Рицарят на Мезон-Руж

XXXVIII

Човекът с карманьолата, който сновеше из Залата на изгубените стъпки по време на подземната експедиция на архитекта Жиро, генерал Сантер и дядо Ришар, онзи човек, който проведе интересния разговор с ключаря, същият онзи гневен патриот с голямата шапка от меча кожа и огромните мустаци, човекът, който се беше похвалил на Симон, че бил носил главата на принцеса Ламбал, на другия ден след всичките си приключения в седем часа вечерта влезе в пивницата на ъгъла на улица Драпери.

Седна далеч от жената, която наливаше вино, в дъното на една черна от дима на тютюна и свещите зала и започна да се преструва, че поглъща пържената риба, която тозчас му предложиха, с огромна наслада.

Повече от масите бяха празни, но за чества пивницата „Ноев кладенец“ трябва да кажем, че почернелите, или по-право, посинели покривки, говореха най-красноречиво за големия брой на гостите, които си бяха отишли. Броят на посетителите тази вечер явно е бил огромен, както и количеството вино, което беше изпито.

Един по един си отидоха и последните трима гости и патриотът остана съвсем самичък.

С изискан жест на отвращение той отстрани просташкото ястие, което досега се бе преструвал, че яде, и извади от джоба си блокче испански шоколад. После започна бавно да си отхапва от него и лицето му придоби друго изражение.

Като отхапваше от шоколада, гостът на заведението нетърпеливо хвърляше от време на време поглед към остъклената входна врата. Случваше се да нададе ухо и при най-малкия шум отвън и това накара пивничарката да започне да го наблюдава с любопитство.

Звънчето над входната врата най-сетне звънна. Нашият човек трепна. Вратата се отвори и вътре влезе човек, облечен подобно на патриота, с тази разлика, че на главата си вместо издължена шапка носеше червена качулка.

Грамадна връзка ключове висеше на пояса на този човек. Той, вместо да посегне с ръка към червената си шапка за поздрав, се задоволи само с кимване.

След една силна въздишка, която беше предназначена да покаже, че е изключително уморен, човекът седна пред една маса близо до нашия патриот.

Пивничарката веднага прояви особеното си благоволение към новодошлия и се завтече да изпълни поръчката му.

Двамата гости седяха с гръб един към друг единият гледаше към улицата, а другият — към стаята на собственичката. Докато тя не напусна помещението, двамата не размениха нито дума.

Но веднага щом тя притвори вратата след себе си, човекът с кожената шапка, без да се извръща назад, каза на другия:

— Добър вечер.

— Добър вечер, господине — отвърна новият гост.

— Как е работата? — информира се патриотът.

— Свърших всичко.

— Какво именно свърши?

— Както се разбрахме. Скарах се с дядо Ришар заради службата. Излъгах го, че не чувам, че ми се вие свят, че ми е лошо, и за доказателство взех, че припаднах в самата канцелария.

— Много добре. После?

— След това дядо Ришар извика жена си, жена му ми натри челото с оцет и аз се свестих.

— Браво. А след това?

— След това, пак както се бяхме разбрали, казах, че липсата на чист въздух е причина да ми се вие свят. И добавих: а в Консиержери има толкова много хора!…

— Как реагираха те двамата?

— Баба Ришар ме съжали.

— А дядо Ришар?

— Изгони ме.

— Но това само не стига!

— Чакай, има още. Баба Ришар, която е добра женица, му се скара. Каза му, че сърцето му е от камък, че не се гони току-така човек, който храни деца.

— И той?

— Той й рече, че имала право, но че първото условие, за да бъде редовен един ключар, е да живее вътре в затвора, че републиката не се шегува, а отсича главата на всеки, комуто се завива свят при изпълнение на служебните му задължения…

— Бре, дявол да го вземе! — рече патриотът.

— И дядо Ришар има право — продължи новодошлият, — та нали като затвориха там австрииката, цялата охрана си отваря очите на четири. Човек днес на баща си дори не може да вярва…

Наоколо се навъртаха куче и котка.

Патриотът поднесе чинията си на кучето да я оближе. Котката веднага се хвърли срещу кучето.

— Привършвай — рече патриотът все така с гръб към събеседника си.

— Най-после, господине, започнах да пъшкам, сиреч, наново захванах да правя демонстрации, че ми е зле. Поисках да ме откарат в болницата и рекох, че децата ми ще умрат от глад, ако остана без заплатата си. А дядо Ришар рече, че ако искам да бъда ключар, трябвало да нямам деца.

— Предполагам, че баба Ришар се е намесила в твоя полза?…

— Тя се скара с мъжа си, рече му, че има лошо сърце, и най-сетне дядо Ришар беше принуден да ми рече: „Е, добре, гражданино Гракх, намери някой приятел, който да се съгласи да работи вместо теб тук и да ти дава част от парите си, и аз ти обещавам да издействам неговото назначение.“ На това аз отговорих: „Добре, дядо Ришар, ще ти намеря такъв човек.“ И излязох.

— И намери ли?

Пивничарката влезе неочаквано и поднесе чорбата и виното на Гракх.

Нейното появяване не се понрави на двамата.

— Гражданко — рече ключарят, — днес получих награда от дядо Ришар, тъй че мога да си позволя да изям един свински котлет с моркови и бутилка бургундско. Изпрати, моля ти се, слугинята, да ми донесе един котлет, а ти вземи, че слез в избата да ми донесеш виното…

Жената веднага се разпореди. Слугинята излезе през входната врата, а самата тя слезе в избата.

— Добре — рече патриотът, след като отново останаха сами. — Виждаш ми се храбър човек. И хитър! — добави той.

— Толкова хитър, че въпреки всичките ви красиви обещания, се досещам добре с какво си играем ние двамата. Вие досещате ли се? — информира се той.

— Как да не се досещам…

— Ние си залагаме главата.

— За моята глава ти не се безпокой.

— Право да си кажа, за вашата не се безпокоя кой знае колко.

— А за своята ли?

— Да.

— А ако платя за твоята глава два пъти повече, отколкото струва…

— Ех, господине — въздъхна Гракх. — Главата е скъпо нещо.

— Но не и твоята.

— Как?! — възкликна Гракх. — Не и моята ли?

— Поне в тази минута.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че твоята глава пет пари не струва, тъй като, ако аз съм, да кажем, агент на комитета за обществено спасение, до утре тя може да хвръкне…

Ключарят така рязко се обърна, че кучето го залая. Той бе пребледнял като мъртвец.

— Не се обръщай така и не пребледнявай — рече му патриотът, — а напротив, пий си и яж най-спокойно, тъй като, бате, аз не съм агент на комитета за обществено спасение. Ти само ми помогни да постъпя на служба в Консиержери, речи им да ме назначат на твое място, дай ми ключовете си и ще видиш дали утре няма да ти броя петдесет хиляди франка в злато…

— Да не ме лъжете?

— Да те лъжа ли? — учуди се патриотът. — Та нали гаранция за сигурността на моите думи е собствената ми глава.

Ключарят се замисли.

— Хайде, хайде — рече патриотът, — не се вживявай толкова. Ако ме предадеш, републиката няма да ти даде нито стотинка, тъй като това влиза в служебните ти задължения. Но ако ми помогнеш, напротив — с това ще престъпиш задълженията си, а тъй като нито едно престъпление на света не се върши без никакво възнаграждение, аз ще ти платя петдесет хиляди франка.

— Да те предам ли? — възкликна ключарят. — Та ти много добре знаеш, че няма да те предам.

— Така си е. Двамата помълчаха.

— Като ме назначат — продължи патриотът, — ела на следния ден в Консиержери да ме видиш. Ще ти дам двадесет и пет фишека. Във всеки един от тях ще има по две хиляди франка. Двадесет и пет такива фишека прекрасно могат да се съберат в джобовете ти. Заедно с парите ще ти дам и разрешително за пътуване извън граница. С него можеш да офейкаш и където и да отидеш, ако и да не си много богат, то поне ще разполагаш с много средства. Ще можеш да живееш напълно самостоятелно.

— Добре, господине, приемам! Да става каквото ще! Аз съм сиромах човек, с политика не се занимавам, Франция и без мен си е вървяла добре, тъй че няма да загине, ако аз я напусна. Впрочем ако това, което извърша, е лошо, то нека бремето на този грях тежи на вашата съвест…

— Във всеки случай — допълни го патриотът — този грях няма да е по-голям от греховете, на които сме неми свидетели всеки ден от някое време насам.

— Господине, позволете ми да не се бъркам в политиката на народния конвент!

— Я виж, я виж! — усмихна се патриотът. — Та ти си бил голям философ. Но казвай сега, кога ще ме представиш на дядо Ришар?

— Още тази вечер, ако желаете.

— Да, тази вечер, разбира се. Как ще се казвам?

— Мардохей, мой братовчед.

— Мардохей? Нека, харесва ми. А каква ще бъде професията ми?

— Шивач.

— Каква е разликата между кожар и шивач — малка или голяма?

— А вие кожар ли сте?

— Бих могъл да бъда.

— Щом казвате…

— Кога ще ме представиш? — полюбопитства патриотът.

— Ако желаете, след половин час.

— Добре тогава, в девет.

— А кога ще получа парите?

— Утре.

— А вие… много ли сте богат?

— Достатъчно.

— Аристократ, нали?

— Какво те е грижа за това?

— Да имаш пари и да ми даваш тези пари е риск, а отгоре на всичко да ти вземат и главата… Право да ви кажа, господине, аристократите са много глупави хора.

— Е, какво да се прави — въздъхна патриотът, — якобинците пък за сметка на това са толкова умни, че изобщо не са оставили ум за другите хора…

— Пшшшт! Тихо! Ето я пивничарката, носи ми вино…

— Ще те чакам срещу Консиержери — прошепна патриотът.

— Добре — рече Гракх. Патриотът плати сметката си и излезе. Когато стигна до вратата, викна гръмогласно:

— Гражданко, дайте малко по-бързо котлета и морковите, братовчед ми Гракх е много гладен!

— Колко е добър, пустият му Мардохей! — отзова се веднага ключарят и обърна чашата с вино на един дъх.

Пивничарката, докато му наливаше, го гледаше особено нежно.