Тайната на мъртвите

10.

Константинопол — април 337 г.

Разсеян съм. Би трябвало да мисля за задачата си, но всеки път, когато опитвам да се съсредоточа, съзнанието ми се измъква от юздите и се връща в миналото. Проснат съм на лежанка в триклиниума15 на къщата ми и чета внимателно документите на Александър на светлината от бронзова лампа. Дори робите вече са си легнали.

Хрониката на Александър лежи отворена на страницата, която видях в неговия дом, превеждайки ме през моята собствена история. Онова, което ме поразява най-много през годините след приветстването на Константин, е голямото изобилие от имена. Максентий, наречен Август… Цезар Север убит… Лициний, посочен за император от Галерий. Имена, които някога притежаваха толкова власт. Сега техните статуи са повалени, надписите им премахнати, а имената им никога не се произнасят. Освен ако някой не ги прошепне от изписана страница в среднощния мрак.

Трир — март 307 г. — трийсет години по-рано…

Когато армията приветства император Константин, Галерий отговори така, както винаги: недоброжелателно и с желание да печели време. Той прие възшествието му на престола — защото нямаше сила да му се противопостави — но му даде по-младшия ранг цезар, а не по-високия — август, който Константин трябваше да наследи от баща си. Ако Галерий се беше надявал да го предизвика да извърши предателство — трябва да е останал разочарован. Константин прие обидата без възражения и му изпрати писмо, в което обяви, че с готовност ще му служи.

Обаче императорите вече не са това, което бяха. В продължение на повече от двеста години след първия Цезар Август, един човек управляваше империята като едноличен собственик. През последните трийсет години тя се беше превърнала в съсобственост. И досега се чудя защо. Нима империята беше вече толкова раздута, че сам човек не можеше да я ръководи? Или хората се бяха смалили и вече не можеха да заемат мястото на гигантите, които бяха създали Рим? Каквато и да беше причината, усложненията бяха видни. Императорите са като зайците: има или един, или много. Диоклециан раздели империята си на двама, след това на още двама. Някои от тези четирима имаха синове, които се нуждаеха от наследство; други абдикираха, после им дойде друг акъл. В крайна сметка шестима души претендираха за титлата Imperator Invictus — непобедим император.

Шестима мъже, изпълнени с подозрение един към друг, не можеха да останат непобедими за дълго.

Двама от тях са баща и син, наречени Максимиан и Максентий. Старият Максимиан беше убеден да абдикира преди пет години, но пенсионирането го разболя. Младият Максентий беше пропуснат при повишението, подобно на Константин, но намери в Рим услужлив корпус от преторианската гвардия, който срещу отплата беше готов да го загърне в пурпур. Те са невъзможно семейство — и двамата са еднакво лоши. И двамата имат червени петна на бузите, заради които непрекъснато изглеждат смутени, и големи женски очи, които са виждали всеки въобразим порок.

Но днес те се държат повече от добре. Бяха пристигнали в Константиновата столица Трир, за да отпразнуват сватбата на Максентиевата сестра Фауста с Константин. Всъщност това е втори брак за него, но първият не беше пречка за нас. Със сигурност не беше пречка и за него, след като бързият развод му предложи възможността за един по-изгоден брак.

Всички се преструват, че това е напълно нормално събитие. Никой не е толкова тъп да спомене факта, че този щастлив ден е същевременно пресметливо предателство. Съюзявайки се с бащата и сина узурпатори, Константин не оставя на Галерий друг ход, освен да предприеме действия срещу него.

— Максимиан и Максентий можеха да сключат мир с Галерий и с общи сили да ме смачкат — обясни ми той, когато го предупредих за това. — Ако Галерий иска сега да тръгне срещу мен, първо ще трябва да нападне новите ми тъст и шурей.

— Ще трябва да ги защитаваш — изтъкнах аз.

Константин се усмихна.

— Може би.

Засега царува пълна с очакване хармония. Събрани сме в тронната зала на Константиновия дворец, която е украсена с гирлянди и осветена от стотици факли. Брачното ложе стои в средата на помещението, драпирано с пурпурен плат, украсен със златни бродерии на ловни и бойни сцени. То е само символично. Действителният акт ще се консумира по-късно някъде другаде.

Чувам пеене, когато булката приближава, виждам светлината на факлите от помещението пред залата. Робите отварят вратите и ето я застанала там. Воал, изтъкан от червено-кафява коприна покрива лицето на жената, а роклята й е прихваната с шнур под гърдите, завързан на сложния херкулесов възел. Очаква се женихът да го развърже, но доколкото познавам Константин, вероятно просто ще го среже.

Нейните прислужници я вдигат през прага — много внимателно. Не искаш да изпуснеш булката на императора пред него. Всички гледат. Виждал съм младоженки да се смаляват от вниманието, но Фауста, изглежда, му се наслаждава. Тя е само на петнайсет, но позата й не е на девственица. Под роклята единият крак е леко присвит и изнесен напред, извивайки леко хълбоците и гръбнака. Сякаш ни предизвиква да си представим какво ще се случи тази нощ.

Константин пристъпва напред с факла в ръката и със своя авгур. Авгурът трябва да прочете поличбите по вътрешностите, макар че на сватбата няма да има жертвоприношения. Константин хваща Фауста за ръката и според обичая я пита как се казва.

— Където ти, Гай, там и аз, Гая — отговаря тя с тези толкова древни думи, че никой не знае какво значат.

Когато Константин се ожени за пръв път, аз стоях до него като авгур. Сега, когато е император, само друг император е подходящ за тази роля. Опитвам се да не позволя на това да ме дразни.

Константин подава факлата на Фауста. Бъдещият му шурей му връчва златна кана, пълна с вода, а Константин й дава и нея. След това отмята воала й.

Каквито и да са политическите облаги от брака, не може да се отрече, че вървят и с физически ползи. У Фауста семейните черти се съчетават добре: очите с дългите мигли и гладката кожа, заради които баща й и брат й изглеждат женствени, придават на нея сочна, сластна красота. Тя е във възрастта, когато тялото й е закръглено като зрял плод — гърдите и хълбоците, устните и бедрата се надигат под одеждата, докато лицето й все още носи отпечатъка на детската невинност. Опасна възраст.

Константин я повежда към брачното ложе. Те се излагат на него в стилна прегръдка, докато гостите се редят на опашка, за да поднесат поздравленията си. В помещението има трима императори и етикетът е цял кошмар, но няма съмнения кой трябва да отиде пръв. Майката на Константин — вдовстващата императрица Елена. Тя е на шейсет, но все още е най-внушителната жена в помещението: високи скули, строга уста, сини очи, които нищо не пропускат, и нито следа от прегърбване по тези костеливи рамене. Слуховете твърдят, че била дъщеря на съдържател на публичен дом. Аз, който я познавам цял живот, никога не съм посмял да попитам. Невъзможно е да се разбере какво мисли под белите си пудри и тирския руж. Може би й се иска това да беше християнска церемония. Може би си казва, че вече е виждала разиграването на подобна сцена: когато бащата на Константин се разведе с нея, за да сключи по-изгоден брак.

Всъщност паралелът е още по-мъчително точен. Бащата на Константин се разведе с Елена, за да се ожени за една от дъщерите на стария Максимиан; сега Константин бе зарязал първата си жена, за да се венчае за друго от децата на плодовития старец. Бившият му чичо ще му стане шурей. Дори жените от това семейство са серийни узурпатори.

Момченце нахлува с клатушкане в редицата зад Елена и се хваща за полите на роклята й. Никой друг не би се осмелил да я докосне, но малкият Крисп е нейният единствен внук и може да черпи от пластове опрощение, до които няма достъп дори собственият й син. Може би й напомня за Константин като дете: дори да си видял лицето му само на гърба на монета — ще разбереш, че Крисп е негов син. Има същото закръглено лице, същата ярка светлина в очите. Елена го вдига на леглото. Константин го прегръща и разчорля косата му; Фауста му поднася бузата си, за да я целуне. Тя се усмихва, но това не достига до очите й. Погледът, който му хвърля, ми напомня за кукувица, която е откраднала яйцата на друга птица.

Учителят на Крисп, кльощав брадат мъж, дотичва и го издърпва от леглото. Тълпата се разсмива.

— Как мислиш, какво ще стане с него? С момчето?

Един придворен, чието име не си спомням, се е промъкнал зад мен. Той накланя чашата си към брачното ложе, сякаш вдига тост за здравето на новобрачната двойка.

— Смяташ ли, че императорът ще го отблъсне?

Мразя тези игрички на предположения.

— Той е първородният син — заявявам твърдо. — Константин никога няма да го изостави.

Константин знае какво е да видиш майка си отблъсната заради по-млада и по-добре поставена жена. Но това не го спря да направи точно същото.

Твърде много жени и твърде много императори. Да не говорим за твърде многото синове, които повтарят грешките на своите бащи. Не е за чудене, че империята непрекъснато воюва със самата себе си.