Рицарят на Мезон-Руж

XXXIII

В края на същия ден, когато офицерите посетиха кралицата, един човек в синя карманьола, с глава потънала в гъста черна коса и покрита с една от онези островърхи шапки, които бяха отличителни за най-преданите патриоти по онова време, се разхождаше из огромната зала, която носеше философското име Зала на изгубените стъпки. Той като че ли с особено внимание разглеждаше хората, сновещи из залата, която събираше цялата многолюдна публика на най-важните съдебни дела по онова време. Тук работата на всеки подсъдим бе да запази докрай главата си от палачите на гражданина ФукеТренвил, неуморния защитник на гилотината.

Стойката на този човек, за когото говорим, бе изключително смешна, дори грозна. По онова време обществото сякаш бе разделено на две: на овце и вълци. Овцете бяха в непрестанен страх от вълците и това бе напълно естествено, тъй като работата на другата половина от обществото беше да изяжда останалите.

Грозният наблюдател бе нисичък. В черната си от мръсотия ръка той стискаше една от онези къси и дебели тояги, на които казваха конституция. Ръката, която държеше тази тояга, бе толкова мъничка, че даваше възможност на всеки, който я види, да добие пред притежателя й инквизиторски вид. Но, от друга страна, по онова време никой не смееше да се закача с човек, който носи на главата си голяма островърха шапка и в ръката си стиска конституцията. Подобни хора бяха много опасни.

Действително, човекът с тоягата внушаваше голям страх на гордите писари, които най-оживено си разговаряха по обществени работи. Тези добри хорица с неспокойни очи гледаха черната му брада, зеленикавите му очи и гъстите му като четка за зъби вежди и тръпнеха винаги, когато патриотът в разходките си из залата приближеше до тях.

Този страх бе подсилен от това, че няколко пъти, когато опитваха да се приближат до него, за да го разгледат по-внимателно, чиновниците получаваха странен знак да се отдръпнат. Той просто захващаше бясно да чука с тежката си тояга по плочите и при тази операция издаваше такива звуци, че косите на писарското общество настръхваха.

Но не само писарите бяха под тежкото впечатление от госта на залата. Страхът връхлиташе всички онези, които влизаха през главния вход, или пък излизаха от канторите. Веднага щом зърнеха този човек, който упорито сновеше из залата и тропаше със своята конституция, те гледаха час по-скоро да се отдалечат на прилично разстояние от него.

Ако бяха съвсем мъничко по-смели и по-проницателни, писарите и останалите хора в залата веднага биха забелязали, че този капризен, както всички ексцентрични и крайни натури, комунар патриот при чукането с конституцията изразяваше предпочитание към някои от плочите, например към онези, които бяха разположени по-близо до западната стена и в средата на залата и издаваха особено чист и звънлив звук.

По едно време дори изглеждаше, че той е съсредоточил цялото си внимание и гняв върху плочките в средата на помещението. А в минутите на върховния му бяс се случи така, че той метна един толкова продължителен поглед наоколо, сякаш измерваше някакво разстояние.

Последната част от операцията му трая съвсем кратко време и той наново прие първоначалния си див вид.

В същото време един друг комунар патриот — по онова време партийната пристрастност към отечеството беше изписана на челото на всекиго — почти в същия момент, в който първият патриот беше привършил измерванията си, влезе откъм галерията, без да се стресне и без да сподели общото настроение на посетителите на залата от човека с конституция в ръка. Вторият патриот захвана да се разхожда в посока, обратна на посоката на първия, тъй че дойде миг, в който двамата се срещнаха.

И вторият патриот, също като първия, носеше на главата си огромна островърха шапка, сива карманьола и в мръсните си ръце стискаше дебела тояга. Освен това вторият имаше едно предимство в сравнение с първия, тъй като на дясното му бедро висеше сабя. Онова, което правеше втория патриот по-страшен от първия, беше обаче още по-подлото, злобно и долно лице, отколкото на първия.

По всичко личеше, че тези двама патриоти бяха от една и съща партия и сигурно споделяха едни и същи политически възгледи.

Присъстващите в залата хвърлиха по един поглед, за да видят какъв ще бъде резултатът от срещата между двамата. При първото им разминаване не се случи нищо. Двамата патриоти само си размениха по един поглед. Но по-близкостоящите можеха да забележат, че лицето на по-ниския като че ли леко пребледня. Но от неволно трепналите устни на онзи, чието лице бе пребледняло, ставаше ясно, че пребледняването е следствие не на страх, а на отвращение.

Междувременно, при втората среща, ядовитото му лице след някакво едва забележимо вътрешно усилие просветна. Пестелива усмивка украси донякъде устните му и той леко се наклони наляво, сякаш да поспре за минутка другия патриот.

Това се случи кажиречи в средата на залата.

— Дяволите да го вземат — провикна се първият патриот, — та ти си бил гражданинът Симон!

— Добре улучи — призна посоченият патриот. — Но какво искаш ти от гражданина Симон? Я първо кажи ти кой си!

— Хайде де, правиш се отгоре на всичко, че не ме познаваш!

— Не те познавам никак по простата причина, че никогаш досега не съм те виждал!

— Не се шегувай — каза събеседникът на Симон. — Не можеш да познаеш онзи, който имаше честта да носи на върха на, копието си главата на аристократката Ламбал!

Тези думи, произнесени с огнена ядовитост, накараха Симон да потръпне.

— О — рече той, — ти ли си?

— Какво — попита другият, — чудно ли ти се вижда? Ех, гражданино, мислех, че ти по-добре помниш верните народни привърженици!… Сега със съжаление казвам това, защото виждам, че съм се лъгал…

— Много хубава работа си свършил — отбеляза Симон, — но какво да правя, не те познах…

— Е, откъде накъде ще познаваш хора прости като нас, след като си се издигнал на такава високопоставена работа — да пазиш малкия Капет. Виждаш ли, аз те познавам. И те почитам.

— Благодаря — смотолеви Симон.

— Няма защо… Какво се разхождаш тук?

— Чакам един гражданин. Ами ти?

— Аз също.

— Как се казваш? — информира се Симон. — Ще говоря за теб в клуба!

— Викат ме Теодор.

— Теодор, кой Теодор? — продължи да любопитства Симон.

— Теодор, бе! Това не ти ли стига?

— Стига ми, защо да не ми стига. Кого чакаш, гражданино Теодор?

— Един приятел, на когото имам да направя един прекрасен донос.

— Истина ли думаш? Я ми кажи и на мен каква е работата.

— Цяло гнездо аристократи.

— Как се викат?

— А, това мога да го река само на един приятел…

— Грешиш. Видиш ли тоя, мой приятел, който идва насам — кимна с глава Симон. — Той може да оправи работата много по-добре от секи друг.

— ФукеТренвил! — извика първият патриот.

— Ни повече, ни по-малко, драги другарю.

— Като е тъй, добре.

— Хубаво, разбира се. Добре… Добър ден, другарю Фуке! Другарят гражданин ФукеТренвил, тих и бледен, с черни очи, засенчени от гъсти вежди, излизаше от една съседна стая с книжа под мишницата.

— Добър ден, Симон — каза той в отговор на Симон. — Някакви новини?

— Много новини — отвърна Симон. — Първо, един донос от гражданина Теодор, който е носил главата на госпожа Ламбал. Препоръчвам ти го.

Фуке впи умния си поглед в патриота, който се смути от това, въпреки че се опитваше да овладее нервите си.

— Теодор — рече Фуке, — кой е този Теодор?

— Аз — отвърна човекът с карманьолата.

— Та какво казваш? Носил си главата на госпожа Ламбал? — с явно съмнение попита общественият обвинител.

— Да — бе отговорът, — по улица Сен Антоан.

— Но аз познавам един друг, който се хвали, че я е носил — рече Фуке.

— Аз пък познавам десетина такива — решително възрази гражданинът Теодор. — Но тъй като те за награда искат да им се даде нещо, а аз не искам нищо, надявам се, че хората ще повярват повече на мен!

Думите на патриота разсмяха Симон. Фуке стана по-доверчив.

— Имаш право — рече Фуке. — Дори да не си извършил това, на теб ти отива. Но сега ме остави, моля ти се. Гражданинът Симон има да ми казва нещо…

Теодор се поотстрани, засегнат от откровеността на обществения обвинител.

— Една секунда, моля ти се — обади се Симон. — Недей да го пъдиш така. Първо изслушай доноса му.

— А! — някак отнесено рече ФукеТренвил. — Донос ли?

— Да, той знае цяло гнездо — отвърна Симон.

— Е, добре, щом е така — рече Фуке. — Казвай! В какво се състои доносът?

— Дребна работа: Рицарят на Мезон-Руж и неколцина негови приятели…

Фуке подскочи. Симон ахна.

— Истина ли казваш? — викнаха двамата в един глас.

— Чистата истина — бе отговорът. — Искате ли да ги заловите?

— Веднага! Къде са?

— Срещнах Рицаря на Мезон-Руж по улица Гранд Трюандери.

— Лъжеш се — възрази Фуке. — Той изобщо не е в Париж.

— Видях го ти казвам!

— Не може да бъде. Полицията е пуснала повече от сто души да го търсят, а при това положение той никога няма да излезе да се разхожда из Париж, и то по централните улици!

— Той беше! — настояваше упоритият патриот. — Висок брюнет, силен за трима и космат като някоя мечка!

Фуке презрително сви рамене.

— Още една глупост — рече той. — Рицарят на Мезон-Руж е дребен, мършав и няма нито един косъм по лицето си!

Патриотът отчаяно отпусна ръце.

— Но това не вреди — добави Фуке, — стига ни, че имаш добри намерения. Е, кажи да те чуя, Симон — рече той и се обърна към втория патриот. — Но побързай, защото ме чакат. Идва часът, когато обикновено пускат в действие гилотината.

Първият патриот обърна гръб, сякаш имаше намерение въобще да не слуша разговора на двамата, но истинските му интереси бяха насочени именно към онова, което щяха да си кажат досегашните негови събеседници. Той дори рече:

— Аз ще се дръпна, неудобно ми е да ви слушам какво си говорите. Говорете си най-спокойно…

— Сбогом — рече му Симон.

— Много здраве — каза Фуке.

— И кажи на своя приятел, че си бил жестоко излъган — прибави Симон.

— Ще му кажа. Той ей сега ще дойде тук.

Като се поотдалечи малко, Теодор се облегна на конституцията си.

— Та, казваш, малкият е добре — подхвана Фуке. — Но как е в морално отношение?

— Чудесно — отвърна Симон.

— Говори ли?

— Винаги, когато му кажа.

— Мислиш ли, че ще свидетелства на процеса на Мария Антоанета?

— Не само че мисля, сигурен съм в това!

Теодор продължаваше да стои, облегнат на конституцията си, с очи, обърнати към вратата, и наострени под огромната гугла уши.

— Добре размисли — каза Фуке, — недей да принуждаваш комисията да направи някоя глупост! Сигурен ли си, че малкият Капет ще каже онова, което му наредим ние?

— Всичко, каквото и да е то — бе отговорът.

— Той каза ли ти онова, за което ще го питаме?

— Каза.

— Всичко това, което обещаваш, е извънредно важно, гражданино Симон — продължи Фуке. — Признанието на детето ще бъде убийствено за неговата майка!

— Че аз точно това искам!

— Подобно нещо не се е случвало още от времето на Нерон — прошепна Фуке с мрачен глас. — Още веднъж ти казвам, Симон, помисли хубаво!

— Слушам те, гражданино — рече Симон, — а ти все едно и също ми дрънкаш! Какво, ти да не би да ме вземаш за някое говедо! Чуй какво ще ти река аз: като накиснеш една кожа във вода, тя мека ли става?

— Че… не знам — отвърна Фуке.

— Става! — каза твърдо Симон. — Е, по същия начин и малкият Капет омеква в ръцете ми. Имам си добри начини за целта…

— Добре — прошепна Фуке. — Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Това е… А, чакай, чакай, щях да забравя. Ето ти един донос!

— Пак ли? Ама ти все така ли ще ме товариш с работа?

— Трябва да служим вярно на отечеството!

Симон извади от пазвата си свитък хартия. Хартията не беше по-чиста от ръцете му, но Фуке взе листовете и ги прочете.

— Пак този гражданин Лорен — въздъхна той. — Толкова ли мразиш този човек?

— Разбира се, че ще мразя такъв беззаконник — рече Симон.

— Снощи той рече „Сбогом, госпожо!“ на една жена, която го поздравяваше от прозореца си. Надявам се, че утре ще бъда в състояние да ти кажа няколко думи за още един подозрителен. Онзи Морис, който беше дежурен офицер в Тампъл в деня на заговора с букета. Той също не може без думите „госпожо“ и „господине“.

— Добре, но ти все пак не забравяй, че аз трябва да докладвам за по-сериозни престъпления — каза усмихнат Фуке.

Стисна ръката на Симон и му обърна гръб с бързина, която не беше особено ласкателна за ботушаря.

— Какви по-сериозни престъпления искаш? — мърмореше, загледан след него Симон. — Като че ли малко хора отидоха на гилотината за много по-невинни работи от тези на Морис.

Сякаш разбрал, че Симон говори зад гърба му, Фуке се обърна и направи няколко крачки обратно.

— Е, имай малко търпение — рече спокойно Фуке. — Не можем да изколим всичките наведнъж!

След като каза това, той бързо се вмъкна в една от канторите.

Симон потърси с очи своя познайник, гражданина патриоткомунар Теодор, за да намери утеха в разговор с него. Но гражданинът патриоткомунар Теодор вече не бе в залата.

Но едва бе минал през укрепената с решетка западна врата на помещението, и Теодор отново се показа в залата, близо до будката на един жалбописец.

— В колко часа затварят вратите? — попита Теодор жалбописеца.

— В пет — отвърна човекът.

— Ами после, какво става в залата после?

— Нищо, помещението е празно до сутринта.

— Дежурни няма ли, не надзирава ли някой?

— Не, господине.

При думата „господине“ Теодор силно се смръщи и недоверчиво се огледа наоколо.

— Лостът и револверът в будката ли са? — попита той.

— Да, под килима.

— Върви си у вас… Но преди това ми покажи още веднъж съдебната стая, чийто прозорец е без решетки и откъдето се стига до двора, близо до площад Дофип.

— Наляво, между преградите, под фенера.

— Добре. Върви сега и дръж конете готови на мястото, както сме се разбрали.

— О, господине, на добра слука, на добра слука. И разчитай на мен!

— Точно сега е удобният момент, отвори ми вратата на будката.

— Отворих я, господине. Господине, ще моля Бога за вас!

— Моли го не за мен, а за нея — рече грозният страшен човек. — Сбогом!

И след като хвърли красноречив поглед наоколо, гражданинът Теодор ловко се вмъкна в будката. Той хлътна вътре и изчезна по-бързо, отколкото сянката на жалбописеца, който затвори вратата след него.

Почтеният жалбописец заключи, намести книжата, които носеше в лявата си ръка, под мишницата на дясната и изчезна от залата заедно с неколцината чиновници, които също като него бяха закъснели да си тръгнат в края на работния ден.