Рицарят на Мезон-Руж

XXXII

На ъгъла между моста Шанже и крайбрежната Фльор се издигаха останките от стария дворец на Свети Людовик, който хората наричаха просто Двореца, както простичко е казвал народа на Рим — Града. Руините не престанаха да носят това ласкаво име и след като оцелелите части от сградата бяха завладени от съдии, писари и адвокати.

Голямо и мрачно бе това здание на правосъдието и това бе причина хората да се страхуват от него, вместо да го обичат. В него можеха да видят всички оръдия на човешката злоба и мъст, събрани на едно място. Тук бяха залите, в които се пазеха от охрана подсъдимите, по-нататък — залите, където заседаваха съдиите; по-долу бяха тъмниците и килиите, където лежаха осъдените; пред желязната порта — малко местенце, където кожата на осъдените се жигосваше с червеното желязо на позора; на сто-сто и петдесет крачки от вратата имаше едно място, по-голямо, там пък се убиваха хора, сиреч това бе площад Грев, където се завършваше започнатото в двореца.

Както сами разбирате, правосъдието си имаше подръка всичко, което му бе необходимо.

Всички тези прилепени едно о друго здания, мрачни и сиви, здания, продупчени тук-там от малки прозорци с решетки, чиито зейнали отвори наподобяваха дупките на пещери, се наричаха Консиержери.

В този затвор имаше килии, които Сена напояваше с черната си тинеста вода; имаше тайни изходи, през които някога през годините бяха изкарвали и хвърляли направо в реката жертвите на различни палачи.

През 1793 година Консиержери биваше пълен със затворници, осъдени само за един час. В онова време старият затвор на Свети Людовик справедливо можеше да бъде наречен хотел на смъртта.

Под арките на вратите нощем се люлееше червен фенер, зловещ символ на това страшно място.

Вечерта на същия ден, когато Морис, Женевиев и Лорен обядваха заедно, глух тътен разтърси прозорците на затвора. Тътенът спря пред външните порти. Няколко жандарми похлопаха на вратите с дръжките на своите саби, вратата се отвори и една кола влезе в двора. След като затвориха вратата, от колата слезе жена.

Жената застана заедно с жандармите на първия вход към затвора. Тя разбра, че трябва да мине и през втора врата, но забрави, че за да влезе през нея, трябва да повдигне крак и да понаведе глава.

Затворничката, която, както веднага се забеляза, не бе свикнала с архитектурата на затворите, въпреки че доста време бе лежала в затвор, удари чело в горния праг на портала.

— Заболя ли ви, гражданко? — попита един от жандармите.

— Вече нищо не ме боли — спокойно отвърна жената.

И мина, без да изохка дори, въпреки че над веждата й беше останал кървав белег от удара.

Не след дълго шествието стигна до креслото на вратаря, кресло, което в очите на затворниците бе по-достопочтено, отколкото царският трон в очите на царедворците — същият оня трон, който тълпите носеха по улиците наскоро. Вратарят на един царски затвор раздава милости, а всяка милост е най-важното нещо за затворника. Много пъти и най-дребното благоволение от страна на вратаря превръща мрачната стряха на лишения от свобода в късче лазурно небе.

Вратарят Ришар, седнал в креслото си, от което не се помести поради съзнанието за собствената си важност, смръкна енфие, изгледа затворничката от глава до пети, отвори една огромна книга и взе перо от черната дървена мастилница.

— Гражданино вратар — каза началникът на конвоя, — записвай колкото може по-бързо, тъй като в комуната с нетърпение ни чакат!

— Не се бой — отвърна вратарят, — няма да ви бавя кой знае колко. Знам много добре, че революцията не чака, че революцията продължава, че революцията означава нетърпение за победа и справедливост!…

Вратарят Ришар наля в мастилницата малко вино от чашата, която стоеше от дясната страна на масата, и разбърка с перото получената смес на дъното на мастилницата. Ръката му бе свикнала да пипа бързо, когато се наложеше.

— Името и презимето ти, гражданко?

След като потопи перото в импровизираното мастило, той се приготви да записва в най-долната част на книгата, която бе изписана почти цялата. През това време иззад креслото му гражданката Ришар, жена с благосклонни очи, с удивление, граничещо с почтителност, наблюдаваше скръбната, благородна и горда още от пръв поглед жена, която нейният мъж разпитваше.

— Мария Антоанета Жана Жозефа Лотарингска — отвърна затворничката, — ерцхерцогиня австрийска, кралица на Франция.

— Кралица на Франция ли? — попита вратарят и се понадигна в креслото си.

— Кралица на Франция — отвърна твърдо затворничката.

— Речено с други думи, вдовицата Капет — намеси се началникът на конвоя.

— Последно, под кое име да я запиша? — попита вратарят.

— Под което щеш, стига само да я запишеш по-бързо — отвърна началникът на конвоя.

Вратарят отново се настани в креслото си и леко разтреперан, вписа в книгата имената, фамилията и титлите, които бе изредила затворничката. Написаното още се съхранява в тази книга, която мишките от Консиержери отдавна са изпогризали на по-важните места.

Гражданката Ришар продължаваше да стои зад креслото на мъжа си. Набожно състрадание беше накарало тази женица да скръсти молитвено длани пред гърдите си.

— Години? — попита вратарят.

— Тридесет и седем и десет месеца — отвърна кралицата. Ришар записа и това, отбеляза личните белези на кралицата и свърши с особените бележки.

— Ето на — каза той, — свърших!

— Къде да откараме затворничката? — попита началникът на конвоя.

Ришар още веднъж смръкна от енфието си и погледна жена си.

— Ами сега! — рече жена му. — Какво ще правим сега, като въобще не сме получили предизвестие? Къде да я наместим?

— Иди да намериш — каза строго началникът на конвоя.

— Има едно място — рече жената. — Стаята на съвета е празна.

— Стаята на съвета е твърде голяма — прошепна Ришар.

— Толкова по-добре — рече съпругата му. — Като е голяма, ще е по-добре за онези, които ще пазят.

— Хубаво — рече Ришар, — стаята на съвета да бъде. Но точно сега, веднага, не може. Няма постеля!

— Вярно — каза жената, — бях забравила за това.

— Голяма работа — обади се един от жандармите. — Постелята ще й оправите утре. Една нощ може спокойно и без постеля да мине!

— Тази нощ — каза съпругата на вратаря — гражданката може да пренощува в нашата стая, нали, мъжо?

— Добре — рече вратарят. — Ами ние?

— Ние няма да спим — кротко рече жена му. — Както каза гражданинът жандарм, една нощ може да мине и без спане.

— Тогава — каза вратарят — откарайте гражданката в моята стая!

— И докато се върнем, ти вече ще си ни приготвил разписката, нали тъй?

— Ще я приготвя.

Гражданката Ришар взе запалена свещ от масата и мина напред.

Мария Антоанета я последва, без да каже нито дума, тиха и бледа както всякога.

Двама ключари, на които гражданката Ришар бе направила знак, тръгнаха подир тях Показаха на кралицата легло, на което гражданката Ришар побърза да постели нови завивки. Гражданинът ключар се намести на мястото си пред входа и Мария Антоанета остана сама.

Как е прекарала тази нощ тя, никой не узна, тъй като часовете й минаха лице в лице с Бога.

На другия ден преместиха кралицата в стаята на съвета, дълго помещение, разделено на две със стена, която не достигаше до тавана.

Едно от отделенията беше предназначено за дежурните.

Другото беше стаята за кралицата.

Всяко от тези две отделения се осветяваше от мъничък прозорец с решетки.

Между двете отделения, това на кралицата и това на дежурните, врата нямаше, имаше само една спусната небрежно завеса.

Подът бе постлан с тухли, а от стените, които на времето са били украсени с позлатени дъски, висеше тук-там на парцали цветна хартия.

Цялата мебелировка на този кралски затвор се състоеше от едно легло, сложено срещу прозореца, и един разнебитен стол, поставен под самия прозорец.

Веднага след като влезе, кралицата поиска да донесат книгите и ръкоделието й.

Донесоха й „Революциите в Англия“, книга, която тя бе започнала да чете още в Тампъл, „Пътуванията на младия анархист“ и гергефа й.

Жандармите също се наместиха в съседното отделение. Историята е съхранила техните имена, както тя върши и с най-незначителните същества, свързани с датите на големите катастрофи.

Жандармите се наричаха Дюшен и Жилбер.

Комуната познаваше тези хора като добри патриоти и ги бе назначила да стоят при Мария Антоанета до минутата на представянето й пред съда. По този начин комуната се надяваше да избегне нередностите, произлизащи винаги при смяна на дежурните. Жилбер и Дюшен носеха наистина страшна отговорност.

Още същия ден кралицата научи, че пазачите й няма да се сменят. Тя го разбра от техния собствен разговор, тъй като, считайки, че няма какво да крият от нея с оглед на предстоящата присъда, те говореха високо и думите им се чуваха съвсем ясно в нейната част от стаята. Когато разбра тази подробност, кралицата едновременно се зарадва и наскърби. От една страна, натоварените със задачата да я пазят бяха добре избрани хора, от друга — нейните приятели имаха по-голяма възможност да спечелят в нейна полза двама души, поставени за постоянно на пост, отколкото множество непознати един другиму лица.

Първата вечер, преди да си легне, единият от пазачите й запуши. Димът премина в стаята на нещастната кралица, чиито патила я бяха направили извънредно чувствителна.

Започна веднага да й се вие свят. Вярна на своето чувство за достолепие, тя не се оплака.

В нощната тишина, не можейки да заспи от тютюневия дим, чу отвън някакъв стон. Пронизителен и зловещ, стонът наподобяваше свиренето на вятър, когато бурята вземе човешки глас като символ на умиротворяването на страстите на стихиите.

Кралицата веднага се сети, че този глас, който в началото я беше накарал да потръпне от ужас, този болезнен вик е всъщност виене на куче. Умът й веднага се насочи към горкия Блек, който тя съвсем беше забравила след сцената в Тампъл. Наистина, Блек беше.

Горкото животно, което с голямото си усърдие бе съсипало живота на господарката си, неусетно бе тръгнало след колата, с която я караха към затвора. То я беше последвало до портите на Консиержери, където обаче не бе успяло да влезе. Сякаш се досещаше, че господарката му е заключена в този каменен гроб, Блек, застанал на десетина крачки от часовия, виеше за нея с надежда, че тя ще му каже отнякъде някоя утешителна дума.

Кралицата му отвърна с въздишка, която привлече вниманието на дежурните. Но тъй като въздишката не бе последвана от никакъв друг звук, дежурните скоро се успокоиха и продължиха да дремят.

На другия ден кралицата стана и се облече още призори. Тя седна близо до зарешетения прозорец. Светлината падаше косо, възсива и дрезгава, върху измършавелите й ръце. Кралицата се опита да почете малко от книгата, която държеше на скута си, но нищо не се получи. Умът й бе другаде.

По някое време жандармът Жилбер открехна завесата и погледна вътре. Мария Антоанета чу шума от преместването на плата, но не си направи труда да вдигне глава.

Тя бе седнала така, че утринната светлина падаше право в лицето й.

Жилбер направи знак на другаря си да иде и той да види кралицата.

Дюшен приближи.

— Виж — рече Жилбер, — виж колко е бледа. Ужасно! — прошепна той. — Очите й целите са червени, плакала е!

— Ти много добре знаеш — зашепна и другият жандарм, — че вдовицата Капет никога не плаче. Тя е толкова горда!…

— Ако не е плакала, значи е болна — каза Жилбер тихичко. После той изрече високо:

— Гражданко Капет! Да не си болна?

Кралицата повдигна очи и ясният й въпросителен поглед се спря на двамата мъже.

— На мен ли говорите, господа? — попита тя с мек глас, откривайки известно съчувствие в отправения към нея въпрос.

— Да, гражданко, на тебе говорим. — каза Жилбер. — Питам те да не си болна?

— Защо питате?

— Очите ти са много червени — бе отговорът.

— А и си много бледа — допълни Дюшен.

— Благодаря, господа — рече кралицата. — Не, не съм болна, не можах да заспя тази нощ…

— А — рече Жилбер, — значи скърбиш?

— Не, господа — отвърна кралицата, — скръбта вече не ме засяга. Твърде отдавна скърбя, а вярата ме научи да слагам скърбите си в подножието на кръста…

— Не си могла да заспиш, защото си променила леглото — забеляза Дюшен.

— И после, тази стая хич не е удобна — добави Жилбер.

— И това не е, господа — рече кралицата, като поклати глава. — Дали стаята ми тук е удобна, или не — и това ми е съвсем безразлично…

— Ами! Какво ти е тогава?

— Какво ми е ли?

— Да.

— Моля да ми простите за това, което ще ви кажа — извини се кралицата, — но много ме измъчва вашето пушене.

— О, Боже мой! — възкликна Жилбер, смутен от мекия тон, с който разговаряше с тях кралицата. — Това ли била работата? Ами защо не ни казваш бе, гражданко…

— Не намирах за редно да ви карам да променяте навиците си, господине.

— Ами! — кимна с глава Жилбер. — Повече няма да се измъчваш, поне заради мен, гражданко — рече Жилбер и хвърли лулата си на земята. Лулата се счупи. — Няма повече да пуша тук! — рече тържествено той в заключение.

След като отведе другаря си и пусна завесата, той тихо му каза:

— Важното е, че ще отсекат главата й. Това е работа на народа. Но каква полза да измъчваме тази жена? Ние сме войници, а не палачи като Симон!

— Това, което вършиш и говориш, намирисва на аристократизъм, байно — каза Дюшен и замислено поклати глава.

— На кое казваш ти аристократизъм, бе — възмути се Жилбер. — Я ми обясни…

— Аристократизъм аз казвам на всичко онова, което обижда народа и носи удоволствие на неприятеля на народа! — издекламира Дюшен.

— Ще рече според теб — възмути се Жилбер, — че като спра да пуша пред вдовицата Капет, аз обиждам народа, а? И таз хубава! Знаеш ли ти, байно, аз помня единствено клетвата, която съм дал пред отечеството, и наставленията на моя бригадир, туй то, разбра ли! А наставленията аз ги знам наизуст: „Да не оставиш кралицата да избяга, да не пускаш никого да влиза при нея, да не позволяваш никакви заговори между нея и външни хора и, ако се наложи, да умреш на поста си!“ Ето какво съм обещал аз и в какво ще внимавам. Да живее народът!

— Това, което ти казвам аз, казвам го не от злост — възрази Дюшен, — а напротив, от любов към теб. Много ме е страх да не се компрометираш!

— Шшт! Тихо! Някой идва.

Въпреки че се опитваха да говорят тихо помежду си с изрази, научени от новата, революционна улица, кралицата бе чула целия им разговор. Затворническият живот извънредно много изостря слуха.

Шумът, който бе привлякъл вниманието на двамата мъже, се вдигаше от няколко души, които се приближаваха.

Вратата се отвори.

Влязоха двама офицери, придружени от вратаря и от няколко ключари.

— Какво прави затворничката? — попита единият офицер.

— Седи в стаята си — отвърна Жилбер.

— Стаята й удобна ли е?

— Вижте сам — рече Дюшен. Жилбер почука на стената до завесата.

— Какво има? — попита кралицата.

— Дойдоха представители на комуната, гражданко Капет — рече Жилбер.

„Този човек е добър — помисли си Мария Антоанета — и ако приятелите ми искат и имат възможност…“

— Добре, добре — каза единият от офицерите и като отстрани внимателно Жилбер, двамата влязоха при кралицата. — Няма какво да се церемоните с нея чак толкова…

Кралицата въобще не повдигна лице. От безразличието, което излъчваше цялата й осанка, беше ясно, че не я интересува нито какво вижда, нито какво чува.

Представителите на комуната прегледаха най-внимателно помещението, почукаха по пода, надникнаха под леглото, опипаха решетките на прозореца. След като препоръчаха на жандармите да пазят кралицата като зеницата на очите си, излязоха, без да кажат нито думичка на Мария Антоанета, която се беше отнесла към тях така, сякаш въобще не бе забелязала присъствието им.