Рицарят на Мезон-Руж

XXXVII

Мирът и спокойствието не можаха да царуват дълго в къщата, в която живееха Женевиев и Морис.

При буря заедно с дървото се разлюлява и гнездото, което гълъбите са успели да свият в него.

Тъкмо се бе отървала от едни страхове, Женевиев бе връхлетяна от други. Тя вече не се безпокоеше за Рицаря на Мезон-Руж, но трепереше за Морис.

Женевиев много добре познаваше своя съпруг и бе сигурна, че щом веднъж е успял да се скрие, значи е сполучил да се измъкне от всякаква опасност. За него тя беше спокойна, но изпитваше безпокойство за себе си.

Тя не смееше да сподели страховете си с най-смелия мъж, когото познаваше. Душевните й терзания ставаха явни обаче от зачервените й очи, личаха и от пребледнелите устни.

Един ден Морис се прибра вкъщи тъй тихо, че Женевиев, потънала в размисъл, не успя да го усети изобщо. Той се поспря на прага и впери очи в нея. Тя седеше неподвижна, с отсъстващ поглед, с отпуснати на коленете ръце, замисленото й лице беше наведено надолу.

Той дълго я съзерцава. Обзе го тъга, почувства се, сякаш прониква в мислите на жената, която обичаше.

По някое време той направи няколко стъпки към нея и рече:

— Признай си пред мене, Женевиев, че ти не обичаш Франция. Ти дори не обичаш нейния въздух, тъй като избягваш да се приближиш до прозореца.

— Съжалявам — рече жената, — усещах в себе си, че не мога да скрия това от теб, колкото и да се опитвам. Да, Морис, ти позна…

— А Франция е хубава страна — въздъхна момъкът. — Има движение, животът й днес е пълен с важни дела. Целият шум навън — митингите, трибуните, оживлението в клубовете, дори заговорите, които се вършат едва ли не всеки ден, правят приятни часовете, в които човек си е в къщи. От страх, че другия ден може би няма да ги има на този свят, хората така нежно се обичат един друг…

Женевиев поклати глава.

— Това е страна — рече тя, — изключително неблагодарна към онези, които й служат!..

— Как така? — учуди се момъкът.

— Ей тъй — отвърна жената. — Теб, извършилия толкова подвизи за нейното освобождение, днес не те ли считат за подозрителен?

— Но, скъпа Женевиев — рече Морис със замъглен от любов поглед, — ти, заклетата неприятелка на свободата, ти, която си извършила толкова подвизи против нея, спиш спокойно и мирно под покрива на един републиканец, не е ли това една компенсация…

— Да — рече Женевиев. — Да. Но то не може да трае вечно. Несправедливите неща не са дълготрайни.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че аз, която съм аристократка, аз, която непрестанно мечтая за поражението на вашата партия и идеите ви, аз, която дори в твоята къща желая възвръщането на монархията, аз, която, само да бъда разпозната от някого, ще те обрека на смърт, не мога да остана тук като лош символ на злото в твоето жилище. Не искам да те отведа на гилотината!

— А къде би могла да отидеш, Женевиев?

— Къде ли? Някой ден, скъпи, когато теб те няма вкъщи, аз ще ида да се предам сама. И няма да кажа къде съм се крила досега!

Морис бе сломен от тези слова.

— О, Боже мой! — рече той. — Ти си неблагодарна, Женевиев.

— Не — отвърна Женевиев и обви с ръце врата на Морис. — Не, скъпи, моето е любов, и при това най-предана, вярвай ми. Аз не желая да хванат брат ми и да го убият като бунтовник, нито пък искам да убият любовника ми като предател!

— Ще направиш ли това, Женевиев?

Той имаше предвид нейното доброволно предаване на силите на властта, на тайните служби на комуната.

— Господ ми е свидетел, ще го направя! — решително рече Женевиев. — Впрочем страхът у мен не представлява нищо в сравнение със съвестта.

И тя сведе глава, сякаш да докаже какъв е товарът й.

— О, Женевиев! — въздъхна Морис.

— Ти разбираш отлично това, което ти казвам — продължи тя. — Особено добре разбираш какво чувствам в душата си. Морис, ти го разбираш, тъй както и твоята съвест никак не е спокойна! Ти знаеш, Морис, че аз ти се отдадох без остатък, а го сторих, без да имам никакво право на това!

— Стига — каза умолително Морис, — стига!

Той се замисли. Веждите му се смръщиха, мрачна решителност блесна в очите му.

— Аз ще ти докажа, Женевиев — продължи той, — че обичам само теб. Ще те убедя, че нищо не стои по-високо от любовта ми към теб. Ти мразиш Франция. Добре, ще напуснем Франция…

Женевиев скръсти ръце на гърдите си и го изгледа с нямо обожание.

— Не ме ли лъжеш, Морис?

— Лъгал ли съм те някога? — отговори на въпроса с въпрос Морис.

Женевиев допря устните си до неговите и сплете ръце на врата му.

— Вярно е, Морис — рече тя. — Ти никога не си ме лъгал, аз съм се лъгала. Всичко онова, което чувствам сега, не е угризение на съвестта. Може да е душевно падение, но онова, което изпитвам към теб, е такава огромна любов, че не мога да имам в сърцето си друго чувство освен опасение, че някога мога да те изгубя! Нека отидем някъде далеч от тук, скъпи. Да се махнем някъде, където никой не може да ни открие!

— О, благодаря ти! — извика Морис, засиял от щастие.

— Но как ще избягаме? — сепна се Женевиев. — От ножа на убийците от втори септември и от брадвата на палачите от двадесет и първи януари днес не може да се избяга толкова лесно!…

— Женевиев — отвърна Морис, — Бог е с нас! Ще ти кажа за нещо добро, което исках да сторя на същия този втори септември, за който говориш. Днес то ми се връща. Исках да спася един свещеник, с когото сме учили някога заедно. Отидох, помолих се на Дантон и по мое настояване комитетът за обществено спасение издаде паспорт на този нещастник и на неговата сестра. Получих паспорта, но той, горкият, вместо да дойде вкъщи да му го дам, отишъл и се скрил в някакъв манастир, където почина.

— И този паспорт?… — попита Женевиев.

— У мен е. Днес той въобще няма цена, а за нас двамата струва още повече, Женевиев. Той подсигурява нашето щастие!

— О, Господи, Боже мой! — извика тя. — Бъди благословен!…

— Както знаеш, моят имот се състои само от земята, която се управлява и стопанисва от един стар слуга на моите родители. Той е чист, но едновременно с това и лоялен патриот, на когото можеш да се довериш. Той ще ми изпраща приходите, където и да се намирам. На тръгване ще се отбием при него.

— Къде живее този човек?

— В Абвил.

— Кога ще тръгнем, Морис?

— Ами — замисли се Морис, — след един час…

— Никой ли не знае, че тръгваме?

— Бъди спокойна, никой няма да научи. Сега аз ще отида да видя Лорен. Той има кабриолет, ще го взема и тръгваме веднага щом се върна. Ти оставаш тук, Женевиев. Приготви всичко, което смяташ, че ще бъде нужно на първо време. Другото ще купим после от Англия. Ще дам някаква задача на Сцевола, за да го поотдалеча от тук, а довечера, когато Лорен му каже, че сме заминали, ние вече ще бъдем далече.

— Но ако ни спрат някъде по пътя?

— Нали имаме паспорт. Ще отидем у моя управител. Той е член на градския съвет на Абвил. От Абвил до Булон ще го вземем с нас, той ще ни покровителства. В Булон…

Той се замисли. Искаше му се да измисли нещо, с което да заблудят властите. Но изведнъж рече:

— По-добре без лъжи, Женевиев. Нека по-добре спечелим своето щастие с цената на малко риск.

— Да, скъпи. Ние ще успеем. Но защо тъй приятно ухаеш днес, скъпи? — рече Женевиев и зарови лице на гърдите му.

— О, забравих — рече Морис. — Тази сутрин купих букет за теб. Но като те видях така скръбна, забравих да ти го дам…

Подаде й букета, който все още държеше в ръце. Женевиев вдъхна аромата на цветята с онова наслаждение, което всички нервни натури изпитват от благоуханието. По някое време очите й се напълниха със сълзи.

— Какво ти е? — попита Морис.

— Горката Елоиз! — прошепна Женевиев.

— Ах — рече и Морис и въздъхна. — Но нека сега мислим за себе си, скъпа. Да оставим мъртвите, от която и да са партия. Нека те спят спокойно в гробниците, където ги е заровила тяхната преданост. Аз тръгвам!

— Не се бави — рече Женевиев.

— След половин час съм тук — каза Морис.

— Ами ако не завариш Лорен у дома?

— Нищо, слугата му ме познава.

— Добре, скъпи.

— А ти, любов моя, приготви всичко за път, както ти казах. И гледай да се ограничиш само с най-необходимото. Трябва да внимаваме някой да не усети, че бягаме от страната.

— Бъди спокоен — рече Женевиев. Момъкът направи още една крачка към вратата.

— Морис! — извика му Женевиев.

Той се обърна. Тя протягаше към него ръце.

— Довиждане! Довиждане, моя любов и… мое търпение.

— Търпение… — усмихна се Морис. — Търпение! След половин час съм тук!

Женевиев остана сама и започна да стяга багажа.

Работеше трескаво. Чувстваше се някак двойно виновна. Струваше й се, че напусне ли веднъж Франция, намери ли се в друга държава, ще усеща по-малко тежестта на своето престъпление. А за това престъпление по-виновна беше самата съдба, отколкото тя.

Надяваше се, че в уединение, в самота малко по малко ще забрави, че някога на света за нея е съществувал друг мъж освен Морис.

В Англия те ще си купят някоя къщичка на брега на морето, далеч от всеки поглед. Ще сменят имената си, ще заживеят под едно име.

Ще си наемат двама слуги, които въобще няма да знаят нищо за тяхното минало.

И двамата, за щастие, знаеха английски език.

Нито той, нито пък тя оставяха нещо свидно във Франция, освен самата Франция, която би трябвало да им бъде майка. Майка, която все още им бе мила, въпреки че се отнасяше с тях като мащеха.

Мислейки за всички тези неща, Женевиев не преставаше да работи.

Тя с удоволствие подбираше измежду всичко наоколо главно нещата, които се харесваха на Морис: дрехата, която най-добре се пристягаше на кръста му, вратовръзката, която най-добре му стоеше, книгите, които най-често прелистваше.

Беше направила избора си. Тъй като куфарите все още не бяха донесени от слугата, тя слагаше всичко на купища в средата на стаята.

Неочаквано чу ключ да се превърта в бравата.

„Хубаво — каза си тя. — Сцевола е. Но Морис не спомена ли нещо, че го е отпратил?“

Вратите на салона се отвориха. Официозът се раздвижи в другата стая.

Женевиев държеше в ръката си свитък ноти и търсеше канап, за да го върже.

— Сцевола! — извика Женевиев.

От съседното помещение се чуха стъпки.

— Сцевола! — повтори Женевиев. — Ела за малко, моля ти се!

— Ето ме! — рече един глас. Женевиев се обърна и нададе силен писък.

— Ти?! — ахна тя.

— Да, аз съм — отвърна Димер.

Женевиев се беше покачила на стол, за да потърси канап в един от високите шкафове. Тя усети, че й се завива свят, протегна ръце и се строполи на пода.

Димер я взе на ръце и я сложи на един от диваните.

— Какво ти е? — рече той. — Какво ти е, мила моя? Какво има? Моето присъствие тук ли те уплаши толкова много?

— Ох, Божичко, ще умра! — изхлипа Женевиев и закри лицето си с шепи, за да не гледа мъжа си.

— Да не би да си помислила, че съм мъртъв — попита Димер, — и сега да смяташ, че това е духът ми?

Женевиев се огледа смаяно и като видя портрета на Морис, пропълзя по дивана и коленичи на пода, сякаш с това коленичене молеше помощ от нарисувания му образ.

Женевиев отлично разбираше какво значи мълчанието на мъжа й.

— Да, мило дете — продължи кожарят, — аз съм! Ти може да си си мислела, че съм избягал далеч. Но не, аз останах в Париж. На следния ден след бягството си от къщата се върнах и на мястото й открих една хубава купчинка пепел. Попитах за теб. Никой нищо не можа да ми каже. Никой не те е видял! Тръгнах да те търся. Много препатих, докато те открия. Право да си кажа, никак не очаквах да те открия тук. Но имах известни подозрения и доказателство за това е фактът, че сега съм тук. Но да оставим настрана тези неща и да гледаме главното — че се намерихме най-сетне… в дома на Морис. Нещастната тя, кой знае колко ти е било мъчно, че такава добра роялистка като тебе е принудена да живее толкова време под един покрив с един фанатизиран републиканец…

— Боже мой! — прошепна Женевиев. — Боже мой, смили се над мен!

— Но в такъв случай — продължи Димер и се огледа, — в такъв случай аз, мила, трябва да си призная, че няма защо да те мисля. Жилището ми изглежда добро. Лицето ти не издава да си се измъчвала кой знае колко от последствията на пожара. След като нашият дом изгоря и се съсипах финансово! Ти си добре. Живях в изби, в развалини, в кораби и дори в блата…

— Господине! — рече Женевиев.

— Какви хубави плодове си имала за ядене тук — не обърна внимание на думата, отправена към него. — Напоследък аз твърде често се отказвах от десерт, защото нямах и хляб. Женевиев изхлипа със скрито в дланите лице.

— О, не — продължи Димер, — не мисли, че нямах пари. Слава Богу, бях взел със себе си около тридесет хиляди златни франка, а както знаеш, тридесет хиляди в злато днес имат цената на сто и петдесет хиляди франка. Но един вехтошар, един рибар, един въглищар може ли да извади луиз от джоба си, за да си купи малко сирене или луканка? Ох, госпожо — едно след друго аз бях въглищар, вехтошар, рибар. Днес, за да ме познаят още по-трудно, съм се преоблякъл като патриот. Цапам си дрехите и псувам. Какво да сторя — един мъж не може да се разхожда из парижките улици със същата лекота, с която би го вършила една млада жена, при това хубава. От друга страна, щастието не ми помогна да се запозная с някоя пламенна републиканка, която да ме скрие в дома си!

— Господине, господине! — извика Женевиев. — Смилете се над мен! Не виждате ли, че умирам?

— От безпокойство, разбирам — отвърна Димер. — Тревожила си се за мен. Но утеши се, аз те открих и ние сме заедно. Обещавам ти повече никога да не се отделям от теб!

— О, ще ме убиеш! — извика Женевиев силно. Димер я изгледа със зловеща усмивка.

— Да убия една невинна жена? О, госпожо! От теб ли чувам тези слова? Види се, от огромната скръб по мен ти си си загубила ума…

— Господине — извика за втори път Женевиев, — господине, на колене ви моля, по-добре е да ме убиете, отколкото да ме измъчвате с тези подигравателни думи. Не, аз не съм невинна. Да, аз съм грешна. Заслужавам смърт. Убийте ме, господине!

— Признаваш ли си, че заслужаваш да те убия?

— Да, да.

— Признаваш ли, че за изкупление на не знам кой си грях, в който ти обвиняваш сама себе си, ще изтърпиш тази смърт, без да се оплакваш от това?

— Удряйте, господине, няма да викам. Вместо да я проклинам, аз ще благословя тази ръка, която ще ме удари!

— Не, госпожо, няма да ударя. Че ти ще умреш, това е сигурно. Но твоята смърт вместо безчестна, както смяташ, ще бъде най-славната измежду славните. Благодари ми, госпожо. Защото аз ще те убия, но в същото време, ще прославя името ти.

— Но какво ще направите, господине?

— Ще продължа делото, за което сме работили толкова време. И в своите, и в моите очи ти ще умреш като виновна. Но в очите на другите ти ще си мъченица.

— О, Боже мой, ще ме накараш да полудея! Къде ще ме водиш? Къде ме отвличаш?!

— Вероятно на смърт!

— Тогава остави ме да си прочета молитвата.

— Молитвата ли?

— Да.

— Към кого?

— Какво ви е грижа? Какво ви интересува? Като ме убивате, по този начин ви се издължавам, значи не ви дължа никакви обяснения.

— Имаш право — рече Димер и излезе в другата стая. — Ще те чакам тук! — обади се от там.

Женевиев притисна портрета на Морис до сърцето си и зашепна:

— Прости ми, Морис. За себе си не очаквах да бъда щастлива. Надявах се теб да направя щастлив. Морис, отнемам ти едно щастие, което бе най-важната част от твоя живот. Прости ми, прости ми, че те убивам, мили Морис!

Като отряза кичур от дългата си коса, тя го сложи заедно с портрета на близката масичка.

— Да чакам ли още, госпожо? — прояви нетърпение Димер от другата стая.

— О, толкова бързо ли? — прошепна Женевиев.

— Мога да чакам, госпожо. Мога и да изчакам — отвърна Димер. — Аз не бързам. Впрочем може би Морис няма да закъснее. Ще ми бъде твърде приятно да се видя с него. Искам да му благодаря за гостоприемството, което ти е оказал.

Женевиев настръхна от ужас при мисълта, че любовникът и съпругът можеха да се срещнат.

— Готово е — рече тя. — Готова съм вече.

Димер мина пред нея. Женевиев го последва разтреперана, с притворени очи, с отметната назад глава.

Качиха се на някаква кола, която чакаше Димер пред вратата. Колата тръгна.

Женевиев беше казала истината. Всичко бе свършено.