Рицарят на Мезон-Руж

XVIII

Така, както се беше облякъл, Моран предизвика силно любопитство у Морис.

И най-изтънченото конте не би могло да открие недостатъци в гънките на ботушите му, във вратовръзката, в чистотата на белите дрехи и всичко останало.

Но косата и очите му бяха все същите — косата му бе дълга и рошава, очите — тъжни под възседналите носа му очила с дебели стъкла.

Клетвата на Женевиев така беше успокоила Морис, че той наблюдаваше внимателно Моран.

„Дявол ме взел — каза си Морис, когато се приближи да поздрави Моран, — дявол ме взел, ако отсега нататък ти завидя на каквото и да е, чудесни гражданино Моран! Слагай си всеки ден ако щеш декадна празнична дреха, пък ако ще тя да е дори златна. Заклевам ти се, че отсега нататък няма да погледна нищо друго в теб освен косата и очилата ти. Никога, никога, никога няма да те обвиня вече, че си влюбен в Женевиев. Никога!“

Всеки може да си представи колко по-откровено и по-дружески от друг път Морис стисна ръката на Моран.

Противно на всеки друг път на трапезата бяха само тримата: Морис, Женевиев и Моран.

Седнаха. Морис поглеждаше Женевиев. Тя седеше между него и прозореца. Черната й коса меко проблясваше като гарваново крило, лицето й сякаш сияеше, очите й бяха влажни.

Под масата Морис срещна с крака си нозете на Женевиев. При първото докосване той потърси лицето й, то пламна, сетне пребледня. Но кракът й си остана все тъй спокоен под масата, сгушен между нозете на Морис.

Заедно с празничните си дрехи Моран като че ли се беше сдобил с някаква нова, декадна духовитост, бляскава духовитост, каквато Морис рядко беше долавял у него.

Моран произнасяше шегите си, без да трепне. Всъщност онова, което съставляваше цялата сила на неговото чувство за хумор, което му придаваше странна очарователност, бе именно това, че той боравеше с него съвършено хладнокръвно. А този търговец, който бе пропътувал целия свят покрай своите кожи, химикът с червени от боите ръце познаваше Египет не по-зле от Херодот, Африка — както знаеше двора пред къщата, както будоарите — първият моден младеж.

— Виж ти каква била работата — рече Морис. — Гражданино Моран, та вие сте били много начетен човек, дявол го взел!

— Много съм видял, много съм чел — каза Моран в отговор. — Има и нещо друго: нима все пак не трябва да бъда подготвен за някакъв що-годе по-сносен живот, когато успея да се възмогна финансово? Време е да си почина малко, гражданино Морис, време е…

— Вие приказвате като стогодишен старец — подчерта Морис. — На колко години сте все пак?

— На тридесет и осем — рече в отговор Моран.

Той видимо се сепна от въпроса на Морис, но продължи:

— Учените хора нямат възраст, а аз, както сам благоволихте да се изразите, съм учен човек…

Женевиев се засмя. Засмя се и Морис. Но той се задоволи да разтегли устните си в нещо като усмивка.

— Голяма част от младите си години прекарах в пътувания — отбеляза Моран.

— Казах, че сте начетен човек — рече на свой ред Морис, — а имах предвид това, че сте видели много неща в този живот. Но може би и тук не успях да бъда точен докрай. Вие не само че сте видели, вие сте забелязали много неща. Защото всички ние виждаме много, но не забелязваме кой знае колко…

— Много съм видял наистина. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че съм видял всичко… — продължи Моран.

— Всичко — това е може би малко преувеличено — засмя се Морис. — Ако например потърсите…

— О, да, прав сте. Има две неща, които не съм виждал. Но истината е тъгмо, че по наше време и двете са станали изключително редки…

— И кои са тези две неща? — полюбопитства Морис.

— Първото е — отвърна с въздишка Моран — Бог.

— О — възкликна Морис, — ако Бог не се вижда, то аз бих могъл да ви покажа една богиня!

— Как така? — прекъсна го Женевиев.

— Да, да — една новосъздадена богиня — продължи невъзмутимо Морис. — Богинята на разума. Имам един приятел, човек със златно сърце. Казва се Лорен. Единственият му недостатък е, че обича да пише стихове. — Е, и?

— Та той подари на Париж Богинята на разума, богиня без никакви недостатъци. Тя отговаря на всички условия, които се искат от една жена, за да бъде провъзгласена за богиня. Това е гражданката Артемида, някогашна танцьорка от операта, а сега продавачка на парфюми на улица Мартен. След като наистина я провъзгласят официално за богиня, ще ви я покажа!

С тежък поклон Моран благодари на Морис и продължи:

— Второто нещо, което не съм виждал, това е крал.

— Още по-трудно би могло да се види от Бога, наистина — опита се да се усмихне Морис. — Крале вече няма. Но все пак вие би трябвало да сте виждали последния…

— Не, не успях. Поради тази причина в моите познания за този живот има известна празнота относно коронованите глави. Предполагам, че не е особено приятно човек да бъде крал.

— Тъжна работа — рече Морис. — Знам го от личен опит. Горе-долу всеки месец виждам венчана глава за короната.

— Венчана глава ли? — оживено попита Моран.

— Или поне глава, която някога е носила тежкия, мъчителен товар на короната.

— О, да — рече Моран. — Кралицата, сещам се. Вие имате право, господин Морис. Това безспорно е тежка гледка…

— Дали кралицата е толкова хубава и горда, както казват? — полюбопитства Женевиев.

— Нима не сте я виждали никога? — учудено попита Морис.

— Аз ли? — отвърна с въпрос Женевиев и се замисли за малко. — Никога.

— Странно — каза Морис.

— Кое му е странното? — рече Женевиев. — До деветдесет и първа година ние живеехме в провинцията, а оттогава насам — на старата улица Сен Жак, която много наподобява на провинция, с тази разлика, че не виждаме слънце, чист въздух и цветя. Вие знаете моя живот, Морис, знаете, че винаги съм живяла еднообразно и скучно. Как искате да съм виждала кралицата. Никога не ми се е представял такъв случай.

— Не вярвам и да искате да се възползвате от случая, ако ви се отдаде — рече Морис.

— Какво искате да кажете с това? — полюбопитства Женевиев.

— Гражданинът Морис — намеси се Моран в разговора между Женевиев и Морис — ви говори за онова, което не е никаква тайна.

— Кое е то? — попита Женевиев.

— Вероятното осъждане на Мария Антоанета и нейното обезглавяване на същия ешафод, където отрязаха главата на нейния мъж. Гражданинът Морис навярно иска да каже, че вие няма да се възползвате да видите кралицата, ако това ви се отдаде в деня, когато тя излезе от Тампъл, за да тръгне към гилотината.

— О, разбира се, че няма да се възползвам! — възкликна Женевиев в отговор на Моран, който продължаваше да говори с ледено хладнокръвие.

— Това ще рече, че никога няма и да я видите — рече безстрастно химикът. — Републиката е магьосница, която прави невидим всекиго, когото тя пожелае да скрие от хорски очи.

— Да си призная — рече Женевиев, — много съм любопитна да видя тази жена, тази нещастна жена!

— Кажете ми — рече Морис с явна готовност да удовлетвори всяко желание на Женевиев, — толкова много ли искате да я видите? Кажете ми само една дума. Републиката наистина е магьосница, аз съм напълно съгласен с гражданина Моран. Но като човек от охраната до известна степен и аз съм магьосник…

— Можете да ми помогнете да видя кралицата? Вие?! — ахна възхитена Женевиев.

— Разбира се, че мога. Аз!

— Как така? — попита Моран, след като размени бърз поглед с домакинята, който Морис въобще не успя да съзре.

— Много е лесно — рече Морис. — Има хора от охраната, които се ползват с изключително голямо доверие. Аз съм от онези, които са дали достатъчно доказателства за своята преданост към свободата, и се надявам да съм в тази категория хора. Всъщност влизането в Тампъл зависи от взаимното съгласие на стражата и началника на поста. За щастие, когато аз пазя, началник на поста е моят приятел Лорен. Между другото струва ми се, че той съвсем скоро ще бъде назначен на мястото на генерал Сантер — само за три месеца от прост капрал той стигна до чин адютантмайор. А това е много. Впрочем ако искате, елате да ме потърсите в Тампъл идващия четвъртък. Тогава ще съм дежурен…

— Ето че желанието ви ще се изпълни — отбеляза Моран. — Вие имате пълното основание да се считате щастлива.

— не, не, не искам! — каза Женевиев. — Не искам!…

— Защо не искате? — извика Морис, намерил допълнителен повод да се срещне с жената, която обичаше.

— Страхувам се да не ви изложа на някоя неприятност, драги Морис — рече тя. — Ако на вас, нашия скъп приятел, се случи някоя неприятност само заради задоволяването на един мой каприз, цял живот няма да си простя тази грешка!

— Говорите много умно, Женевиев — каза Моран. — Вярвайте ми, днес и най-големите патриоти са под подозрение. Откажете се от намерението си, което, както сама казвате, просто е един каприз от ваша страна!

— По всяка вероятност говорите така от завист, Моран — рече Морис. — След като вие сам не сте виждали нито крал, нито кралица, искате и другите живи хора да не ги видят. Нека не се караме за това. Елате и вие, и да се свърши цялата работа!

— Аз ли? Ами!…

— Става въпрос не за това, че гражданката Димер иска да дойде в Тампъл, а за това, че аз я моля да дойде. Както моля и вас — рече Морис. — Става въпрос и за това, че вашето посещение ще ме поразвлече малко в този затвор. През цялото денонощие, за жалост — уточни той, — се чувствам не по-малко затворник, отколкото дамите, които пазя.

Морис придружи думите си с леко притискане на крака на Женевиев между краката си. Той добави, обърнат към дамата:

— Много ви моля, елате!

— И тъй, Моран, ще ме придружите ли?

— Ще загубя цял ден… — продължаваше да се колебае Моран.

— Щом е така — рече Женевиев, — няма да отида и аз.

— Защо да не отидете? — попита Моран.

— Ох, Боже мой — отвърна тя, — по простата причина, че нито мъжът ми ще може да ме придружи, нито пък вие. А не дойдете ли с мен вие, умният тридесет и осемгодишен човек, аз няма да бъда толкова смела да мина през цял кордон от войници и през цялото време да разговарям с един от офицерите на охраната, който е само три-четири години по-възрастен от мен.

— Тогава — каза Моран, — щом намирате за толкова нужно да бъда с вас, гражданко…

— Хайде, хайде, многоучени гражданино, проявете любезност, както би направил всеки обикновен човек — рече Морис, — и пожертвайте половин ден заради жената на своя приятел!

— Добре — съгласи се най-после Моран.

— Сега — рече Морис, — искам от вас само едно нещо: да не казвате никому за това. Влизането на външни хора в Тампъл е подозрително наистина и заради това всички ние можем да бъдем изклани като нищо. Всъщност вие много добре знаете какво стана с жирондистите…

— Дяволите да го вземат — възкликна Моран, — това, което казва гражданинът Морис, не е шега работа. Да ме заколят! Ето го начина да спра да работя!

— Но гражданинът Морис все пак каза — обади се усмихната Женевиев, — че можем да бъдем изклани всичките.

— И какво от това?

— Всичките, заедно!

— Да, заедно, разбрах — рече Моран. — Великолепна дружина! Но, сантиментална моя хубавице, аз предпочитам да живея заедно с вас, отколкото да умра!

„Кой ли дявол ме караше да си мисля, че този човек е влюбен в Женевиев — рече си на ума Морис. — И защо…“

— Значи, решено? — каза Женевиев. — На вас говоря, Моран, какво се замислихте… В четвъртък. Но гледайте в сряда да не започнете някой от вашите химически опити, от които човек не може да ви откъсне със седмици.

— Бъдете спокойна — отвърна Моран. — Всъщност вие сте! тук, ще ме пазите.

Женевиев се надигна. Стана и Морис. Тъкмо когато и Моран се надигна, за да ги съпроводи може би до салона, в трапезарията влезе работник със стъкленица в ръце. Течността в колбата веднага привлече вниманието на химика.

— Хайде да излезем от тук — Морис хвана веднага Женевиев под ръка.

— О, бъдете спокоен — погледна го тя. — Сега той има да се взира в стъкленицата цял час, без да забелязва нищо наоколо.

Женевиев му подаде ръка и той я стисна в шепите си. Започна да я гризе съвестта, че злоупотребява с доверието му, и тя не намираше никакво разрешение да поуспокои поне малко душата си, освен да му се отплати с любовта си.

— Вижте — каза му, когато минаха през градината и му показа цветята, които беше изнесла от стаята да се посъживят от свежия въздух. — Виждате ли как са увехнали тези цветя?

— Кой ги уби? — полюбопитства Морис с цялата двусмисленост, на която беше способен гласът му. — Вашата небрежност — отговори си още по-двусмислено той. — Горките цветя!

— Уби ги не моята небрежност, а нашата раздяла… — промълви Женевиев.

— Но те не са искали кой знае колко от вас, Женевиев, само малко вода и нищо повече. А отсъствието ми ви оставяше на разположение твърде много време да ги поливате.

— Ах — въздъхна Женевиев, — тези клети цветя, ако можеха да бъдат полети със сълзи, нямаше да умрат!

Морис я прегърна, притегли я към себе си и преди тя да успее да се опомни, допря устните си до окото й, което полуусмихнато, полужалостиво продължаваше да гледа цветята.

На Женевиев й тежеше такъв тежък грях на душата, та се отнесе по-снизходително към дързостта на младия мъж.

Димер, който се завърна у дома много късно, завари Моран, Женевиев и Морис потънали в разговор от ботаническо естество в ухаещата градина.