Рицарят на Мезон-Руж

XXIX

Ударът бе страшен и Морис трябваше да напрегне всичките си сили, за да се овладее, да скрие вълнението си от Лорен. Намерил се веднъж в градината, останал съвършено сам, усетил уединението си в нощната тишина, той се успокои. Мислите му, вместо да се пръснат в пълен безпорядък, полека-лека захванаха да се нареждат, командвани от разума.

Домът, който Морис бе посещавал с най-непорочни помисли, къщата, която беше превърнал във въображението си в земен рай, се оказа чисто и просто свърталище на съмнителни хора, място за кървави интриги! Добрият прием, чистосърдечното приятелство, дружбата на тези хора, които живееха в нея, се оказаха лъжа и измама! Значи любовта на Женевиев не бе нищо друго освен страх!

Морис припълзяваше от храст до храст и накрая се спря на едно място, скрито напълно от лунната светлина, озарено единствено от мъждукащия проблясък откъм прозорчето на мазето, където го бяха заключили първия път, при появяването му в този дом.

Прозорчето се намираше тъкмо срещу павилиона, в който живееше Женевиев.

Но тази вечер, вместо да стои усамотена и неподвижна в стаята си, младата жена явно обикаляше из цялата къща. Светлината, която тя явно носеше в ръцете си, се местеше от стая в стая.

В един момент Морис я видя през неспуснатата докрай завеса на едно от помещенията. Тя трупаше багаж в някакъв куфар.

В ръцете на жената, за голямо учудване на Морис, проблясваше оръжие.

Морис се надигна на пръсти, за да може да наблюдава по-добре. Вниманието му веднага беше привлечено от големия пламък, който светеше в камината. Женевиев хвърляше в нея някакви книжа.

По някое време вратата се отвори и в стаята влезе млад човек.

Отначало Морис си помисли, че е Димер. Женевиев изтича към мъжа и го хвана за ръцете. Двамата дълго стояха така един срещу друг, развълнувани до краен предел. Какво бе туй вълнение? Морис не можеше да разбере в никакъв случай това, тъй като не чуваше думите, които мъжът и жената разменяха помежду си.

Морис прецени ръста на младия мъж. „Този човек не е Димер“ — помисли си той. Младият мъж бе дребен, а Димер бе едър човек. Морис (какво ли не прави ревността!) прецени ръста на мъжа до сантиметър. Той се взря в профила на човека.

„Не, не е Димер“ — прошепна си пак, сякаш се чувстваше задължен да повтори тези си думи, за да може да повярва в коварството на Женевиев.

Приближи до прозореца, за да може да вижда по-добре. Но колкото и да се доближаваше, толкова по-слабо я виждаше. Челото му гореше в огън.

Спъна се в някаква стълба. Прозорецът беше на два — два и половина метра височина. Морис вдигна стълбата и я опря о стената.

Качи се и опря лице в перваза на прозореца. Странният мъж, който се бе вмъкнал в стаята на Женевиев, имаше вид на двадесет и седем — двадесет и осемгодишен човек, очите му бяха сини, движенията — елегантни. Той още държеше ръцете на Женевиев и й говореше, без да престава да бърше сълзите й, които на потоци се стичаха от прекрасните й очи. Без да иска, Морис бе вдигнал малко шум. Това накара събеседника на Женевиев да погледне към прозореца.

С огромни усилия Морис успя да сподави един вик на учудване. В този човек веднага позна своя спасител.

Женевиев пусна ръцете на младия мъж и отиде до камината, за да види дали хартиите, които бе хвърлила вътре, са изгорели.

Морис кипна. Всички ужасни страсти, които мъчат човека в подобен момент — любовта, чувството за мъст, ревността и обидата — хапеха сърцето му с огнените си зъби. Той не губи повече време, тласна грубо прозореца и в следващия момент се озова вътре в стаята.

В същата секунда два револвера се опряха в гърдите му…

Женевиев се обърна да види какъв е този гръм и трясък. Тя онемя, когато съзря Морис.

— Господине — с леден глас каза Морис на онзи, който държеше дулата на револверите, опрени в гърдите му, — вие ли сте Рицарят на Мезон-Руж?

— Ако съм аз?… — рече младежът.

— Ако сте вие, значи сте смел човек и следователно би трябвало да бъдете спокоен — рече Морис. — Искам да ви кажа две думи.

— Говорете — рече Рицарят, без да повдигне револверите от гърдите му.

— Вие можете да ме убиете, но няма да успеете да го сторите, преди да извикам. Или аз няма да умра, без да съм сторил това. А извикам ли, хиляда души, които са заобиколили тази къща, ще влязат вътре и за десет минути ще я превърнат в пепел. Махнете револверите и чуйте какво ще кажа на тази госпожа!

— На Женевиев? — попита Рицарят.

— На мен ли? — прошепна Женевиев.

— Да, на вас.

Женевиев, по-бледа от статуя, хвана ръката на Морис. Морис я отблъсна.

— Вие много добре знаете какво сте ми казвали, госпожо — рече Морис презрително. — Сега виждам, че съвсем не сте ме лъгали. Вие наистина не обичате Моран.

— Морис, чуйте ме! — извика жената.

— Няма какво да чуя, госпожо — рече Морис. — Вие сте ме лъгали винаги. Вие с един замах скъсахте всички нишки, които свързваха сърцето ми с вашето. Казвахте ми, че не сте обичали господин Моран, но никога не сте ми казвали, че обичате друг човек!

— Господине — рече Рицарят, — какво говорите, какво искате да кажете за господин Моран, или по-точно, за кой Моран става въпрос?

— За Моран химика.

— Моран химикът е пред вас, господине. Моран химикът и Рицарят на Мезон-Руж са едно и също лице!

Като протегна ръката си към една от масичките наоколо, Рицарят за част от секундата нахлузи на главата си черната перука, с която Морис бе свикнал да го възприема като Моран.

— О, да — рече Морис с още по-голямо презрение, — да, разбирам, вие не сте обичали Моран, тъй като Моран никога не е съществувал! Но лъжата ви, колкото и остроумна да е, все пак заслужава цялото ми презрение!

Той говореше на Женевиев. Рицарят направи заплашителен жест.

— Господине — каза Морис, — благоволете да ме оставите да си поприказвам с нейна милост. Дори, ако обичате, напуснете стаята. Вие не може да присъствате на нашия разговор. Аз няма да й говоря дълго, бъдете сигурен.

Женевиев направи знак на Рицаря на Мезон-Руж да потърпи малко.

— И така — продължи Морис, — и така, вие, Женевиев, ме направихте за посмешище пред моите приятели, направихте ме противен за моите съмишленици! Отнесох се към вас като някой слепец и станах оръдие на всички заговори, подготвяни от вас, извлякохте от мен ползата, която би могло да се извлече от всяка машина! Слушайте! Вашата постъпка е долна, но вие ще бъдете наказана за това, госпожо, тъй като този господин ще ме убие пред очите ви. Освен това, преди да са изминали и пет минути, и той ще лежи мъртъв на земята пред вашите крака. Ако случайно остане жив, то ще е, за да сложи главата си на гилотината!

— Той — да умре?! — извика Женевиев. — Той — да сложи главата си на гилотината? Но вие не знаете, Морис, вие не знаете! Той е мой покровител, той е покровителят на фамилията а Самата аз бих дала главата си, за да остане той жив. Ако умре той, и аз ще умра! Вие сте моята любов, а той е моята вяра!

— добави накрая жената.

— Аха — рече Морис, — вие да не би да имате намерение да ми кажете пак, че ме обичате? Впрочем, то никак няма да бъде чудно. Вие, жените, сте толкова подли!

Като се обърна към Рицаря, Морис добави:

— Хайде, господине, убийте ме!

— Защо? — попита Рицарят.

— Защото, ако не ме убиете, аз ще ви арестувам. Морис посегна да го хване за гърлото.

— Няма да се съпротивлявам — рече Рицарят на Мезон-Руж.

— Моля!

Той захвърли револверите си на един от диваните.

— А защо няма да се съпротивлявате? — на свой ред попита Морис.

— Защото моят живот не струва толкова, колкото угризенията на съвестта, че съм убил един човек с благородно сърце и особено — човек, който обича Женевиев!

— О, Боже — извика Женевиев и сплете ръце на гърдите си, — колко си добър и великодушен, Арман!

Морис глупаво съзерцаваше Женевиев и човека насреща си.

— Чуйте — каза Рицарят, — аз ще отида в своята стая. Но ви давам честната си дума, че излизам оттук не за да бягам, а да скрия само един портрет!

Морис хвърли поглед натам, където обикновено стоеше портретът на Женевиев. Портретът беше на мястото си.

Дали защото веднага разбра съмнението на Морис, или пък просто защото искаше да се покаже великодушен докрай, Рицарят на Мезон-Руж каза:

— Чакайте, знам, че сте републиканец, но също така знам, че имате благородно сърце. Ще бъда докрай откровен с вас. Погледнете!

Той извади от пазвата си една миниатюра и я показа на Морис. На медальона Морис веднага позна образа на кралицата. Морис наведе глава и сложи медальона в дланта си.

— Аз съм на ваше разположение, господине — каза Рицарят на Мезон-Руж. — Когато поискате да ме арестувате, почукайте на тази врата. Животът вече не ми е мил, след като не мога да го използвам за спасението на кралицата.

Мъжът излезе, без Морис да успее да направи каквото и да е, за да го спре.

Веднага щом той напусна стаята, Женевиев се хвърли в краката на Морис.

— Простете ми, простете ми, простете ми за всичко, Морис — шепнеше тя, — простете ми за цялото зло, което ви сторих. Простете ми за лъжите. Кълна ви се, аз много съм плакала, много съм теглила! Ах! Тази сутрин мъжът ми си отиде, не го знам изобщо къде се намира, не зная дали ще го видя повече. Сега ми е останал един-единствен човек, който ме обича, един човек, който не само че не ви е неприятел, а брат, и вие искате да го погубите! Простете ми, о, моля ви се, простете ми!

Морис помогна на Женевиев да се изправи.

— Какво да сторя — рече Морис. — Целият живот е такъв. Рицарят на Мезон-Руж е играл, както всички. Но е изгубил, следователно трябва да си плати!

— Значи да умре? — изхълца Женевиев. — И това ми го казвате вие?!

— Не го казвам аз, Женевиев — рече Морис. — Съдбата го казва!

— Щом вие можете да го спасите, съдбата все още не е казала последната си дума! — проплака тя.

— Да го спася? Като погазя моята клетва, моята чест! Разбирам, Женевиев…

— Затворете очите си, Морис, само това искам от вас. В отплата, обещавам ви, моята признателност ще отиде дотам, докъдето може да стигне признателността на една любима жена…

— Напразно ще затварям очи, госпожо. Има парола, има подадена парола и без нея никой не може да излезе от тук. Пак ще ви кажа: къщата отвсякъде е заобиколена с войска!

— Но вие знаете тази парола?…

— Разбира се, че я знам…

— Морис!

— Какво обичате?

— Приятелю, скъпи Морис, кажете ми паролата, кажете ми я, имам нужда от нея!

— Женевиев! — извика Морис. — Женевиев! — Вие ми казвате: Морис, откажете се от думата си, откажете се от честта си, от каузата си, откажете се от своите убеждения. Вие, Женевиев, която ме подлагате на изкушение, какво ми предлагате в замяна на всичко това?

— Ох, Морис! Спасете го, спасете го първо и след това искайте от мен дори и живота ми!

— Женевиев — рече Морис мрачно, — чуйте ме. Вече съм стъпил с единия крак по пътя на мерзостта. За да тръгна изцяло по него, имам нужда от някакъв тежък аргумент срещу разсъдъка си. Женевиев, закълнете ми се, че не обичате Рицаря на Мезон-Руж!

— Аз обичам Рицаря на Мезон-Руж така, както може да го обича една приятелка, една сестра. Но иначе — не. Кълна се в това!

— Женевиев, обичате ли ме? Обичате ли мен?

— Морис, само Бог знае дали не ви обичам.

— Ако направя това, което искате от мен, ще оставите ли роднини, приятели, отечеството си, за да бягате с един предател?

— Морис! Морис!

— Тя се двоуми, о, Боже, тя се двоуми! Морис се отдръпна с презрение.

Женевиев, която се беше облегнала на него, изгуби равновесие и падна на колене.

— Морис — рече тя и вдигна ръце нагоре към него, — Морис, заклевам ти се, каквото и да поискаш от мен, аз ще те слушам!

— Ще бъдеш ли моя, Женевиев?

— Когато поискаш.

— Закълни се в Христа. Женевиев вдигна ръка за клетва.

— Боже мой — рече тя, — простил си на блудницата, ще простиш и на мен!

Едри сълзи се търкулнаха по бузите й и намокриха дългата и коса, която падаше на вълни, на вълни по гърдите й.

— О, не така — рече Морис, — не се кълнете така. Такава клетва не ми трябва!

— Боже мой — продължи тя, — заклевам ти се да посветя живота си на Морис, да умра с него и ако стане нужда, да умра за него, ако той спаси приятеля ми, покровителя ми, брата ми, Рицаря на Мезон-Руж!

— Добре — рече Морис. — Ще го спася!

Като каза това, той се запъти към стаята, където бе влязъл Рицарят.

— Господине — рече Морис, — облечете се в дрехите на кожаря Моран. Вземам си думите назад, вие сте свободен!

— А вие, госпожо — рече на Женевиев, — запомнете паролата. Тя е: цвете и подземник!

Сякаш го достраша да остане повече в стаята, където бе произнесъл тези слова. Отвори прозореца и скочи в градината.