Рицарят на Мезон-Руж

XX

Кралицата току-що бе станала от леглото. Цели три дни вече бе болна и сутрин се излежаваше до по-късничко. Сега, след като сестрата на нейния мъж й бе казала, че утрото е прекрасно, тя беше на крак и поиска разрешение да се качи на терасата и да глътне чист въздух с дъщеря си. Разрешиха й без никакви затруднения.

Имаше още една причина, която я беше накарала да поиска да се качи горе. Преди време, само веднъж, тя беше съзряла сина си в парка. Но още при първия знак, който си бяха разменили майката и синът, Симон принуди детето да се прибере веднага в стаичката си.

Въпреки всичко тя го беше видяла, а това не бе малко за нея. Клетото дете й се беше сторило изключително бледно и слабичко. Освен това то беше облечено като дете от простолюдието, с карманьола и дълъг панталон. Все пак оставили му бяха хубавата руса косица.

Да можеше да го види поне още веднъж, каква радост щеше да бъде за нейното майчино сърце!…

Но и това не бе всичко.

— Сестро — казала й беше Елизабет преди няколко дни, — ти се сещаш, че в един ъгъл в коридора открихме забита сламчица. На нашия таен език това значи, че трябва добре да внимаваме какво става наоколо, и че съвсем скоро тук ще дойде наш човек.

— Да, наистина — беше отговорила кралицата, която все още се надяваше само заради дъщеря си.

При изпълнението на служебните формалности късметът помогна на Морис да услужи на Женевиев още по-лесно, отколкото самият той бе предполагал. Падна му се да бъде в дневната стража, а на Марсево и Агрикол — през нощта.

Старият караул предаде протоколите на управителния съвет и си отиде.

— Какво виждат очите ми, гражданино офицер — рече съпругата на Тизон, когато дойде да поздрави Морис. — Вие водите гости, които искат да видят нашите гълъби. Дяволите да го вземат, само аз вече не мога да виждам горката Софи!

— Тези гости са мои приятели — отвърна Морис. — Те никога не са виждали някогашната кралица и искат да я зърнат с очите си.

— О — възкликна жената, — от тук те ще могат да я видят прекрасно.

— Да — рече Моран. — Само че, забележи, Женевиев, ние ще приличаме на онези жестоки в любопитството си хора, които ходят по затворите и се радват на мъките на затворниците.

— Не е ли по-добре да изпратите тези приятели да чакат при горната стълба? Днес вдовицата ще се разхожда горе заедно със зълва си и дъщеря си. Ах! — възкликна наново жената. — Споменах дъщеря и веднага ми дойде наум, че кралицата не я разделят от децата й, а мен от моята Софи — да! При това без да съм виновна за нещо. Ах, проклети аристократи! Каквото щете да казвате, за тях все има милост!

— Нима нея не я разделиха от сина й! — възрази Морис.

— Ох, да бях имала син и аз — прошепна ключарката, — може би нямаше толкоз да жаля по дъщеря си!

Женевиев и Моран си размениха няколко погледа по време на разговора.

— Приятелю — рече тя на Морис после, — тази гражданка има право. Струва ми се, че ще изпитвам по-малко отвращение от собственото си любопитство, ако ме сложите да видя как минава Мария Антоанета отдругаде, вместо да се взирам в нея през тези прозорци. Ако останем тук, ще бъде еднакво унизително и за нас, и за нея…

— Колко сте благородна, Женевиев! — възкликна Морис. — Колко сте деликатна!…

— Ах, гражданко, гражданко! — извика един от колегите на Морис, който ядеше съвсем наблизо хляб с колбас. — Нека вие да бяхте затворниците и нека вдовицата Капет да бе проявила любопитство да ви види — тогава щяхте да разберете дали тя щеше да се колебае да задоволи своя каприз, мръсницата му с мръсница!

Женевиев обърна очи към Моран, за да разбере какво впечатление са му направили тези думи. Морис настръхна. Странна светлина блесна в очите му, ръцете му се свиха в юмруци. Но всичко това трая толкова късо време, че освен Женевиев друг никой не успя да го забележи.

— Как се казва този офицер? — попита Женевиев.

— Гражданинът Марсево — отвърна кратко Морис.

И после прибави, за да се извини и за себе си, и за грубостта на Марсево:

— Той е каменоделец!

Марсево чу и остро погледна Морис.

— Хайде, хайде — обади се съпругата на Тизон, — свършвай по-скоро с колбаса и виното, искам да помета!

— Е, ако ям сега — изръмжа офицерът, — то вината е в австрийката. Ако тя можеше да ме убие на десети август, нямаше да ме пощади. Но за сметка на това какъв юнак ще бъда, и то от първите редици, когато я накарат да кихне в торбата!…

Моран пребледня като мъртвец.

— Хайде, гражданино Морис — обади се Женевиев, — изпълнете обещанието си и ни заведете на друго място, откъдето ще можем да видим кралицата. На мен ми се струва, че тук самата аз съм затворничка. Това място ме кара да се задушавам!

Морис поведе Женевиев и Моран. Часовите, предизвестени от Лорен, ги пускаха.

Той ги настани в тясно коридорче, през което кралицата, госпожа Елизабет и кралската дъщеря непременно щяха да минат, ако поискаха да се качат на терасата.

Тъй като разходката на кралицата бе определена за десет часа, а до десет оставаха още няколко минути, Морис не само че не остави сами приятелите си, но за да не се повдигне някое неоснователно обвинение срещу му, извика и гражданина Агрикол.

Часовникът удари десет.

— Отворете! — чу се от долу. Бе гласът на генерал Сантер. Войниците взеха пушките си, затвориха решетките, часовите приготвиха оръжието си. Из целия двор се разнесе дрънчене на желязо, последвано от стъпки по калдъръма. Това направи огромно впечатление на Моран и Женевиев и Морис забеляза, че и двамата силно пребледняха.

— Какви предпазни мерки, и то само заради три жени! — прошепна Женевиев.

— Да — рече Моран и се опита да се засмее. — Ако бяха на наше място онези, които се опитват да ги освободят, и видеха това, което виждаме ние, щяха да се отчаят напълно!

— О — каза Женевиев, — сега се убеждавам, че те никога няма да успеят да избягат от тук!

— И аз се надявам да не избягат — обади се и Морис. Като се наведе над перилата, той добави:

— Внимание, идват!

— Покажете ми коя е кралицата — рече Женевиев. — Аз не я познавам…

— Двете, които вървят отпред, са дъщерята и сестрата на някогашния крал — рече Морис. — Онази, която ги следва, жената с кучето, е Мария Антоанета.

Женевиев направи стъпка напред. Моран, вместо да погледне надолу по стъпалата, се прикова към стената.

Устните му бяха по-бледи от камъните на кулата.

Женевиев приличаше на ангел с бялата си рокля и красивите си чисти очи. Този ангел сякаш очакваше затворничките, за да освети техния горчив път и мимоходом да влее малко радост в душите им.

Госпожа Елизабет и дъщерята на краля минаха, като хвърлиха по един зачуден поглед на гостите. На госпожа Елизабет като че ли й мина през ума, че тези хора може би са приятелите, за които известяваше сламчицата в ъгъла на коридора. Тя се обърна живо към принцесата и като й стисна ръката, пусна кърпичката си на земята, сякаш с цел да предупреди и кралицата.

— Сестро — рече тя, — кърпичката ми падна. Моля ти се, вземи я!

Тя продължи напред.

Кралицата явно бе болна. Издаваше го нейното тежко дишане и острата кашлица, която от време на време раздираше дробовете й. Съзнанието й бе изпълнено от известно време с една картина: паркът на двореца, куклен театър, шляещи се безгрижно аристократи, шушукащи, пийнали… Куклен театър. Кога беше това? Беше ли? Каква беше комедията?

Мария Антоанета се наведе и вдигна кърпичката, която бе паднала пред нозете й. Но мъничкото й кученце, по-бързо от нея, я грабна и се завтече към нея. Това кученце. И то ли помнеше комедията? Не беше ли всичко една безкрайна комедия?

Като направи още няколко крачки, кралицата се озова пред Женевиев, Моран и младия офицер.

— Ох, цветя! — възкликна тя. — Откога не съм виждала цветя! Какво благоухание излъчват те и колко сте щастлива да ги носите в ръка, госпожо!

Женевиев опря ръка в лакътя на Морис. Тя потръпна от болката в гласа на кралицата. Протегна другата си ръка, за да поднесе букетчето на кралицата, и се усмихна мъчително. Мария Антоанета изправи глава, погледна я и едва забележима червенина обагри безцветното й чело.

Подтикнат от уставна покорност пред правилника, Морис вдигна десница да спре ръката на Женевиев.

Кралицата нерешително стоеше пред тях. Но като разпозна в младия офицер Морис, същия онзи пазач от охраната, който се отнасяше към нея строго, но и почтително в същото време, запита:

— Забранено ли е, господине?

— Не, не, госпожо — рече Морис. — Женевиев, можете да й дадете букета си…

— Благодаря, благодаря ви, госпожо! — извика кралицата. Бе олицетворение на самата признателност.

Като направи поклон, изпълнен с вежлива нежност, Мария Антоанета протегна тънката си ръка и си избра едно цветенце от букетчето на Женевиев.

— Вземете всичките цветя! Вземете ги, госпожо! — свенливо и плахо прошепна Женевиев.

— Не — кралицата се усмихна очарователно. — Този букет може би ви е даден от някой скъп на сърцето ви човек, не искам гда ви лишавам от него!

Женевиев потъна в руменина и това накара кралицата да се усмихне.

— Хайде, гражданко Капет — рече Агрикол, — продължавай по пътя!

Кралицата повторно се поклони и продължи да се изкачва по стъпалата. Преди да се скрие от погледа им съвсем, тя се обърна и каза:

— Колко приятно мирише това цвете и колко е хубава тази жена!

— Мен изобщо не ме видя! — прошепна Моран, който почти бе коленичил в тъмното и наистина не беше привлякъл погледа на кралицата.

— Но все пак вие я видяхте, нали? — рече Морис, двойно щастлив: първо, заради зрелището, което бе осигурил на приягелите си, и второ, заради удоволствието, дребното удоволствие, което бе доставил на нещастната затворничка. — Ох, да, да! — каза Женевиев. — Аз я видях твърде добре.

Още сто години да живея, няма да я забравя!

— Как ви се стори тя? — полюбопитства Морис.

— Много е хубава.

— А на вас, Моран?

Моран не отвърна, сплете ръце.

— Я ми кажете — прошепна усмихнат Морис в ухото на Женевиев, — вашият Моран да не би да е влюбен в кралицата?

Женевиев се сепна, но бързо се овладя.

— Право да ви кажа — отвърна тя също усмихната, — вижда ми се твърде вероятно работата да е такава.

— Вие още не ми казвате как ви се стори кралицата — настоятелно повтори Морис.

— Твърде бледа — отвърна Моран. — Твърде бледа…

Морис хвана ръката на Женевиев и я поведе надолу към двора. Когато слизаха по тъмната стълба, усети, че тя като че ли му целуна ръката.

— Какво е това — рече Морис. — Какво значи това? Бе силно объркан.

— Това значи, Морис — отвърна му тя, — че аз никога няма да забравя, че заради един най-обикновен мой каприз вие изложихте себе си на опасност!

— О — възрази Морис, — твърде преувеличено е, Женевиев. Всъщност знаете, че очаквам от вас чувство, много по-различно от признателността!

Женевиев го стисна нежно за лакътя.

Моран, който вървеше подире им, не преставаше да залита.

Стигнаха двора. Лорен пое от Морис двамата посетители и ги пусна да излязат извън стените на Тампъл.

Преди да се разделят, Женевиев помоли Морис да обещае, че на следния ден ще иде у тях.