Рицарят на Мезон-Руж

XXI

Морис се върна на поста си с преизпълнено от небесна радост сърце. Той завари жената на Тизон да плаче.

— Какво ви е? — попита.

— Яд ме е — отвърна ключарката.

— На какво?

— Няма справедливост за сиромасите — рече жената в отговор.

Не разбирам какво искате да кажете. Вие сте богат, вие имате състояние, идвате тук само за един ден и аз ви позволявам да приемате на гости красиви жени, които подаряват букети на австрийката. А аз самата, която непрекъснато гния в този зандан, не получавам разрешение да се срещна със собствената си дъщеря. Морис пусна в ръката й една банкнота от десет франка.

— Ето — каза той, — вземете, добра ми гражданко Тизон. Вземете това и имайте добро сърце. Но, Боже Господи, та австрийката няма да остане още дълго време жива!

— Десет франка — отбеляза ключарката. — Това е твърде бедно от твоя страна. Но вместо тези пари бих предпочела някое украшение за косите на горката ми дъщеря.

Едва изрекла тези думи и Морис откри, че до тях е застанал Симон. Той бе видял банкнотата в ръцете на ключарката и бе чул целия разговор.

Нека разкажем в какво разположение на духа се намираше Симон.

Той идваше от двора, където бе срещнал Лорен. Между тези двама мъже отдалеч се забелязваше особена и неприкрита антипатия. Тя можеше да се обясни не само с бурната сцена, която по пътя си до тук ние вече описахме, колкото с различното излъчване на двамата, както би се изразил някой.

Симон беше грозник — Лорен хубавец. Симон бе мръсен, Лорен издаваше благоухание край себе си. Симон беше републиканец фанфарон, Лорен бе един от онези жарки патриоти, които биха пожертвали всичко заради революцията. И най-накрая, ако работата стигнеше до бой, то Симон с цялата си душа чувстваше, че тупаницата, която той би изял от това конте, нямаше да е по-малка от тази на Морис.

Съгледал Лорен, Симон веднага се бе спрял и изръмжа:

— Пак ли този батальон ще е караулен?

— Теб какво те интересува това? — каза в отговор Лорен, ядосан от забележката. — Моят батальон да не би да е с нещо по-долу от другите батальони?

Симон извади от джоба си молив и се престори, че си отбелязва нещо на някакво листче. Листчето бе не по-малко черно от самите му немити ръце.

— Охо, та ти си знаел да пишеш! Откакто стана настойник на малкия Капет, ли се научи? — възкликна Лорен. — Гледайте, граждани, той си взема бележки, той води записки. Та това е Симон, цензорът!

Сред всеобщия смях на младите войници, почти всичките грамотни хора, Симон стоеше като препариран.

— Добре, добре — рече вбесен от яд Симон и дори скръцна със зъби. — Между другото току-що чух, че си пуснал външни хора да се качват на кулата, и то без никакво разрешение от комуната. Ще видиш ти, като кажа на шефа на охраната да състави протокол…

— Лошото е, че той знае да пише — отвърна Лорен. — Това е Морис. Морис с желязната ръка, познаваш ли го?

Тъкмо в този момент влязоха Моран и Женевиев.

Като ги видя, Симон се втурна нагоре по стъпалата, и то тъкмо когато Морис подаваше на жената на Тизон банкнотата от десет франка.

Морис не обърна внимание на присъствието на мръсника, от когото винаги гледаше да стои по-надалеч.

— Хей, гражданко — рече Симон на ключарката, която бършеше сълзи с престилката си. — Да не ти се иска да бъдеш обезглавена?

— На мен ли? — учуди се жената. — Защо ще ме обезглавяват, и то точно мен?

— Ами за това! — тросна се Симон. — Приемаш пари от офицер, за да пускаш вътре аристократи, които се срещат с австрийката!

— Аз ли? — възкликна съпругата на Тизон. — Ти си луд!

— Ти ще видиш, когато те спомена в протокола! — отбеляза гордо Симон.

— И таз хубава! Че тук влязоха само приятелите на Морис, а офицерът Морис е един от най-големите патриоти във Франция!

— Тук са влизали съзаклятници, казвам ти! — упорстваше ботушарят. — Всъщност цялата работа ще бъде предадена на комуната и тя ще отсъди кое как е…

— Ще рече, ти ще ме докладваш, доноснико ниеден?

— Ще те докладвам, разбира се — рече Симон. — Ако, разбира се, не идеш да си кажеш сама!

— Но какво да ида да кажа? — упорстваше жената. — Какво искаш да ида да кажа?

— Каквото е станало.

— Не е станало нищо.

— Къде ходиха аристократите?

— Там бяха — на стъпалата.

— Там ли бяха те, когато вдовицата Капет се качваше по стъпалата?

— Да.

— И говориха ли нещо? Размениха две-три думи.

— Две-три думи? Това стига! Между другото тук още вони на аристокрация!…

— На аристокрация ли? Тук просто мирише на цветя.

— Цветя ли? — учуди се Симон. — Защо на цветя?

— Ами онази гражданка носеше цял букет на гърдите си.

— Коя гражданка?

— Онази, която дойде да види кралицата.

— Виждаш ли! Ти казваш кралицата, гражданко Тизон. Виж до къде са те докарали сношенията ти с аристократите. А, на какво ли съм стъпил? — възкликна Симон. — Какво е това?

— На цвете си стъпил — отвърна съпругата на Тизон. — Изглежда е паднало от букета на гражданката Димер, когато тя подаваше цветята си на Мария Антоанета.

— Вдовицата Капет е взела цвете от букета на гражданката Димер? — удиви се Симон.

— Да, а пък този букет й го дадох аз! — внезапно прозвуча страшният глас на Морис, който вече няколко минути слушаше досадния разговор.

— Добре, добре, чувам хубаво какво говориш — изръмжа Симон, който повдигна цветето от земята.

— А пък аз — сряза го Морис — знам и ще ти кажа нещо друго: ти нямаш никаква работа тук. Твоят пост е долу, при малкия Капет, когото между другото днес изрично ти забранявам да биеш!

— О, ти ме заплашваш! — извика Симон и смачка ядно цветето между пръстите си. — Ама де да видим дали на аристократите всичко е позволено. Я, какво е това! — възкликна повторно той.

— Кое? — погледна го гневно Морис.

— Ей туй, вътре в цветето. А така, а така!

Пред смаяните очи на Морис Симон измъкна от средата на цветето едно мъничко листче. Листчето бе грижливо завито на тръбичка и майсторски тикнато в цветето.

— Ах! — възкликна Морис. — Какво ли ще е това?

— Ще видим, ще видим — заклати глава Симон и се приближи до прозореца. — Твоят приятел Лорен казва, че не зная да чета. Добре, сега ще видим знам ли аз да чета или не…

Лорен несправедливо бе обвинил ботушаря. Симон умееше да чете, но само печатни букви. Но написаното на мъничкото листче бе с такива ситни буквички, и то ръкописно написано, че Симон се бръкна за очилата си. За да освободи ръцете си, той сложи листчето на прозореца. Но докато той все още бърникаше из джобовете си, гражданинът Агрикол отвори вратата на отсрещната стая и хартийката изхвърча навън, грабната от въздушната струя.

Симон намери очилата си, нахлузи ги на носа си и заопипва прозореца. Листчето го нямаше.

Ботушарят страшно изръмжа.

— Тук имаше преди малко една книжка — извика той, — една книжка имаше тука. Гражданино офицер, отваряй си очите добре, тая книжка незабавно трябва да се намери!

След тези думи той изхвърча като фурия навън. Морис стоеше смаян в средата на стаята.

Десетина минути след това трима членове на комуната се качиха на кулата. Кралицата все още се разхождате на терасата. Бе издадена заповед тя да не бъде осведомена за случилото се. Членовете на комуната отидоха право при нея.

Първото нещо, което привлече вниманието на мъжете, бе червеното цвете, което кралицата още държеше в ръка.

— Дайте ни това цвете! — каза председателят на комисията. Кралицата, която никак не бе очаквала подобно нареждане, се стресна. Тя се колеба някое време.

— Дайте цветето, госпожо! — извика Морис ужасен. — Дайте го! Дайте го, моля ви!

Кралицата протегна ръка с цветето.

Председателят го взе и последван от колегите си, се оттегли в една от съседните зали, за да състави протокол. Отвориха цветето. Цветето бе празно. Морис си отдъхна.

— Моля, моля — рече един от членовете на комисията. — сърцевината на това цвете е извадена. Мястото сега е празно, но вътре по всяка вероятност е имало нещо и това нещо е било сгънато малко листче.

— Готов съм да дам необходимите обяснения — рече Морис. — Но преди всичко искам да ме арестувате.

— Ние ще запишем твоите думи, но няма да те арестуваме — рече председателят. — Ти си известен на всички като голям патриот, гражданино Ленде!

— Отговарям с живота си за приятелите, които имах неблагоразумието да доведа тук!

— Не отговаряй за никого — възрази прокурорът. Откъм двора се чу врява.

Врявата бе вдигнал Симон. След като напразно бе търсил хартийката, той беше отишъл и беше намерил Сантер. Разказал му бе всичко, като го беше представил като опит за отвличане на кралицата. Симон бе украсил разказа си с всичките преувеличения, на които бе способен умът му. Сантер веднага обгради кулата с войници, смени караула и обяви извънредно положение. Лорен недоволстваше от всичко това. Той го възприемаше като обида срещу батальона си.

— Ах, проклет ботушар — рече той на Симон и го заплаши със сабята си. — Само ти си ми изиграл този номер. Бъди сигурен, че ще ми платиш за него!

— Напротив — възрази ботушарят, — мисля, че народът на теб ще плати за всичко това!

Симон самодоволно потри ръце.

— Гражданино Морис — екна гласът на Сантер. — Стой тук и бъди на разположение на комуната. Ще се направи разследване за целия случай.

— Чакам заповеди, коменданте — каза Морис. — Аз сам поисках да бъда арестуван и още настоявам за това!

— Почакай още мъничко — шепнеше встрани ботушарят. — Като се пишеш толкова силен, да ти видим сега силата!

Симон тръгна да търси гражданката Тизон.