Тайната на мъртвите

33.

Белград, Сърбия — днес

Този град Сингидунум — Белград — беше крепост, която гледаше отвисоко варварите от другата страна на Дунава, каза Николич. Крепостта още я имаше — сега се наричаше Калемегдан. В течение на вековете върху римските основи са строили средновековни българи и сърби, османски турци и австро-унгарци: почти две хиляди години фортификация. Копие на червено знаме висеше от един стълб, украсен със златен лъв и думите Leg IIII Flavia Felix — в чест на щастливия Четвърти легион, който е построил укреплението.

Аби си спомни нещо, което доктор Грубер беше казал в Трир, посочвайки римската базилика до кметството. Има определени места, където властта пребивава. Историята ли ги узаконява? Или тези места предизвикват подсъзнателно някаква животинска реакция у нас?

Сега крепостта беше парк, зелен анклав, където пътеки се виеха около старите стени, простиращи се до края на носа, пред който Сава и Дунав се срещат. През лятото той беше любимо място на туристите и местните. В късна есен като тази бе запазен за малцина, които разхождаха домашните си любимци или тичаха по алеите. Обаче днешният ден беше някакво изключение. Метални заграждения очертаваха маршрут по някоя от по-ниско разположените пътеки; атлетични мъже с номера, закачени на фланелките, се въртяха наоколо, чакайки да започне някакво състезание. Малцина издръжливи зрители бяха заели места зад огражденията. Самотен сладоледаджия стоеше до количката си близо до входа на парка и четеше списание.

На пластмасова табела беше начертана карта на крепостта и залепена кратка история.

— Калемегдан означава Крепост на полесражението — прочете Майкъл.

Аби беше идвала тук и преди, при едно от посещенията в града на Международния трибунал.

— Сраженията още не са свършили. В централната кула има музей на сръбската армия, където са изложени останките на американския невидим бомбардировач, който свалиха през 99-а.

— Днес има доста мирен вид. — Майкъл изучаваше картата. — Грубер каза, че ще се срещнем при Паметника на победата.

Те поеха по камениста пътека покрай хребета на хълма, която стигаше до върха на носа, където тухлена тераса се извисяваше навътре над Сава. На нея се издигаше бяла колона, върху която меднозелен бог крачеше във въздуха: шестметров, с неправдоподобно скулптирани мускули и лавров венец на главата. В едната ръка държеше меч, а в другата беше зашепил гълъб и гледаше втренчено към Нови Белград отвъд реката. Стръмни стъпала под терасата се спускаха към водата. Черна табела на сръбски и английски предупреждаваше: Слизането по стълбите опасно за живота.

Грубер още не беше дошъл.

— Аз ще го чакам при паметника — каза Майкъл на Аби. — За всеки случай се скрий, да не би нещата да излязат извън контрол.

Тя се облегна на парапета и се загледа в двете реки. Дори в този град с милион и половина жители можеше да почувства пущинака. Когато погледнеш напред, виждаш бетонните небостъргачи на Нови Белград, международни марки се рекламират от пана на техните покриви и ръждивите кранове по кейовете. Но погледнеш ли в другата посока, нагоре по реката, виждаш съкрушителна гора, която се простира ненакърнена на изток до хоризонта. Така не беше трудно човек да си представи римски центурион, застанал тук, на края на света — реката с цвят на олово, небето с цвят на пушек — да оглежда гората и да се чуди какво ли мърда из нея.

Тя се отърси от илюзията: моментът не беше подходящ за бленуване. Погледна към паметника дискретно. Майкъл още стоеше там, но вече не беше сам: приказваше с млада руса жена с детска количка. Говореха си весело за нещо и се смееха. В далечината главният съдия на състезанието лаеше някакви указания през мегафона.

Тя поклати отново глава и се опита да потисне ревността. Майкъл беше от хората, които привличат другите: в чужда страна, с непознат език, на който едва продумваше, все пак можеше да завърже разговор. Особено ако „другият“ е млада, привлекателна жена.

Майкъл се наведе над детската количка и разчорли косицата на детето. Каза нещо на жената, тя се засмя и отстъпи назад, заканвайки му се престорено с пръст. Без да престава да се смее, му помаха за сбогом и забута количката си по пътеката. Майкъл погледна през терасата към Аби, забеляза, че го гледа, вдигна рамене и се усмихна. Няма за какво да се тревожиш.

Обаче някой се приближаваше иззад стената зад гърба му — висок слаб мъж в дълго черно палто, с мургава кожа и щръкнали черни мустаци. Грубер. В едната ръка носеше чанта, а в другата — чадър. Крачеше сковано, напрегнат; видя Майкъл и тръгна право към него, без да забележи Аби, която се въртеше около парапета.

Тя гледаше случващото се като в ням филм. Широко усмихнат, Майкъл протегна ръка, за да се здрависа с Грубер; ръцете на Грубер останаха в джобовете. Той каза нещо кратко. Майкъл кимна, като все още се усмихваше. Вдигна синия сак, който бяха купили в някакъв спортен магазин, и го потупа, както се потупва кон.

Грубер няма да посмее да брои толкова пари на обществено място, предсказал беше Майкъл. Ще хвърли поглед набързо, ще види, каквото е очаквал — и ще открие, че е с деветдесет хиляди по-малко, когато вече ще бъде много късно.

Грубер дръпна ципа на сака и надникна вътре. Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки. В далечния край на терасата продавачът на сладолед бавно буташе количката, търсейки клиенти.

Грубер посочи към парапета. За миг Аби си помисли, че я е видял. Майкъл изглежда възрази, след това вдигна ръце в жест „да бъде твоето“ и тръгна след германеца. Спряха се на няколко метра от нея. Майкъл остави сака на ниската стена.

Откъм Сава духна студен вятър и довя разговора им до Аби.

— Парите са вътре — каза Майкъл.

— Бих искал да се уверя.

— А аз искам да се уверя, че си донесъл обещаното. — Майкъл сложи ръка върху сака.

Грубер разкопча палтото си и бръкна вътре. Аби се обърна и се облегна на парапета с гръб към реката, сякаш разглежда крепостната стена. При входа детето в количката беше успяло да разкопчае колана, скочи на земята и хукна към продавача на сладолед. Майка му забърза след него. В далечината Аби чу викове и свирки. Сигурно състезанието беше започнало.

Грубер извади найлонова чанта с няколко листа вътре.

— Нямаше да дойда, ако не ги носех. Реконструкция на текста и моята собствена транскрипция.

— Нещо интересно?

— Бих казал, да. — Той сложи ръка на сака. — Ако всичко е наред…

Майкъл отстъпи.

— Моля, заповядай.

Погледна покрай стената и срещна погледа на Аби. Едва забележимо й кимна.

Не бяха планирали това. Какво очаква, да му видя сметката посред бял ден? Тя закрачи към тях двамата. Грубер не я видя, защото се беше съсредоточил да бута на една страна пачките евро в сака. Пластмасовата чантичка беше изчезнала обратно под палтото му.

Главата му се стрелна нагоре.

— Каза сто хиляди евро, а тук има само десет.

— Ще получиш останалите, когато се уверим в истинността на документа. — Майкъл говореше бързо, импровизирайки. — Трябва да знаем колко ценно е това, което съдържа. — Очите му се стрелнаха над рамото на Грубер и повикаха Аби да се приближи. Хайде.

Тя направи още една крачка.

В този миг детски писък разкъса въздуха. Аби, Грубер и Майкъл се обърнаха, за да погледнат. Продавачът на сладолед беше спрял по средата на терасата, металният капак на количката се отвори, сякаш за да напълни фунийка на момиченцето от детската количка. Вместо това ръката му извади дълъг черен пистолет.

Инстинктите на Аби сработиха. Тя се хвърли на земята частици от секундата преди да изтрещи първият изстрел. Терасата се превърна във врящ котел от трескави стъпки и писъци. Тя повдигна глава и видя сладоледаджията да тича към сака на парапета.

Майкъл и Грубер бяха изчезнали.

Стрелецът дотича до парапета и отвори сака. Погледна вътре, след това го хвърли на земята и надникна през парапета. Вдигна пистолета и се прицели в нещо в подножието на стената.

Значи Майкъл е там. Нямаше къде другаде да отиде. Без да се замисля, Аби се изправи и се втурна срещу стрелеца. Мъжът беше затворил едното си око, а с другото се прицелваше: затова не я видя. Не знаейки какво друго да направи, тя протегна ръце напред и се хвърли в краката му.

Той се олюля от удара, но не падна. Опита се да я отблъсне, но Аби обгърна с ръце краката му и се търкаляше и гърчеше едновременно с него, докато я влачеше по земята. Изведнъж нещо се стовари върху главата й. Болка прониза черепа й и тя се пусна.

Сладоледаджията я ритна настрана, след това погледна през парапета. Отново вдигна пистолета — но не стреля. Отдолу се чуваха викове и множество стъпки.

Опитвайки се да не привлича внимание, Аби се надигна само толкова, колкото да надникне между пречките на парапета. Трийсетина мъже по фланелки и шорти тичаха по пътеката в подножието на крепостната стена, заобиколени от шепа зрители. Един или двама погледнаха към терасата, за да видят за какво е тази шумотевица, но повечето бягаха с впити в земята очи.

Стената беше прекалено висока, за да е успял Майкъл да скочи. Но по нея се издигаше скеле, от което работници бяха поправяли древната зидария. Найлонови покривки плющяха по стълбовете, скривайки всички работещи зад тях.

Бегачите начело току-що бяха минали покрай основата на скелето. Когато останалите се изравниха с него, найлоновото покривало се разгърна. Двама мъже изскочиха отвътре — Майкъл и Грубер, и се гмурнаха сред атлетите. Чуха се викове, някои гневно ги заблъскаха, но те не намалиха скоростта, за да останат в групата. Стрелецът следеше движенията им с пистолета, но две движещи се цели в море от хора, които се бутаха и надминаваха през цялото време — това беше прекалено трудно. Не посмя да рискува.

Терасата се беше опразнила — Аби и стрелецът бяха единствените останали. Той погледна надолу към нея; тя се сви на топка и се замоли да не знае коя е.

Мъжът се поколеба — поне не стреля веднага. Внезапно се чуха още викове от другата страна на терасата. Но тези бяха различни — не паникьосани или объркани, а заплашителни. Аби погледна през пръстите си.

Войник в бойна униформа беше застанал върху стената на крепостта, прицелил пушка в мнимия продавач на сладолед. Втори войник се появи откъм входа и опрял приклад в рамото си, закрачи към тях. В объркването си, за секунда на Аби й мина мисълта, че трябва да е започнала нова война; или древните легионери, които някога бяха охранявали това място са се преродили с модерни униформи. Пазачите сигурно бяха чули изстрелите.

Стрелецът хвърли пистолета зад парапета и вдигна ръце. Изглеждаше спокоен, едва ли не примирен — човек, на когото това се е случвало и преди — и вероятно щеше отново да се случи. Стоеше неподвижно, но устата му мърдаше, говореше бързо — очевидно сам. Когато Аби се вгледа по-внимателно, видя сребриста слушалка с микрофон, закачена на ухото му.

Говори по телефона. Можеше да говори с кого ли не по света, но тя предположи, че събеседникът му е много по-близо. Започна да пълзи настрани. Трябваше да намери Майкъл, за да го предупреди.

Войниците я видяха, че се движи, и спряха.

— Стой долу — развикаха се те. Първо на сръбски, а после на английски: — Долу!

Тя не ги послуша. Не смяташе, че ще стрелят по цивилен, особено по жена, която може да е и туристка. Изправи се с труд на краката си и се затича. Зад нея проехтяха викове, но нищо по-страшно. Пазачът на стената нищо не можеше да направи; другият на терасата беше зает със стрелеца.

Аби зави зад ъгъла на тухлената подпорна стена и терасата остана зад гърба й. В далечината се чуха полицейски сирени. Тя се затича по павиран път между дърветата, оглеждайки се за Майкъл и Грубер. Изстрелите бяха предизвикали хаос. Десетки хора се щураха между дърветата, разпръснати като селяни, които бягат от настъпващата армия.

Не беше изминала повече от десетина метра, когато чу нови викове зад гърба си. Двама други войници се бяха появили. Нея ли търсеха? Сигурно са отворили сака, видели са парите вътре и са решили, че не е просто жертва, каквато изглежда. Тя си свали якето и го напъха в кофа за боклук под едно дърво, като се надяваше смяната на цветовете да се окаже достатъчна. Къде беше Майкъл?

Виковете изведнъж се промениха — станаха по-настоятелни: вече не търсеха някого, а го бяха намерили. Тя се престраши да погледне назад. Един от войниците се бе прикрил зад дърво, стиснал автомата си като във филм за Виетнамската война. Другият беше застанал на едно коляно, насочил оръжието си срещу нещо.

Аби проследи линията на цевта. На петдесетина метра от нея тъмнокоса жена с червено яке стоеше срещу войника, вдигнала ръце, с пребледняло от ужас лице. Изглеждаше на годините на Аби.

Бяха сбъркали момичето.

Изпита съжаление към двойницата си — но войниците скоро щяха да открият грешката. Аби се обърна и закрачи бързо. Мина през Османската порта, промъквайки се между паникьосаните тълпи. Напред видя двама мъже — единия в зелен анорак, а другия — в дълго черно палто. Ускори крачка.

— Майкъл! — повика го Аби.

Двамата с Грубер спряха и се обърнаха. Майкъл й кимна дискретно; Грубер имаше такъв вид, сякаш ще припадне.

На десет крачки пред тях един тип с бейзболно кепе също се спря. През врата си носеше окачена фотографска чанта с отворен капак, сякаш някой го беше прекъснал, докато прави снимки.

Аби забеляза прекалено късно сребристия комплект „Блутут“ в ухото му.

Мъжът извади малък пистолет от фотографската чанта. Вдигна го, прицели се в Майкъл и стреля.