Рицарят на Мезон-Руж

XXIV

След всичко това, като допълнение към цялата драма, се случи още едно нещо.

Поразена от случката и изоставена от онези, които я бяха довели, тъй като дори и неволните злодеяния правят извършителите им отвратителни, гражданката Тизон изправи най-после главата си, погледна слисана наоколо и като се видя съвсем сама, с вик се спусна към вратата.

Там стояха все още няколко любопитни, по-упорити от другите хора. Щом съзряха ключарката, те се отдръпнаха и я засочиха един на друг с пръст.

— Виждаш ли — викаха, — виждаш ли тази жена? Тя е същата онази, която предаде на смърт собствената си дъщеря!

Ключарката нададе още един писък, изпълнен с отчаяние и ужас, и се втурна по посока на Тампъл.

Като измина близо една трета от улица Мишел льо Конт, тя се спря. Някакъв човек, който криеше лице в пелерината си, застана пред нея и й прегради пътя.

— Добре ли ти е сега — рече този човек, — хубаво ли ти е, като уби собственото си чедо?

— Аз да съм убила собственото си чедо, аз да съм убила собственото си чедо? — погледна го ключарката неразбиращо. — Не, не, не може да бъде!

— Точно така е! — потвърди мъжът. — Дъщеря ти е вече в затвора!

— Къде я откараха?

— В Консиержери. После ще я откарат в революционния съд, а от там — ти знаеш от там накъде се отива…

— Махни се — извика жената. — Остави ме да мина…

— Къде отиваш?

— В Консиержери.

— Какво ще търсиш там?

— Да я видя за последен път.

— Няма да те пуснат да влезеш.

— Ще ме пуснат да легна пред вратата. Там ще живея, там ще спя! Ще стоя — там, докато я закарат в съда. Така ще мога да я зърна за последен път.

— Ами ако някой обещае да върне дъщеря ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Питам те, ще направиш ли каквото ти каже един човек, ако същият този човек обещае да върне твоята дъщеря?

— Готова съм за детето си всичко да сторя! Всичко бих направила за моята Елоиз! — извика нещастната жена и отчаяно закърши ръце. — Всичко, всичко, всичко!

— Слушай — рече непознатият. — Тебе Бог те наказва…

— Защо?

— Заради мъките и теглата, на които подлагаш една също тъй нещастна майка като теб!

— За коя ми говориш? Какво искаш да кажеш с това?

— С грубостите и шпионирането си много пъти си хвърляла в същото отчаяние, в което сега се намираш ти, своята затворничка. И чрез смъртта на дъщеря ти, която толкова много обичаш, Бог те наказва!

— Ти ми каза, че има човек, който би могъл да я спаси… Къде е този човек? Какво иска той от мен? Какво ще ми нареди да направя?

— Този човек иска да престанеш да преследваш кралицата, да поискаш от нея прошка за обидите, които си й нанесла, и ако някога по Божие чудо тази жена се сдобие с възможност да избяга от своя затвор, недей да й пречиш. Разбра ли?

— Виж какво, гражданино — рече ключарката, — този човек си ти, нали?

— Да речем, че съм аз.

— И ти си онзи, който обещава да спаси дъщеря ми?

Непознатият не отвърна.

— Обещаваш ли ми? — настояваше жената. — Закълни се!

Отговори ми!

— Слушай — рече мъжът. — Всичко онова, което един човек може да направи, за да спаси една жена, аз ще го сторя, за да спася твоето дете…

— Лъжеш…

— Направи каквото можеш за кралицата, а аз ще сторя всичко възможно за твоята дъщеря!…

— Какво ме е грижа за кралицата мен — възрази ключарката. — Тя е майка на една дъщеря и нищо повече. Ако отрежат на някоя от тях главата, то няма да бъде главата на дъщеря й, нейната глава ще отсекат. И какво от това? А аз? Нека по-добре мен да заколят. Нека ме откарат мен на гилотината, стига косъм да не падне от главата на дъщеря ми. А когато ме подкарат към гилотината, аз ще пея:

Гражданката Тизон захвана да пее с ужасен глас. После тя изведнъж спря пеенето и се заля в силен смях.

Уплашен от пристъпа на внезапна лудост, човекът с пелерината рязко отстъпи крачка назад.

— Ей, недей да бягаш така — извика отчаяната жена и го дръпна за дрехата. — Ти не можеш току-така да кажеш на една майка: „Направи това и ще спася чедото ти!“, а после да й речеш: „Може би!“ Кажи ми съвсем ясно, ще я спасиш ли?

— Да.

— Кога?

— В деня, когато я изведат от Консиержери, за да я закарат на ешафода.

— А защо да чакаш толкова много? Защо не тази нощ, тази вечер, в същата тази минута?

— Защото не мога.

— А, виждаш ли, виждаш ли… — завика ключарката. — Виждаш ли, че не можеш. Но аз мога!

— Какво можеш?

— Мога да измъчвам затворничката, както я наричаш ти. Мога да надзиравам кралицата, както й казваш ти, аристократ мръсен. Мога да влизам при нея всеки час, ден, нощ и аз ще го сторя. Да избяга ли? Ще видим това! Глава за глава, тъй ще стане! Госпожа Вато е била кралица, аз знам това. Елоиз Тизон е просто едно момиче, и това знам. Но пред гилотината всички сме равни!

— Хубаво — рече мъжът. — Вече ти казах: спаси кралицата, аз ще спася дъщеря ти.

— Закълни се!

— Кълна се.

— В какво се заклеваш?

— В каквото поискаш.

— Имаш ли дъщеря?

— Не.

— Ами тогава — отпусна отчаяно ръце ключарката — в какво би могъл да се закълнеш?

— Слушай — рече мъжът, — заклевам се в Бога!

— Ами! — възрази ключарката. — Ти сам знаеш, че старият Бог ние го свалихме и че нов още нямаме!

— Тогава заклевам ти се в гроба на своя баща!

— Не се кълни в гроб, това може и нещастие да й донесе… О, Боже мой! Боже мой, Боже мой! Казах гроб и ми идва наум, че само след три дни може би и аз вече ще се кълна в гроба на дъщеря си. Моето чедо! Моята клета Елоиз!

Гражданката Тизон запищя и се разрева тъй отчаяно и страшно, че хората от съседните къщи заотваряха прозорците. Към тях приближи някакъв човек.

— С тази жена не може вече да се говори — рече човекът на събеседника на ключарката. — Тя е луда!

— Не — възрази човекът с пелерината, — тя не е луда, тя е майка!

Той тръгна подир другия, който се оказа негов приятел.

Като ги видя да се отдалечават, ключарката като че ли се поокопити.

— Къде отивате? — извика тя подир тях. — Да не би да отивате да спасявате моята Елоиз? Ако е тъй, чакайте и мен, и аз искам да дойда с вас. Чакайте, хора!

Тя тръгна, разтърсвана от ридания, след тях. Но на първия ъгъл ги изгуби от поглед. Тя постоя някое време все така нерешителна, а сетне, след като разбра, че е съвсем сама в мрака, със съзерцателен писък се просна безчувствена на земята.

Стана десет.

В същия момент, когато и часовникът на Тампъл удряше десет, кралицата, седнала пред димящо кандило и заобиколена от зълвата и дъщеря си, прикрита по този начин от погледа на охраната, четеше писмото, написано на тъничко листче хартия. Почеркът бе тъй ситен, че парещите й от сълзи очи едва можеха да четат. Писъмцето съдържаше следните думи:

„Утре, вторник, пожелайте да слезете в градината. Това ще Ви бъде разрешено без никакви спънки, тъй като има изрична заповед точно това Ваше желание да бъде веднага изпълнено. След като обиколите градината три-четири пъти, престорете се, че сте се уморили, идете в гостилницата и помолете гостилничарката да останете там да си починете малко. Постойте малко там, сетне се престорете, че Вие лошо и че припадате. Докато викнат някого, който да Ви помогне, ще затворят вратите, Вие ще останете сама с госпожа Елизабет и дъщеря си. Вратата на зимника ще се отвори, спуснете се долу със зълва си и дъщеря си, и трите сте спасени!“

— Боже мой! — рече кралската дъщеря. — Дали съдбата ще се смили над нас…

— Да не би писмото да е някаква провокация? — попита госпожа Елизабет.

— Не, не — рече кралицата. — Този почерк всякога ми е известявал присъствието на един тайнствен, но храбър и верен приятел!

— От Рицаря ли е пак? — поинтересува се дъщеря й.

— От него — отвърна кралицата. Госпожа Елизабет закърши ръце.

— Нека всички прочетем още веднъж писмото най-внимателно — рече кралицата. — Ако се случи така, че някой от нас да забрави някоя подробност, другият да му я припомни.

Те захванаха да четат наум. Тъкмо когато привършиха, вратата на стаята скръцна. Принцесите се обърнаха. Кралицата си остана тъй, както си беше, но с едно незабележимо движение вдигна писмото към косите си и го скри в прическата си.

На вратата стоеше офицер.

— Какво желаете, господине? — попита госпожа Елизабет.

— Искам да ви кажа — отговори офицерът, — че тази вечер много се заседяхте!

— Нима комуната е издала някоя нова заповед, в която ми се нарежда в колко часа да си лягам? — попита с подчертано достолепие кралицата.

— Не, гражданко — отвърна офицерът. — Но ако се наложи, може да се издаде и такава заповед!

— Но, господине — сряза го Мария Антоанета, — тъй като такава заповед още не е издадена, моля ви да уважите стаята на една — няма да кажа кралица, но на една жена…

— Виж ги ти — изръмжа офицерът, — тези пусти аристократи пак си приказват, както си знаят от едно време…

Но сразен от високомерния поглед на кралицата, той си отиде.

След по-малко от минута кандилото изгасна и както винаги трите жени се съблякоха на тъмно. Наоколо нямаше никакви завеси, нито пък нещо, зад което да могат да се прикрият. Единствената преграда от очите на охраната за тяхната голота бе тъмнината.

На другия ден, след като още веднъж прочете писмото и си повтори наум всичките инструкции, които се даваха в него, тя го накъса на почти невидими късчета и го хвърли, облече се, събуди зълва си и отиде да направи същото и с дъщеря си.

След няколко минути излезе и повика дежурните офицери.

От тях се отзова само единият. Другарят му не искаше да прекъсва закуската си.

— Какво искаш, гражданко? — попита офицерът, който си Бе дал труда да се отзове на повикването на кралицата.

— Господине — рече Мария Антоанета, — горката ми дъщеря никак не е добре. Краката й са отекли и я болят, защото е лишена от каквото и да е движение. Вие знаете, господине, че аз съм я осъдила, горката, на тази неподвижност. Имах разрешение да слизам на разходка в градината. Но тъй като, за да слизам в градината, трябваше да минавам покрай вратата на стаяга, в която беше лежал моят покоен мъж, нямах сили да върша това. Ограничих разходките си горе, на терасата. Явно тази разходка е недостатъчна за здравето на клетото ми дете. Моля ви, гражданино офицер, да поискате от мое име от генерал Сантер да ми се даде отново свободата, от която се ползвах по-преди, и да ми бъде позволено наново да се разхождам из градината. Ще ви бъда особено признателна за това.

Кралицата така меко и в същото време с такова достолепие произнесе тези слова, така внимателно избягваше всеки израз, който можеше да докачи с нещо републиканеца, че той, както й се беше представил с шапка на главата, както имаха навика да влизат тук всичките негови колеги, я сне по най-внимателен начин. Когато неговата събеседничка свърши, той й каза с поклон:

— Не се безпокойте, гражданко, ние ще поискаме от гражданина генерал това разрешение.

После, като се отдалечаваше, сякаш за да убеди сам себе си, че прави отстъпка от справедливост, а не поради слабост, прибави:

— Има право. Каквото и да кажеш, тя има право.

— Кой има право? — попита другият офицер.

— Тази жена, чието момиче е болно.

— Какво иска тя?

— Иска да слезе в градината да се поразходи малко с дъщеря си.

— Ами! — възрази другарят му. — Ако толкова много иска разходка, най-добре да тръгне пеш за гилотината.

Кралицата чу тези думи и пребледня. Но чутото й вдъхна нови сили за онова, което им предстоеше.

След като се нахрани, офицерът слезе долу. От своя страна кралицата поиска да донесат закуската им в стаята на дъщеря й.

Молбата й веднага бе удовлетворена.

В единадесет пристигна Сантер. Както обикновено ставаше, пристигането му бе възвестено с тъпани и смяна на караула.

След като прегледа и новия, и стария батальон и се поразходи с коня си из двора на Тампъл, Сантер спря на едно място. Това бе времето, в което всички, които имаха нещо да му говорят, се явяваха пред него, за да му изложат доносите и исканията си.

Офицерът се възползва от същото това време и се приближи до него.

— Какво искаш? — попита рязко Сантер.

— Гражданино — рече офицерът, — идвам да ти кажа нещо от името на кралицата…

— Какво, какво, кралицата ли? — повдигна вежди Сантер.

— О, да, аз като че ли съм вече съвсем полудял — сети се офицерът. — Искам само да кажа, че съм натоварен да ти изложа една молба на госпожа Вато…

— А, това е друго нещо — рече Сантер, — разбирам. Казвай сега в какво се състои работата.

— Момичето на госпожа Вато се е разболяло, както изглежда, от липса на движение и въздух…

— Ако това е станало, народът не е виновен с нищо — прекъсна го Сантер. — Народът бе позволил на госпожа Вато да се разхожда в градината, но тя се отказа. Като не ще, много й здраве!

— Та — продължи колебливо офицерът — тя се разкайва сега и моли да й позволиш да слезе в градината.

— Това е лесна работа. Чувате ли? — извика Сантер на новия батальон. — Вдовицата Капет ще слезе да се разхожда в градината. Това й е позволено от народа. Но хубаво да си отваряте очите!

Войниците намериха думите на генерала особено духовити и се засмяха.

— Аз отивам в комуната, както ви казах. Говори се, че са хванали Ролан и Барбару и че днес ще им се подписва паспортът за онзи свят.

Този път самият генерал намери думите си много смешни. Сантер се посмя някое време и си отиде. Старият батальон напусна двора след него.

Офицерите отстъпиха местата на новата смяна.

Един от тях влезе при Мария Антоанета и извести, че генералът удовлетворява молбата й.

„О — помисли си тя и вдигна очи към небето, — дали гневът ти вече престана, Господи, дали твоята страшна десница не се умори да тегне тъй страшно над нас?!…“

— Благодаря, господине — каза тя на офицера с очарователна усмивка. — Благодаря!

И като се обърна към кученцето си, което подскачаше наоколо на задните си крачка, тя му каза:

— Хайде, Блек, да идем да се разходим!

Кученцето почна да лае, да скача и след като поразгледа офицера, приближи се към него лазешком, завъртя опашка и се погали в него. То сякаш беше разбрало, че точно този човек бе причина за доброто настроение на господарката му.

Офицерът, останал съвсем безчувствен към думите на кралицата, бе покъртен от умилкванията на кучето.

— Ех, гражданко Капет, ако не за друго, то поне заради туй кученце би трябвало да излизате по-честичко — рече той. — Човеколюбието изисква да бъдем милостиви към всички създания!…

— Кога ще слезем, господине? — попита кралицата. — Не мислите ли, че е по-добре да се изложим малко на слънце?…

— Можете да слезете когато си искате — отвърна офицерът. — Особени инструкции по този въпрос нямаме. Но ако искате да слезете по пладне, ще направите по-добре, тъй като точно тогава се извършва смяната и ще се вдигне по-малко шум.

— Добре тогава, по пладне — рече кралицата и доближи ръка до сърцето си, сякаш да не изхвъркне от радост.

Тя изгледа този човек, който й се виждаше не толкова жесток, колкото другарите му, и който можеше да бъде убит в борбата, която се готвеше от съзаклятниците.

Омекналата от състрадание душа на кралицата обаче набързо се стегна. Тя се пренесе мислено на 10 август и си спомни труповете на своите защитници, с които сякаш бяха застлани подовете на двореца. Върна се на датата 2 септември и пред очите й се появи главата на принцеса Ламбал, набучена на копие и разнасяна дълго време под нейните собствени прозорци. Пренесе се мислено на 21 януари и съзря мъжа си на ешафода. Помисли накрая за своя син, чиито болезнени писъци толкова пъти бе чувала напоследък.

— Уви — прошепна кралицата. — Нещастието винаги е било плод на други нещастия. И никога не идва само!