Рицарят на Мезон-Руж

LI

Читателят помни, че писарят от съдебната палата бе оставил своите книги за затворниците на разположение на Димер и беше влязъл с него в отношения, при които присъствието на Женевиев правеше часовете изключително приятни.

Този човек, както всеки би могъл да се сети, бе изпаднал в ужас, когато беше разбрал за измамата на Димер. И как да не изпадне в ужас, когато всеки можеше да го обвини, че е участвал в заговора, когато можеха да го осъдят заедно с Женевиев.

ФукеТренвил го беше повикал при себе си.

Досещате се какви старания беше положил горкият човечец, за да докаже своята невинност пред очите на обществения обвинител. Благодарение на самопризнанието на Женевиев, която бе казала, че той нищо не е знаел за плановете на мъжа й, той бе сполучил да запази своята служба.

— Гражданино — извика писарят и се хвърли в нозете на обществения обвинител, — простете ми, излъгаха ме!

— Гражданино — отговори ФукеТренвил, — един обществен служител, който позволява да го излъжат в днешно време, заслужава гилотина!

— Наистина, постъпих като животно, гражданино! — разкая се писарят.

— Животно или не — отвърна старият обвинител, — никой не бива да си затваря очите, когато става въпрос за спасението на републиката! И капитолийските гъски са били животни, но навреме са се събудили за спасението на Рим!

Писарят нямаше какво да възрази на подобен аргумент. Той само въздъхна и изчака да види как ще се развият събитията по-нататък.

— Аз ти прощавам — каза Фуке. — И дори ще те защитя, защото не желая да падне и сянка от подозрение върху мой чиновник. Но помни добре, че отсега нататък само една дума да стигне до ушите ми против теб, ще отидеш на ешафода!

Няма нужда да казваме колко пъргаво и с какво усърдие писарят отиде да разкаже цялата работа на вестниците, които винаги са готови да обнародват всичко, което знаят, а понякога и което не знаят, дори и ако заради това биха паднали десетки глави.

Писарят търси Димер навсякъде, за да го помоли нищо да не разказва, но не успя да го открие. Димер отдавна си беше сменил адреса.

После бяха дали Женевиев под съд, но тя, както ни е известно, заяви, че освен мъжа си нямала друг съучастник.

При това заявление бихте могли да си представите какъв признателен поглед е хвърлил писарят към тази нещастна жена!

Но веднага щом изведоха Женевиев от съдебната зала и той отиде в канцеларията си, за да вземе някакво дело, което му беше поискал ФукеТренвил, видя пред себе си Димер. Димер изглеждаше съвършено спокоен.

Писарят се вкамени. Пред него сякаш стоеше привидение.

— Нима не можеш да ме познаеш? — попита Димер.

— Как да не съм те познал? Ти си гражданинът Дюран, или, за да се изразя по-точно, гражданинът Димер.

— Улучи! — призна Димер.

— Но ти си загубен, гражданино!

— Както сам виждаш, все още не съм…

— Не ме разбра. Искам само да кажа, че ще те арестуват.

— Кой ще ме арестува? Никой не ме познава…

— Но аз те познавам. Една дума да кажа, и ще отидеш веднага на гилотината.

— Да, но аз пък мога да кажа две думи. Тогава ще гилотинират и теб, и мен!

— Това, което казваш, е ужасно!

— А, не — усмихна се мило Димер. — Просто и ясно е като бял ден!…

— Но какво търсиш тук? Говори! И побързай — колкото повече стоиш в тази канцелария, толкова по-голяма опасност те грози!

— Ще ти кажа. Жена ми ще я осъдят, нали?

— Страх ме е, че ще я осъдят наистина. Клетата жена!

— Тъй като цялата работа е такава, аз бих искал да я видя за последен път. Искам да й кажа последно сбогом!

— Къде желаеш да я видиш?

— В залата на мъртвите.

— Ще имаш дързостта да отидеш там?

— Защо не?

— Ох — въздъхна писарят, тръпки го побиваха при тази мисъл.

— Вярвам, че има начин да вляза, нали?

— В залата на мъртвите? Има, разбира се.

— И начинът е?…

— Карта.

— А къде се издават такива карти? Писарят пребледня и рече:

— Такива карти… къде се издават ли… питаш?…

— Питам къде се издават такива карти — отговори спокойно Димер. — Въпросът ми е съвсем ясен, струва ми се.

— Издават се … тук.

— А, тъй ли? Ами кой ги подписва?

— Писарят.

— Но ти си писар…

— Разбира се, че съм писар.

— Виж ти какво съвпадение! — възкликна Димер и седна на мястото, на което предполагаше, че ще бъде поканен да седне, но не беше поканен. — Веднага ми подпиши една карта!

Писарят подскочи на мястото си.

— Ти — каза той — искаш главата ми, гражданино!

— О, не — възрази Димер, — искам ти само една карта…

— Ще наредя да те арестуват, нещастнико! — рече писарят! с последни останки от твърдост в гласа си.

— Кажи — рече спокойно Димер. — Но аз веднага ще те обадя като мой съучастник и вместо сам да отида в небезизвестната зала, ще имам теб за другар!

Писарят посиня.

— Ах! — възкликна безпомощно той. — Злодеецо ниеден!

— Няма какво да говориш за злодейства — сопна се Димер. — Просто имам нужда да кажа нещо на жена си и ти искам една карта, за да ме пуснат при нея.

— Я помисли малко — рече писарят. — Толкова ли се налага да разговаряш с нея?

— Ако не се налагаше, нямаше да рискувам главата си за това.

Обяснението като че ли убеди донякъде писаря, Димер забеляза, че той се колебае.

— Хайде — каза му той, — успокой се. Никой няма да научи. По дяволите, не ти ли се е налагало и друг път да вършиш подобни неща, та се безпокоиш толкова много?

— Много рядко — призна си писарят. — Но ти май нямаш конкурент. Я чакай да си помисля малко. Има и друг начин да се уреди цялата работа.

— Ако има, добре. И аз това желая.

— Има, и дори е много по-удобно. Ти влез през вратата на осъдените. За влизане през тази врата няма нужда от карта. След като поговориш с жена си, извикай ме. Ще наредя да те пуснат.

— Много хитро е и за мен като начин — рече Димер. — Но, за нещастие, един лош слух се носи из града…

— Какъв слух?

— Един нещастен гърбушко искал да влезе в архивното отделение. Но сбъркал и влязъл в залата, за която ни е думата. Влязъл човекът през вратата на осъдените, вместо да влезе през голямата врата. Е, след като нямал никаква карта, така и не го пуснали да си отиде. Обяснили му ясно и просто, че щом вече е влезнал през вратата на осъдените, и той е осъден. Той протестирал, клел се, викал, кряскал и виел — никой не му помогнал, никой не му отворил вратата. Тъй щото, въпреки всичките му протести, при всичките му клетви, кряскания, вайкане и вой, палачът първо отрязал косата му, а след това и главата. Та дали всичко това е истина, писарю? Ти знаеш повече работи от другите хора…

— Уви, да! Истина е — рече писарят разтреперан.

— Е, след като е истина, за луд ли ме вземаш да вляза и аз през тази врата?

— Но аз съм тук!

— Ами ако някой те извика случайно навън, ако нещо, не дай Боже, се случи с теб, ако забравиш?…

Димер безмилостно наблегна на последните думи.

— Ако ме забравиш?

— Не, аз ти обещавам…

— Не бива, не бива — великодушно възрази Димер. — Това може да те компрометира. Ще видят, че разговаряш с мен. И да ти кажа право — не ми се иска така, предпочитам да ми дадеш карта.

— Невъзможно е — увърташе писарят.

— Като е така, приятелю, ще си отворя устата и ти ще станеш причина заедно да направим една разходка до Площада на революцията.

Полумъртвият писар подписа една карта за приносящия гражданин.

Димер я грабна и веднага отиде да заеме мястото си в съда, за което вече сме информирани.

Читателят знае какво стана после.

След раздялата си с Димер писарят, за да избегне всякакво обвинение в съучастие, остави канцеларията на първия си помощник и отиде да седне при ФукеТренвил.

В три и десет Морис благодарение на картата, която бе взел от Димер, безпрепятствено влезе през фаталната врата.

Като казваме фатална врата, ние преувеличаваме, тъй като имаше две врати: голяма, през която влизаха и излизаха онези, които имаха карти, и малка, през която влизаха само онези, които отиваха на ешафода. Залата, където влезе Морис, имаше две отделения. В едното стояха чиновниците, натоварени да записват всеки влизащ. В другото отделение, където единствените мебели бяха няколко дървени чина, се затваряха новодошлите и новоосъдените, което всъщност беше едно и също.

Залата бе мрачна, осветена само от прозорчетата на една от съседните канцеларии.

В единия ъгъл се беше облегнала полужива жена, цялата в бяло.

Пред нея със скръстени ръце стоеше човек, който тръскаше от време на време глава, без да смее да каже нещо от страх да не възвърне мислите, които бяха накарали жената да си загуби ума.

Покрай тези две лица безразборно сновяха другите осъдени. Едни от тях плачеха, други пееха патриотични песни, трети се разхождаха бързо, за да прогонят мислите, които разяждаха разума им.

Залата твърде справедливо можеше да се нарече преддверие на смъртта, тъй като — освен чиновете — вътре имаше и няколко носилки, постлани със слама. Те служеха на осъдените за почивка, да го кажем по-точно — за предварителни временни гробници.

Срещу прозорците имаше голяма изправена ракла.

Един от затворниците отвори раклата от любопитство и веднага се дръпна назад.

В тази ракла бяха кървавите дрехи на обезглавените през миналия ден, както и няколко плитки женска коса. Тези неща представляваха печалбата на палача, който ги продаваше на роднините на обезглавените, не му ли заповядаше властта да ги хвърли в огъня.

Разтрепереният Морис с един поглед обхвана цялата тази картина веднага щом отвори вратата.

Той направи три крачки и коленичи пред нозете на Женевиев.

Клетата жена изпищя. Морис задави писъка й с уста.

Лорен плачешком прегърна своя приятел.

Странно нещо! Всички тези събрани на едно място нещастници, на които предстоеше в почти едно и също време да умрат, едва забелязаха картината, която се разкри пред очите им с появяването на Морис.

Всеки гледаше себе си, на никого не му оставаше време да се занимава с другите.

Тримата приятели останаха за минута в няма прегръдка.

Лорен се отскубна пръв:

— И теб ли те осъдиха?

— Да — отвърна Морис.

— Ох, щастие! — прошепна Женевиев.

Радостта на хората, на които им остава един час живот, не може да трае толкова дълго, колкото животът им.

След като огледа Женевиев с онази пламенна и дълбока любов, която толкова дълго бе таил в сърцето си по време на нейното отсъствие, Морис се обърна към Лорен.

— Сега — стисна в дланите си ръцете на Женевиев — нека си поговорим.

— О, да, нека си поговорим — каза Лорен, — ако все още ни остава време за това. Какво искаш да ми кажеш? Говори!

— Ти не си нарушил нито един от законите и си затворен заради мен. Осъдиха те пък заради нея. Женевиев и аз имаме да изплащаме грехове, но ти си невинен и не бива да те наказват заедно с нас.

— Не те разбирам — рече Лорен.

— Лорен, ти си свободен!

— Аз, свободен? — извика Лорен. — Ти си луд!

— Не, не съм луд — спокойно отвърна Морис. — Повтарям, ти си свободен. Ето вземи тази карта за свободно излизане. Ще те питат кой си. Ти само кажи, че си писар в Кармския затвор, че когато си дошъл да попиташ нещо по служба гражданина писар на съдебната палата, от любопитство си му поискал една карта, за да видиш осъдените, и че си ги видял вече, удовлетворил си своето любопитство и сега си отиваш!

— Ти се шегуваш, нали?

— Не, приятелю, не се шегувам. Ето ти картата и веднага излизай. Ти не си влюбен, нямаш нужда да прекараш няколко минути повече с любимата си, преди да отидеш във вечността…

— Но ако е така, Морис — рече Лорен, — ако може да се излезе от тук — нещо, в което аз съвсем не мога да повярвам, заклевам те, защо не направиш така, че първо да спасиш госпожата? Колкото до теб и мен, после ще видим.

— Невъзможно е — отвърна Морис с натежало сърце. — Ето, виж! На картата пише на приносящия гражданин, а не на приносящата гражданка. Но между другото Женевиев няма да се съгласи да живее без мен.

— Ами като тя не иска, защо аз трябва да искам? Да не ме смяташ за по-малко сърцат от една жена?

— Не, приятелю. Напротив, аз те познавам, ти си истински мъж. Но в подобен случай нищо не може да извини твоето упорство. Хайде, Лорен, възползвай се от случая и ни остави удоволствието да мислим за теб като за свободен и щастлив човек!

— Щастлив?! — извика Лорен. — Да не се шегуваш? Щастлив без вас? Че какъв дявол ще търся аз на този свят без вас в Париж? Да не ви виждам повече, да не ви дотягам повече със стиховете си? О, не!

— Лорен, приятелю мой, Лорен!

— Да, настоявам тъкмо защото съм твой приятел! Ако вие сте вън, а аз съм затворен, стените ще съборя, за да се съберем пак. Но да изляза от тук самичък, да тръгна по улиците с наведено чело, с угризения на съвестта, която на всяка крачка ще ми бръмчи в ухото: „Морис! Женевиев!“ Да минавам по улиците, по същите, където съм срещал вас и където в бъдеще ще мога да срещам само вашите сенки — да намразя този Париж, който съм обичал толкова много! О, не, и аз мисля, че хората имат голямо основание да колят царете, когато си спомня за крал Дагобер.

— Какво общо има крал Дагобер с въпроса, който ни занимава сега?

— Какво общо ли? Ами този проклет тиранин нали е казал, че от добра дружина и смъртта дори не бива да ни разделя. Добре ми е тук и тук ще си остана!

— Клетият Лорен! — каза Морис. — Клетият Лорен! Женевиев мълчеше, но гледаше към Лорен с очи пълни със сълзи.

— Ти жалиш за своя живот — каза Лорен на Морис.

— Да, заради нея.

— А пък аз нямам за какво да съжалявам за моя. Не го жаля дори заради Богинята на разума, която — забравил съм да ви кажа това — напоследък тъй зле се отнасяше с мен, че няма да има нещастието да се утеши като другата Артемида, древната. Ще си умра ей така, спокоен и весел. Ще се смея на глупаците, които ще тичат подир колата ни, ще издекламирам едно хубаво четиристишие на господин Сансон, а после — лека нощ… А, не, чакай, чакай!

Лорен се замисли.

— Тъй, тъй — рече той, — тъй. Искам да изляза за малко! Аз си знаех, че няма кого да обичам навън, но забравих, че все пак има един човек, когото мразя изключително много! Колко е часът?

— Три и половина.

— Има още време, дяволите да го вземат, има още време!

— Разбира се, че има — извика Морис. — В съда имат да осъдят още девет души и процесите не могат да свършат по-рано от пет часа. Разполагаме с цели два часа!

— Точно това ми трябва на мен! — рече Лорен. — Дай бързо картата! Дай ми я, Морис, и ми дай назаем един франк!

— О, Боже мой! — прошепна Женевиев. — Какво искате да правите?

Морис лекичко стисна ръката й. За него главното беше Лорен да излезе.

— Нещо изключително важно се върти в главата ми — отговори Лорен.

Морис извади кесията си и я подаде на Лорен.

— В името на Господа Бог, давай сега по-бързо картата! О, не — сети се той. — Не в името на Господа Бог, а в името на Върховното Същество!…

Морис му подаде и картата.

Лорен целуна ръка на Женевиев, а после, като се възползва от момента, когато вкарваха нови осъдени, прескочи дървените чинове и застана пред главната врата.

— Я, какво виждам, този се гласи да бяга! — рече единият от жандармите.

Лорен се изправи и показа картата.

— Виж първо това — рече той, — гражданино жандарм, и после се произнасяй!

Жандармът позна подписа на писаря, но бе от онази категория хора, които се отнасят по принцип с недоверие към всичко.

Тъкмо в тази минута случайно влизаше писарят, който все още продължаваше да трепери заради неблагоразумието да даде подписа си.

— Гражданино писар — рече жандармът, — с тази карта един човек иска да излезе от залата на мъртвите. Подписът верен ли е?

Писарят се разтресе от страх. Тъй като беше уверен, че ако повдигне глава, ще съзре наглото и страшно лице на Димер, той грабна картата и отвърна:

— Да, да, верен е!

— След като е така — рече Лорен, — върни ми картата!

— Не — отговори писарят, накъса картата на хиляди парченца. — Тези карти служат само за един път!

Лорен се стъписа за миг.

„По дяволите! — каза си той. — Преди всичко трябва да внимавам, да го убия съвсем сигурно!“

И излезе навън.

Морис бе проследил Лорен отдалеч с твърде разбираемо вълнение. След като го видя да излиза, той каза на Женевиев с възбуда в гласа, която силно наподобяваше радост:

— Отърва се! Скъсаха картата и вече не може да влезе обратно при нас. Впрочем дори и да дойде, ще бъде късно. Съдът скоро ще свърши. В пет часа нас вече няма да ни има.

Женевиев въздъхна и тръпки я побиха.

— Притисни ме по-силно — рече тя. — И не ме оставяй повече. Боже мой, не е ли възможно гилотината да ни свърши двамата с един удар, за да издъхнем едновременно?!

Те се отдръпнаха в най-крайния ъгъл на тъмната зала. Женевиев седна съвсем близо до Морис и обгърна с ръце шията му. Те замряха в прегръдките си.

Половин час измина така.