Рицарят на Мезон-Руж

XII

На другия ден, 1 юни, в десет сутринта Женевиев седна на любимото си място близо до прозореца. Тя се питаше сама: защо от три седмици вече дните минават тъй скръбно за нея, защо тези дни се точат така бавно и, най-сетне, защо, вместо да чака мръкването с нетърпение, сега го чака с ужас в сърцето.

Беше й тъжно, особено нощем. По-рано това време беше за нея най-хубавото, което бе имала, сега го прекарваше в мисли за отминалия и идния ден.

Очите й се спряха върху великолепна ваза с цветя.

Морис я беше учил да гледа цветята. Беше ги поливала и чистила винаги в негово присъствие. Но откакто Морис беше престанал да идва, тя съвсем ги бе изоставила и те бяха започнали да жълтеят и вехнат.

Женевиев разбра причината за своята тъга. Пренебрегнеш ли ги, цветята увяхват и изсъхват, прекъснеш ли връзката си с някой необходим човек, то и сърцето ти започва да вехне.

Женевиев бе притисната от огромна мъка, чувството, с което беше започнала да се бори и което се беше помъчила да победи и потисне, владееше мислите й. Тя изпадна в пълно отчаяние. Съпротивата срещу собствената й душа ставаше все по-невъзможна.

Женевиев сведе глава, целуна една от пожълтелите пъпчици и заплака.

Димер влезе в стаята й тъкмо в мига, когато тя бършеше сълзите си. Той беше прекалено зает със собствените си грижи и изобщо не можеше да помисли, че жена му е в болезнена криза, дори не забеляза, че очите й бяха червени от плач.

Всъщност част от истината се криеше в това, че Женевиев, веднага щом бе забелязала мъжа си, стана бързо от мястото си и се завтече към него, така че прозорецът да е зад гърба й, а лицето й — в сянка.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо ново — отвърна мъжът й. — Невъзможно е изобщо да се доберем до нея, няма начин да й предадем каквото и да било.

— О, господи! — възкликна Женевиев. — При целия шум, който се вдига напоследък в Париж.

— Именно шумът е причината за това, че надзирателите й напоследък си отварят очите на четири — рече той. — Страх ги е именно от това, да не се възползва някой от общата бъркотия. Днес, тъкмо когато нейно величество трябваше да иде горе, на кулата, Сантер заповяда нито една от жените да не напуска стаята си.

— Горкият кавалер, колко ли му е мъчно!

— Той изпадна в пълно отчаяние, като видя какво става. Пребледня така силно, че бях принуден да го отведа някъде съвсем далеч, за да не се издаде с цвета на лицето си.

— Нямаше ли в Тампъл някой познат от стражата? — попита свенливо Женевиев и веднага сведе очи.

— Може би щеше да има един, но той не дойде.

— Кой? — направи се на наивна Женевиев.

— Гражданинът Морис Ленде — отвърна Димер с усилие на волята. Той държеше да се показва винаги хладнокръвен към нея.

— И защо не е дошъл? — попита Женевиев със същото или подобно усилие.

— Бил болен.

— Болен ли? Той?

— Да, болен. И при това доста тежко. Както знаеш, той е върл патриот. Но болестта го е принудила да отстъпи поста си на някакъв свой приятел. О, Боже мой!

Димер помълча някое време и продължи:

— Женевиев, и да беше на поста си той, все същото щеше да бъде. Както сме скарани сега с него, сигурно щеше да ме отбягва в пълния смисъл на думата.

— Струва ми се, че преувеличаваш, Димер — рече жената. — Морис може заради някакъв там каприз да не иска да идва у нас, но това не значи, че е наш враг. Колкото и да е охладнял към нас, не може да бъде неблаговъзпитан. Убедена съм, че ако те забележи да тръгваш към него, ще стане да те посрещне…

— Женевиев — рече Димер, — за това, което очакваме от Морис, се иска нещо повече от вежливост, иска се истинско и дълбоко приятелство.

Той тежко въздъхна. Челото му силно се сбърчи.

— Но ако ти смяташ — все тъй свенливо продължи Женевиев, — че господин Морис е тъй нужен за нашите планове…

— Той ни е толкова нужен, че изпадам в пълно отчаяние, че не мога да се сближа малко повече с него.

— Тогава какво ти пречи да отидеш при гражданина Ленде и да направиш още един опит?

На Женевиев й се струваше, че ако назове Морис с неговото фамилно име, тогава гласът й ще бъде по-спокоен.

— Не — рече Димер и поклати глава. — Не, вече направих каквото можах. Едно мое повторно отиване там може да се стори доста странно и при всички случаи ще възбуди някакви подозрения…

Димер се замисли.

— Ти много добре знаеш — продължи той, — ти много добре знаеш, че цялата тази работа ми е по-ясна, отколкото на всеки друг. В сърцето на Морис зее отворена рана.

— Рана ли? — попита Женевиев развълнувана. — Боже мой, какво искаш да кажеш с това? Говори!…

— Искам да кажа — каза Димер, — искам да кажа, и ти си напълно убедена в същото, че в преустановяването на отношенията на Морис с нас има нещо повече от каприз. И на какво се дължи преустановяването на отношенията според теб?

— Може би на неговата гордост — отвърна бързо Димер.

— На неговата гордост?

— Да. Този парижки гражданин, този полуаристократ, който крие доста финес под грубата обвивка на патриотизма, този всемогъщ републиканец, е смятал, че ни оказва голяма чест, на нас, тростите кожари, с посещенията си. Може да сме попрекалили в любезностите към него, може да сме се изтървали с нещо… — Но ако сме били твърде фамилиарни — възрази Женевиев, — ако с нещо сме се изложили, струва ми се, че той трябваше да ни прости за всичко, когато ти отиде да се обясниш с него…

— Ако грешката беше моя, да — отправи поглед към жената Димер.

— Моя ли е? — учуди се Женевиев. — Какво може да съм сгрешила пред Морис аз?

— Кой може да разбере човек с такъв странен характер! — рече Димер. — Самата ти казваше, че е изключително капризен. Можеш да говориш каквото си искаш, но на мен ми се струва, че самата ти би трябвало да му напишеш едно писмо.

— Аз ли? — ахна Женевиев. — Сериозно ли говориш?

— Не само, че говоря сериозно, но и сериозно мисля цели три седмици по този въпрос.

— И? — продължи все така свенливо Женевиев.

— Струва ми се, че наистина трябва да му пишеш.

— О, Божичко! — възкликна жената.

— Женевиев — внимателно я изгледа Димер, — аз не изисквам от теб това, аз само те моля…

— Но…

— Виж какво — прекъсна я Димер, — между вас двамата или има нещо важно, което ви е скарало, или това са някакви празни детинщини.

Женевиев премълча.

— Ако сте се скарали за нещо съвсем дребно — продължи бавно Димер, — глупост ще бъде от твоя страна да се сърдиш. Ако ли пък причината е в нещо съвсем сериозно, самата ти трябва да разбереш, че при обстоятелствата, в които сме, не е време да демонстрираме гордост и честолюбие. Не бива да слагаме дребните си препирни наравно с висшите интереси. Прежали себе си, напиши едно писмо на Морис Ленде. И той ще дойде у нас!

Женевиев поразмисли малко.

— Не може ли да се измисли някое друго решение — рече тя. — Не може ли да се направи нещо по-малко компрометиращо, за да се помириш с господин Морис?

— Компрометиращо ли казваш? Не, напротив, аз смятам, че този начин е напълно естествен.

— Напълно естествен, скъпи, да. Но не и за мен.

— Продължаваш със своето упорство, Женевиев…

— Във всеки случай съгласи се, че за пръв път забелязваш това!

Димер избърса лицето си с кърпата, която от дълго време мачкаше, без да съзнава, в ръцете си.

— Да — рече той. — Точно затова не мога да се начудя.

— Боже мой, Димер! Нима не можеш да разбереш причините за моята съпротива, та ме караш аз да ти обяснявам?

Димер направи последно усилие, взе ръката на Женевиев в своята и като я погледна право в очите, се засмя тъй силно, че ако не беше заета със собствените си мисли, Женевиев веднага щеше да отгатне колко този смях беше пряко силите на мъжа, застанал насреща й.

— Сега се досещам — рече той — каква е работата. Виждам, че ти имаш право. Бях сляп. Ти си се уплашила да не би Морис да се влюби в теб…

Смъртен хлад нахлу в гърдите на Женевиев. В гласа на мъжа й имаше зле прикрита ирония. Иронията към любовта на Морис, към любовта, чиято сила тя вече познаваше и която неволно споделяше, я вкамени. Не смееше да погледне мъжа си в лицето.

— Това е, нали? — продължаваше Димер. — Ако е тъй, успокой се. Аз познавам Морис. Той е див републиканец и в неговото сърце не може да има друга любов освен любовта към републиката.

— Господине — почти извика Женевиев, — сигурен ли си в това, което говориш?

— Повече от сигурен — отвърна Димер. — Ако той те обичаше, при всеки случай щеше да внимава да бъде добре с всички ни, вместо да разваля отношенията си с мен. Ако те обичаше, той нямаше с лека ръка да се откаже от приятелството си с нас, под прикритието на което можеше да ме лъже по-лесно.

— Не се шегувай с подобни неща — рече плахо жената.

— Госпожо, никак не се шегувам — каза Димер. — Само ти казвам една проста истина. Не е възможно той да е влюбен в теб.

— Аз пък ти казвам — почти извика Женевиев, — аз пък ти казвам с цялата сигурност, на която съм способна, че жестоко се лъжеш!

— В такъв случай — възрази Димер, — като е имал сили да се раздели с нас, само за да не злоупотребява с нашето доверие, Морис е честен човек. И тъй като честните хора се срещат твърде рядко, ние не можем да се лишим от приятелството на един от тях. Следователно ти ще напишеш писмо на Морис, нали, Женевиев?

— О, Боже — изстена жената.

Тя оброни лице в шепите си. Онзи, на когото се надяваше да я подкрепя в тежки моменти, я хвърляше сам в бездната.

Някое време Димер я наблюдава, сетне старателно се усмихна и рече:

— Хайде, скъпа. Забрави женското честолюбие. Ако Морис пак се опита да ти се признае в любов, направи същото, което си извършила първия път: присмей му се. Познавам те, Женевиев, ти имаш благородно сърце. Сигурен съм, че винаги ще ми бъдеш вярна!

— Боже мой, Божичко — изстена жената. — Как можем да опознаем другите, след като сами себе си не познаваме!

Димер пребледня:

— Женевиев, не направих добре, като те накарах да минеш през такова мъчение. Трябваше съвсем просто да ти река: „Женевиев, ние живеем в епоха, в която не можем по никакъв начин да щадим себе си. Женевиев, аз съм се посветил на нашата благодетелка, кралицата. Посветил съм не само ръката си, не само главата си, но и своето щастие. Други жертват за нея само живота си. Но аз ще рискувам нещо повече от живота, ще рискувам честта си. Моята чест ще бъде една сълза повече в океана от теглила, който се готви да погълне цяла Франция. Но честта ми не струва нищо, тъй като е в ръцете на моята Женевиев, която е най-доблестната от всички доблестни жени по света.“

За пръв път Димер и говореше така откровено.

Женевиев вдигна лице, изгледа го с прекрасните си очи, стана полека, поднесе челото си на Димер. Димер го целуна.

— Продължаваш ли да настояваш? — рече тя. Димер направи утвърдителен знак с глава.

— Тогава диктувай! — рече жената.

Тя се доближи до писалището и взе в ръката си перо.

— Не, няма — рече Димер. — Няма да ти диктувам. Аз и без това злоупотребявам с добрината на този момък. Тъй като той ще се помири с нас благодарение на писмото, което ще получи от Женевиев, то нека това писмо бъде действително от самата Женевиев, а не от Димер.

Като целуна още веднъж жена си по челото, той благодари и излезе.

Разтреперана, тя написа следното: