Рицарят на Мезон-Руж

XXXV

За минутка всички застанаха неподвижни над отвора, който ключарят осветяваше с фенера си.

Архитектът тържествуваше. Той ги бе съкрушил със способностите си.

— Е — рече гражданинът Жиро, — вярвате ли сега?

— Вярвам, разбира се — отвърна Сантер. — Подземието наистина се вижда много добре, това не може да се отрече. Остава да се разбере накъде води то.

— Да — добави Ришар, — трябва да видим.

— Слез тогава долу, гражданино Ришар, и ще се убедиш сам, със собствените си очи, дали съм казвал истината.

— Вместо да слизаме оттук — рече вратарят, — можем да направим нещо по-хубаво. Да идем в моята канцелария. Ще вдигнем там плочата от печката и ще видим как стои цялата работа.

— Прекрасно — каза Сантер. — Да отидем.

— Но трябва да си отваряме очите на четири — намеси се архитектът. — Ако оставим отворено тук, на някого може да му дойдат лоши мисли в главата.

— Че кой дявол ще се скита тук в този час? — зачуди се Сантер.

— Впрочем тази зала сега е съвсем празна — добави архитектът — и аз смятам, че ако оставим само Гракх да пази, то подземието ще бъде достатъчно осигурено против каквото и да е покушение. Ти оставаш тук, гражданино Гракх — обърна се той към ключаря, — след малко ние ще се върнем през подземния проход.

— Добре — рече Гракх.

— Оръжие имаш ли? — попита Сантер.

— Имам сабята си и този прът.

— Отлично! Пази добре, Гракх, и до скоро виждане. След десет минути пак сме тук!

С тези думи тримата другари на Гракх тръгнаха да търсят другия край на подземието в Консиержери.

Ключарят ги проследи с очи, когато заглъхна шумът от тях, сложи фенера си на земята, седна с провесени крака над подземието и задряма.

Понякога се случва и така, че и ключарите си мечтаят, но до днес никой не си е направил труда да проучи с какво са свързани техните мечти.

Във времето на най-дълбоката дрямка Гракх усети, че някой сякаш сложи ръка на рамото му.

Той се обърна, съзря някакво непознато лице и се опита да извика. Но в същия миг в челото му беше опряно дулото на огромен револвер.

Гласът на Гракх така си и остана в гърлото му, ръцете му увиснаха неподвижно, очите му добиха изражение, което бе нещо средно между молба и животински ужас.

— Нито дума не искам да чуя от теб — заповяда му строго гласът на непознатия мъж. — Иначе ще те застрелям на място!

Ключарят не издържа, толкова се беше уплашил.

— Какво искате от мен, господине?

Както се убеждава читателят, дори през 1793 година е имало моменти, в които хората не са си говорили на ти и не са се титулували взаимно само с думата „гражданин“.

— Искам — отвърна Теодор — да ме пуснеш да вляза вътре. Той посочи отвора на подземието. Бе забравил и той своята заповед за пълно мълчание от страна на жертвата си.

— Какво ще търсиш вътре? — полюбопитства жертвата.

— А теб какво те интересува? Диалогът бе вече поведен.

Ключарят не можеше да се начуди на човека, който разговаряше с него по този странен начин. Теодор понаведе оръжието си.

— Искаш ли — рече той — да станеш богат?

— Не знам — простичко каза ключарят. — Досега никой не ми е отправял подобно предложение.

— Аз ти го правя.

— Предлагаш ми да стана богат? Аз?!

— Да.

Разговорът започваше да става интересен.

— Какво разбираш ти под думата „богат“? — попита ключарят.

— Петдесет хиляди франка в злато — бе отговорът. — В днешно време пари рядко се намират, а петдесет хиляди франка струват цял милион. Предлагам ти петдесет хиляди франка!

— За да ви пусна вътре ли?

— Да, но при условие че и ти дойдеш с мен и ми помогнеш да свърша една работа.

— Но каква работа имате вътре? След пет минути това подземие ще бъде пълно с войска. Ще ви арестуват веднага!

Теодор беше сразен от сериозността на тези думи.

— Можеш ли — рече той — да спреш тази войска, да не й позволиш да влезе вътре?

Ключарят се замисли.

— Няма начин — рече той. — Колкото и да се напрягам, не мога да измисля никакъв начин!

Ключарят действително имаше вид на човек, изцяло погълнат от мисълта, как да изнамери начин да спре войската. Как иначе, това щеше да го направи богат, неизразимо богат!

— А утре — попита Теодор, — не можем ли да влезем утре?

— Защо да не можем — прояви още по-голяма сговорчивост ключарят. — Но работата е там, че до утре това подземие ще бъде преградено с подземна решетка, и решението е тази решетка да бъде дебела, гъста, здрава и за по-голяма сигурност — без никакъв отвор в нея!

— Тогава трябва да измислим нещо друго — предложи Теодор.

— Да, трябва наистина да измислим нещо друго — съгласи се ключарят и веднага предложи: — Нека помислим малко!

Видимо двамата вече не само се разбираха, но и проявяваха сплотеност в разрешаването на проблемите си, между тях вече имаше негласно сключен, подчертано здрав съюз.

— Е, аз ще измисля начин — рече по едно време Теодор. — Това е моя работа.

— Ти какво работиш в Консиержери?

— Ключар съм — скромно отвърна Гракх.

— Какво ще рече това?

— Отварям и затварям разни врати.

— Там ли спиш?

— Да, господине!

— А там ли се храниш?

— Не винаги. Понякога разполагам с някой й друг свободен час.

— И какво правиш тогава?

— Ползвам се от свободата си.

— В какъв смисъл?

— Ходя да помагам на стопанката на пивницата „Ноев кладенец“. Тази жена ми е обещала да се омъжи за мен веднага щом успея да събера хиляда и двеста франка свои пари.

— Къде се намира този „Ноев кладенец“?

— Близо е до улица Драпери.

— П-шшт, господине! Патриотът нададе ухо.

— А! — рече той. — А!

— Чувате ли нещо?

— Да… гласове… стъпки…

— Идват!

— Ех, видяхте ли, че не успяхме?!

„Не успяхме“, казано в множествено число, имаше вече някакъв събирателен смисъл.

— Истина казваш — съгласи се Теодор. — Ти си добър човек, гражданино. Виждаш ми се сякаш предназначен от съдбата.

— За?…

— За да станеш един ден богат.

— Чул ви Господ!

— Ти да не би да вярваш в Бога?

— Понякога. Кога вярвам, кога не. Днес например…

— Какво?

— Вярвам с цялата си душа.

— И имаш пълно право да вярваш! — разпалено каза Теодор и пусна в ръката на ключаря десет луиза.

— Я виж! — възкликна ключарят и с ненаситни очи се загледа в златото. — Ще рече, работата е съвсем сериозна!

— Повече от сериозна!

— Какво трябва да свърша?

— Ела утре в „Ноев кладенец“, там ще ти кажа какво искам от теб. Как се казваш?

— Гракх.

— Слушай, гражданино Гракх — направи така, че вратарят Ришар непременно да те изгони от работа утре!

— Да ме изгони ли? Ами мястото ми?

— Та нима ти имаш намерение да си останеш ключар, след като се сдобиеш с петдесет хиляди франка?

— Никак — откровено си призна ключарят. — Но все пак, бидейки ключар и ако не заспивам по време на работа, аз съм поне сигурен, че никога няма да ме обезглавят.

— Мислиш ли?

— Горе-долу. Но, свободен и богат…

— Ще скриеш парите и ще ходиш да помагаш на някоя плетачка вместо на пивничарката от „Ноевия кладенец“…

— Добре, прието.

— Утре, в пивницата!

— В колко часа?

— В шест вечерта.

— Изчезвайте по-бързо, че идват. Бих искал да ви кажа не „изчезвай“, а „изхвръквай“! Имам чувството, че сте слезли при мене през купола!

— До утре — повтори Теодор и потъна в тъмнината. Време беше да направи това, тъй като стъпките и гласовете се чуваха вече твърде отблизо. От мрачното подземие проблясваше светлина.

Теодор се завтече към вратата, която му беше показал жалбописецът, счупи ключалката, оттам към някакъв декоративен прозорец, отвори го, скочи през него на улицата и се озова на Площада на републиката.

Преди да напусне Залата на изгубените стъпки, Теодор успя да чуе следния разговор между Ришар и Гракх. По-скоро това бе отговорът на въпроса, зададен от Гракх:

— Гражданинът архитект е имал пълно право: подземието наистина минава под стаята на вдовицата Капет. Опасна работа!…

По-нататък диалогът протече по следния начин:

— Опасна работа не, ами твърде опасна — съгласи се Гракх, който с пълно съзнание изричаше една голяма истина.

На стълбите се появи Сантер.

— Е — каза той на Жиро, — ами работниците, гражданино архитект?

— Преди да се съмне, те ще бъдат тук и аз незабавно ще наместя решетката — отговори един глас, който идваше сякаш от дъното на самата земя.

— И така, ти ще спасиш отечеството! — рече Сантер къде на сериозно, къде на шега.

— Не вярвам да излезеш прав, гражданино генерал — промърмори под нос Гракх.

Кой знае защо Теодор си спомни: вечер, трима любители на старинни скъпоценности се любуват на златно ковчеже. На стената — сладострастно изображение, гоблен, който няма цена. Тримата господа са роднини на Теодор. Идва революцията, а те се любуват. Както целият кралски дворец. Грижи за красотата… Теодор въздъхна дълбоко.