Рицарят на Мезон-Руж

XXXI

През решетките на прозореца прекрасното слънце позлатяваше листата на три големи рози, посадени в дървени сандъчета на каменния перваз. Цветята пълнеха с благоухание малкия чист хол, където Морис и Женевиев закусваха.

Вратата беше затворена. На масата имаше всичко, което се сервираше в такива случаи, за да не бъдат безпокоени повече от слугата уединените влюбени.

Откъм съседната стая едва-едва се дочуваше суетнята на усърдния официоз. Топлината на последните летни дни влизаше през открехнатите стъкла и пълнеше гърдите с чувство за уют.

Женевиев се усмихваше само с устни. Очите й изглеждаха изморени, тя мълчаливо седеше и наподобяваше някоя статуя, но въпреки преживяното досега вътрешно беше щастлива от слънчевите лъчи, от любовта.

Погледът й потърси очите на Морис и ги намери. Морис също я наблюдаваше и мечтаеше.

Тя сложи нежния си бял лакът на рамото на момъка. Момъкът трепна. После жената опря глава на рамото му с онази детинска Доверчивост, която е нещо много повече от любов.

Бе нужно Морис само да понаведе малко лице, за да целуне полуотворените устни на Женевиев.

И той го направи. Женевиев пребледня, очите й се притвориха, както се склопват листенцата на цветчето, което крие чашката си от слънчевите лъчи.

Те все още бяха отдадени на това блаженство, когато звънецът ги накара да настръхнат.

Отдръпнаха се един от друг.

Официозът влезе и тайнствено притвори вратата след себе си.

— Дойде гражданинът Лорен — рече той.

— А, приятелят ми Лорен — каза Морис. — Ще ида да го изпъдя. Извини ме, Женевиев!

Тя го спря:

— Искаш да изгониш приятеля си, Морис, един приятел, който те е утешавал, подкрепял, подпомагал? Не, не бих искала да изгониш този приятел от къщата си, нито пък от сърцето си. Нека влезе, Морис, нека влезе.

— Как — рече Морис, — разрешаваш ли?…

— От цялата си душа — отвърна Женевиев.

— О, ти намираш, че не те обичам достатъчно — извика Морис, очарован от нейното поведение, — ти намираш, че не те обичам достатъчно. Искаш да те обожавам!

Женевиев му поднесе поруменялото си чело. Морис отвори вратата и в стаята влезе Лорен, прекрасен, какъвто бе денят. Когато съгледа Женевиев, той се учуди много, но не закъсня да й отправи почтителен реверанс.

— Ела, Лорен, ела — рече Морис, — погледни я! Ти мина на втори план, Лорен, сега на света има едно друго лице, което предпочитам пред твоето. За теб бих дал живота си, но за нея — това не е ново за теб, Лорен — за нея съм готов да дам и честа си!

— Госпожо — рече Лорен със сериозност, която издаваше силното му вълнение, — отсега нататък ще се старая да обичам Морис още повече, за да не престане той съвсем да ме обича!

— Седнете, господине — каза му усмихната Женевиев.

— Да, седни — прибави Морис, който, като хвана отдясно ръката на приятеля си и с лявата — ръката на любовницата си, чувстваше сърцето си изпълнено с цялото блаженство, което човек може да си пожелае на този свят.

— Не искаш вече да умираш, нали, не желаеш вече да те убиват? — питаше Лорен. — Ех, Боже мой, човек е твърде променящо се животно и философите наистина имат пълно право да го презират. Можете ли да си представите, госпожо — продължи Лорен, — едно от тези животни е и този наш приятел, който снощи искаше да се хвърли във водата и непрекъснато викаше, че за него не е останало никакво щастие на този свят, а днес е весел, радостен, ухилен, щастлив, седнал пред прекрасна трапеза. По-право ще бъде, ако кажем, че той въобще не се храни, но то не му пречи да бъде щастлив…

— Как — възкликна Женевиев. — Нима той е искал да направи това?…

Тя имаше предвид, че Морис е искал да се хвърли във водата.

— И това, и другите работи, за които ще ви разкажа някой друг път, защото сега съм много гладен — отвърна Лорен. — Гладен съм, казвам, но вината е у Морис, който снощи ме караше да припкам след него по улица Сен Жак като вакло агънце. Позволете ми да утоля малко глада си от вашия обед, вие и без това не сте се докоснали до храната.

— О, виждаш ли, той има право — усмихна се детински Морис. — Не си яла нито ти, Женевиев, нито пък аз. Да хапнем и ние.

Като произнесе името на Женевиев, Морис се загледа в Лорен. Но Лорен не искаше и да знае.

— Я ми кажи, Лорен — рече Морис, — ти сети ли се, че това е тя?!

— О, това изискваше огромно напрежение на моите сили! — отвърна Лорен, като си отряза огромно парче месо.

— И аз съм гладна — рече Женевиев и протегна чинията си.

— Лорен — каза Морис, — снощи аз бях болен!

— Ти беше нещо повече от болен — съгласи се Лорен. — Ти беше луд.

— Да, снощи — каза Морис. — Но днес май ти не си съвсем здрав.

— Защо? — попита Лорен.

— Защото още не си проговорил в стихове.

— Точно това си мислех — каза Лорен.

— Добре, добре — засмя се Морис. — Благодарим ти за това четиристишие.

— И трябва да се задоволиш само с него — рече Лорен, — тъй като имаме да си приказваме за не съвсем весели работи.

— Какво има? — попита Морис неспокойно.

— Какво има ли? — погледна го Лорен. — Това, че скоро ще бъда караул в Консиержери.

— Консиержери! — извика Женевиев. — При кралицата?

— При кралицата… смятам, че да, госпожо.

Женевиев пребледня, Морис се намръщи и даде знак на Лорен.

Лорен си отряза още едно парче месо, двойно по-голямо от първото.