Рицарят на Мезон-Руж

XXXIV

Нощта бе вече спуснала своя черен воал над грамадната зала, чиито стени имаха за задача непрестанно да повтарят с ехото си киселите слова на адвокатите и умолителните думи на подсъдимите.

В средата на залата, като някоя самодива, една права, неподвижна колона просветваше в мрака, все едно че бе покровителката на това свещено място.

Единственият шум, който сегиз-тогиз се дочуваше в тъмнината, бе църкането на мишките, които, след като си бяха прогризали дупки в стените, гризяха книжата на жалбописците.

Но от време на време се чуваше и далечно трополене на кола, звънтене на ключове и още някои други звуци, които идваха сякаш от дъното на земята.

Несъмнено човек би се уплашил не на шега, ако му се наложеше в този час да застане сред безкрайната Зала на изгубените стъпки, чиито стени в краищата си още бяха червени от кръвта, пролята през месец септември. По стъпалата на същото помещение само преди един ден бяха слезли двадесет и пет души, осъдени на смърт. Само мраморните плочи на пода отделяха залата от тъмничните килии на Консиержери.

Сред страшния мрак, в почти тържествената тишина, се чу слабо проскърцване. Вратичката на будката на един жалбописец се отвори и сянка, по-черна и от нощния мрак, предпазливо се измъкна навън.

Гневният патриот, на когото жалбописецът преди няколко часа тайничко бе казвал господине и който отвръщаше на името Теодор, леко се спусна по гладките плочи.

В дясната си ръка той стискаше тежък железен прът, а с лявата притъкмяваше втъкнатите два револвера в пояса си.

— Отброих дванадесет плочи от будката — шепнеше той. — Дай да видим сега. Ето го края на първата…

Както пресмяташе, с крака си той започна да разширява една от празнините между две плочи.

— Чакай да видим — прошепна малко по-късно и престана да разширява проядения от времето процеп между плочите, — чакай да видим дали съм направил всичко както се полага. Ще имам ли необходимата сила, тя ще има ли нужния кураж? О, да, кураж тя ще има, той ми е отлично познат. Ох! Боже мой! Кога ще мога да я хвана за ръката, кога ще й кажа: „Ваше величество, вие сте спасена!…“

Той спря, сякаш смазан от тежестта на своята собствена надежда.

„О, Господи — продължи мъжът, — дързък план, план на луд човек, ще кажат всички и ще се завият още по-добре, да не настинат в леглото, или пък ще се задоволят да се пошляят покрай Консиержери, преоблечени като слуги. Но те нямат онова, което имам аз, за да съм смел: аз искам да я спася не само като кралица, но и като жена… Я да взема да си повторя какво имам да върша. Да вдигна плочата, това е дребна работа, опасно ще бъде, ако я оставя отворена, тъй като може да дойде някой дежурен… Но дежурни тук няма. Подозрения не могат да възникнат предварително у никого, тъй като съучастници аз нямам. Колко ли време ми е нужно, на мен, с моето огромно желание, за да мина през тъмния проход? За три минути съм под нейната стая. За още пет — вдигам плочата от огнището на камината. Тя, разбира се, ще ме чуе как работя, но смелостта й е толкова голяма, че няма да се уплаши. Напротив, веднага ще се досети, че някой идва да я спасява… Пазят я двама души, които, не ще и дума, ще се притекат… Но какво от това? Двама души! — рече си мъжът с мрачна усмивка и погледна към оръжието, което бе в пояса му. В ръката си той стискаше още един револвер. — Двама души за мен са толкова работа, колкото отместването на тези две плочи. Клетите хорица!… Но малцина ли са умрели на този свят досега, при това много по-невинни от тях? Хайде напред!…“

Гражданинът Теодор силно натисна с железния прът в пукнатината между двете плочи.

В следващия момент жива светлина пропълзя по плочите, сякаш беше златна бразда. Шум, повторен от ековете на свода, привлече вниманието на заговорника. С един скок се намери отново в будката на жалбописеца.

След малко слаби гласове стигнаха до слуха му.

Той се наведе и през една пукнатинка от будката успя първо да види човек във военни дрехи, чиято сабя дрънчеше по плочите, а след него човек в сиви дрехи носеше под мишница някаква линия и загъната на руло хартия; трети човек с висока шапка вървеше след втория, а след него потропваше още един мъж с дървени обувки и облечен в карманьола.

Със скърцане се отвори някаква голяма врата с решетка.

Четиримата влязоха.

— Ревизия! — прошепна Теодор. — Да бъде благословен Бог! Ако бяха дошли десетина минути по-късно, бях загубен!

Той напрегна вниманието си. Искаше да познае хората.

Онзи, който вървеше отпред в генералска униформа, беше Сантер. Човекът с високата шапка беше Ришар. Човекът с карманьолата — вероятно ключар.

Но Теодор никога не бе виждал човека в сивата дреха, който носеше под мишница линия и навитата на руло хартия.

Кой ли беше този човек и какво търсеше вечер в десет часа в Залата на изгубените стъпки заедно с генерала на комуната, вратаря на Консиержери и ключаря?

Гражданинът Теодор се подпря на коляно, с едната си ръка приготви единия от двата револвера, а с другата притисна шапката върху косата си, която вече личеше, че е перука.

До този момент четиримата мъже бяха съвсем мълчаливи или пък думите, които те си бяха разменили, не бяха стигнали до ушите на заговорника.

Но когато стигна на десетина метра от скривалището, Сантер заговори и думите му ясно стигаха до ушите на Теодор.

— Ето ни — рече Сантер — в Залата на изгубените стъпки. Сега твоята работа е да ни водиш, гражданино архитект, и особено, да внимаваш всичко това да не излезе празна работа и да не е лъжливо твоето съобщение. Защото, знаеш ли, революцията не се шегува никак с такива глупости и вярва в подземията точно толкова, колкото в нощните духове. Ти какво ще кажеш, гражданино Ришар? — обърна се Сантер към човека с високата шапка.

— Аз никога не съм казвал, че в Консиержери няма подземия — отвърна вратарят, — казвам само, че Гракх, който от десет години е ключар тук и следователно познава Консиержери като десетте си пръста, не знае нищо за подземието, за което говори гражданинът Жиро. Но след като е архитект на града, след като тези неща са му занаят, гражданинът Жиро може би знае по-добре!

Като чу тези думи, Теодор цял настръхна.

„За щастие — каза си наум, — залата е огромна. Ще им трябват поне два дни, за да открият онова, което търсят.“

Но архитектът разгърна голям лист хартия, сложи очилата си и коленичи пред някакъв план, който започна да разглежда под трепкащата светлина от фенера в ръцете на Гракх.

— Страхувам се гражданинът Жиро да не е сънувал! — изрева Сантер.

— Чакай, чакай, гражданино генерал — възрази архитектът, — сега ще видиш дали съм сънувал.

— Както сам виждаш, и ние чакаме — рече Сантер.

— Добре — каза архитектът. — Дванадесет и четири правят шестнадесет, плюс осем — двадесет и четири, които, разделени на шест, дават четири; след това ни остава половината. Точно: открих мястото!

Архитектът произнесе тези думи с такава сигурност, че Теодор замръзна на мястото си.

Сантер вече гледаше в плана със страхопочитание. Той не можеше да се начуди на гражданина Жиро, тъй като нищо не отбираше от неговата работа.

— Сега внимавай добре — рече архитектът.

— Къде да внимавам? — попита Сантер.

— В този план, който съм съставил нарочно. Виждаш ли? На четири метра и двадесет и девет сантиметра от стената има подвижна плоча, която тук съм отбелязал с буквата А. Виждаш ли я?

— Разбира се, че виждам едно А — отвърна Сантер. — Да не мислиш, че не знам да чета?

— Под тази плоча има една стълба — продължи архитектът, — която, както виждаш, съм отбелязал с буквата В.

— В — повтори Сантер. — В-то виждам, но не виждам стълбата!

И генералът бурно се изсмя на шегата си.

— Вдигни плочата, слез по стълбата — продължи архитектът, — отмери петдесет метра, погледни нагоре и ще откриеш, че се намираш тъкмо под писалището на вратаря. Преди да стигнеш там, ще минеш под затвора на кралицата.

— Сиреч, под затвора на вдовицата Капет, гражданино Жиро — възрази Сантер със смръщени вежди.

— Е да, на вдовицата Капет. — А защо каза „на кралицата“?

— По стар навик.

— Вземи си бележка. Та казваш, че се излизало на моето писалище? — попита Ришар.

— Не само под писалището, но ще ти кажа под коя част на писалището се излиза — спокойно отвърна архитектът. — Значи, писалището ти, твоята канцелария, се намира ето тук — посочи наново плана си той. — А ето това тук е печката в твоята канцелария. Печката ти е кахлена, нали тъй?

— Я виж ти! — възкликна Гракх. — Ама наистина, винаги когато паля печката си и някое дърво падне случайно на пода, плочата кънти на кухо!

— Право да ти кажа, гражданино архитект, ако това, което казваш, е истина, ще призная, че геометрията е хубаво нещо!

— Тогава бързай да го признаеш, гражданино Сантер! Защото аз ей сега ще те отведа на мястото, което съм отбелязал с буквата А.

Теодор забиваше ноктите си все по-дълбоко в плътта на ръката си.

— Първо да видя, първо да видя — рече Сантер. — Аз съм като Свети Тома неверни.

— Какво казваш? Свети Тома ли?

— Е, казвам го, както и ти казваш „кралицата“, по стар навик — отвърна Сантер. — Но никой не би могъл да ме обвини като агент и партизанин на светиите.

— Нито пък мен — като партизанин на кралицата!

С тези думи архитектът внимателно взе метъра, измери разстоянието с него и почука по една от плочите.

Плочата бе същата, по която бе чукал и гражданинът Теодор.

— Тук е, гражданино генерал! — извика архитектът.

— Така ли смяташ, гражданино Жиро?

Патриотът, който се криеше в будката на жалбописеца, толкова се забрави в своята нервност, че се удари с ръка по коляното.

— Сигурен съм — рече Жиро. — Ти ще видиш и сам ще свидетелстваш за това пред конвента, че аз не съм лъгал. Да, гражданино генерал — продължи гордо архитектът. — Както ти казах, така е! Нека вдигнем сега тази плоча, да слезем в подземието и аз ще ти докажа, че двама души не, ами само един човек би могъл някоя нощ да открадне вдовицата Капет, без да го усети някой. Шепот на ужас се понесе сред слушателите при тези думи на архитекта. Теодор слушаше сякаш вцепенен.

— Ето в каква опасност сме се намирали — подхвана Жиро отново. — Но аз ще сложа в подземието една решетка, преди да се стигне под стаята на вдовицата Капет, и ще спася отечеството!

— О! — рече Сантер. — Тази твоя идея е чудесна, гражданино Жиро!

— Да идеш по дяволите макар, глупак ниеден — прошепна Теодор, задушаващ се от ярост в скривалището си.

— Вдигни сега плочата — каза архитектът на гражданина Гракх, който освен фенера държеше в ръката си и железен прът.

Гражданинът Гракх започна работа с пръта и за съвсем късо време успя да отмести плочата.

Откри се подземие с една стълба, която се губеше в дълбочина. Отвътре лъхна дъх на гнило.

— Още една несполука! — прошепна Теодор. — Ох! Бог ли не ще да ми помогне да я отърва, или идеята ми е прокълната?