Тайната на мъртвите

2.

Римската провинция Мизия — август 337 г.

Още е август, но есента вече е дошла. И аз като всеки възрастен човек се страхувам от този сезон. Падат сенки, нощите стават дълги и се вадят ножове. В подобни вечери, когато студът във въздуха кара старите ми рани да скимтят, се оттеглям в банята и нареждам на робите си да разпалят огъня. Димът изпълва ноздрите ми и омекотява плътта. Може би това ще улесни убийците ми, когато дойдат.

Готов съм да умра — това не ме изпълва с ужас. Живях по-дълго, отколкото неспокойната ми майка, надникнала в люлката преди шейсет и пет години, би се осмелила да поиска в молитвите си. Бях войник, царедворец и политик: нито една от тези професии не се слави с дълголетието на упражняващите я. Когато убийците ми дойдат — а те ще го направят — зная, че няма да се бавят дълго. В днешно време те са заети хора. Аз не съм последният човек, когото трябва да убият. Няма да ме измъчват — те не знаят какви въпроси да зададат.

Нямат представа какво бих могъл да им кажа.

Тръпка преминава по гърба ми. Не съм се съблякъл — няма да умра гол — и дрехите ми са подгизнали. Хвърлям още вода в басейна и се навеждам в парата, вторачен през мъглицата в черно-белите водни богове, изобразени на подовите плочки. А те се вторачват в мен и ме укоряват. Умиращите богове на един умиращ свят. Дали знаят каква роля играх в тяхното забвение?

Още една тръпка. Готов съм да умра: ужасява ме смъртта, не умирането. Небитието. Боговете, които умират през пролетта, от време на време възкръсват; старците, убити през есента — никога. Но къде отиват…

Парата се сгъстява.

През целия си живот съм се сражавал с богове — бог, който стана човек, и човек, който стана бог. Сега, накрая, вторачен във вдигащата пара бездна, нямам по-добра представа какво ми готвят боговете, отколкото когато преди толкова години за пръв път надникнах от люлката си. Нито преди четири месеца, в онзи прашен априлски следобед в Константинопол, когато чух за мъртвия мъж, който щеше да промени живота ми. Колкото е останало от него.

Обгръщат ме спомени и покриват с капчици кожата ми. Паметта е странна земя с много стени, но без разстояния. Вече не съм в банята, а на друго място и в различно време, и моят най-добър приятел казва…

— … имам нужда от теб.

Намираме се в залата за аудиенции в двореца, но освен мен няма друга публика. Аз съм публиката, той е артистът. И двамата сме възрастни мъже, набраздени от годините, но откакто се помня, винаги е било така. Той играе, аз ръкопляскам.

Сега обаче не аплодирам. Слушам го да ми разказва за една смърт и се чудя дали изглеждам както трябва. След толкова години в двора мога да вадя чувствата си като маски от добре смазано чекмедже, но сега не съм сигурен какво изисква този случай. Бих желал да покажа уважение към мъртвия. Но не прекалено — няма да инвестирам в неговата смърт, както ме канят. Може би това ме прави коравосърдечен.

— Намериха го преди два часа в библиотеката на академията. Щом са разбрали кой е, веднага изпратили човек в двореца.

Той се опитва да ме въвлече в историята, да заостри любопитството ми. Оставам безмълвен. Няма много живи люде, способни да останат безмълвни, когато той иска да говорят — може би аз съм единственият останал. Израснахме като братя, неразделни синове на офицери от един и същ легион. Неговата майка беше кръчмарка, моята — перачка. Сега е обсипан с толкова титли, колкото са скъпоценните камъни, осеяли тежката му роба. Флавий Корнелий Константин — император, цезар и август, консул и проконсул, върховен жрец, Константин благочестивият, правдивият, благословеният и великодушният. Константин победоносният, триумфиращият и непобедимият. Накратко — Константин Велики.

И дори сега, дядо в залеза на своите години, излъчва величие. Все още го усещам. Кръглото му лице, кукленско и прелъстително когато беше млад, може и да е наедряло и отпуснато; мускулите, с които изгради къс по къс Империята, може да са омекнали. Но величието остава. Художниците, които го рисуват със златен ореол, само оцветяват онова, което всички знаят. Сила обитава тялото му — непобедимата увереност, която само боговете могат да дарят.

— Името на мъртвеца е Александър. Беше епископ — важен за християнската общност. Също така е преподавал на един от синовете ми. Както изглежда.

Един от синовете ми. Както изглежда. Нещо ме обгръща като студено течение в морето, но не трепвам. Лицето ми остава безизразно. Неговото също.

— Не зная нищо за християните.

— Не е вярно. — Той протяга ръка и ме докосва по рамото. Някога това щеше да бъде интимен и естествен жест. Сега ръката му е неподвижна и ме задържа. — Познаваш ги достатъчно, за да знаеш, че враждуват като котки в чувал. Ако изпратя някого от техните, половината му колеги ще долетят при мен, осъждайки го като схизматик и еретик. След това ще дотича другата половина и ще обвини първата в същите престъпления.

Поклаща глава. Макар да е бог, и той не може да разбере тайните на Църквата.

— Смяташ, че християнин го е убил?

Шокът е толкова естествен, че почти съм на път да го приема за истински.

— Не дай боже. Те плюят и драскат, но не хапят. Не възразявам. Нали не зная нищо за християните.

— Обаче хората ще говорят. Други ще кажат, че нападението срещу Александър е атака срещу всички християни от страна на онези, които ги мразят. Гай, тези рани са още отворени. Петнайсет години водихме гражданска война, за да обединим империята и да възстановим мира. Не може да се разпадне отново.

Прав е да се тревожи. Построи града си набързо. Циментът още не е изсъхнал, а вече се появяват пукнатини.

— След две седмици заминавам на война. След два месеца ще бъда на хиляди мили2 в Персия. Не мога да оставя този проблем. Нуждая се от някого, на когото имам доверие, да го направи бързо. Моля те, Гай. Заради нашето приятелство.

Дали наистина мисли, че това може да ме убеди? Направил съм такива неща за нашето приятелство, че дори бог Христос, който е прословут със снизходителността си, няма да ми прости.

— Другата седмица щях да се връщам у дома в Мизия. Всичко вече е уредено.

Нещо като носталгия се изписва на лицето му. Очите му се вторачват далече в нищото.

— Гай, помниш ли онези дни? Игрите на поляните пред Ниш? Как се катерехме в курниците, за да крадем яйца? Никога не ни хванаха, а?

Никога не ни хванаха, защото баща ти беше трибун3. Не го казвам. Човек се бърка в спомените на възрастен човек само на собствен риск.

— Може би трябва да се върна там — да почувствам отново родната почва под краката си. Когато се върна от Персия.

— Винаги си добре дошъл у дома.

— Ще дойда. И ти скоро ще се върнеш там. Веднага щом решиш този проблем за мен.

Това е. Един бог няма време за продължителни препирни. Можехме да спорим с часове и дни, но той беше сгъстил всичките си доводи в едно-единствено изречение. И цялата ми съпротива и извъртане, решимостта ми да не се забърквам рухнаха пред едно неотложно решение.

Разперих ръце.

— Виновник ли ти трябва? Или искаш да разбера кой наистина го е извършил?

Това е много важен въпрос. В този град не всички убийства са престъпления. И не всички престъпници са виновни. Константин разбира това по-добре от всеки друг.

— Искам да разбереш кой го е извършил. Дискретно.

Иска истината. После ще реши какво да прави с нея.

— Ако започна да чукам на християнските врати, ще се отворят ли за мен?

— Те ще знаят, че си там от мое име.

Там съм от твое име. Цял живот съм бил там от твое име. Твой съветник и приятел, дясната ти ръка, особено когато се налагаха действия, а ти трябваше да стоиш на едно място. Твоята публика. Ти играеш, аз ръкопляскам. И се подчинявам.

Той плясва с ръце и сякаш от нищото изскача роб. Бях забравил: в този град винаги има и друга публика. Робът носи диптих от слонова кост, две таблички, свързани с кожени ленти. На предната част е гравирана камея на императора, очите му са насочени към небето, а на главата си носи слънчева корона. До него познатият монограм ХР. Вътре няколко реда текст са гравирани в слоновата кост — редове, остри като зъбите на ключ.

Робът го поднася на Константин, който ми го тика в ръцете.

— Това би трябвало да ти отвори вратите.

Прочитам написаното, след това затварям табличките.

— Гай, благодаря ти, че ще го сториш. — Той ме прегръща и този път нещо като топлина се обменя между двете ни тела. Прошепва в ухото ми: — Имам нужда от човек, на когото имам доверие. Който знае къде са заровени труповете.

Засмивам се — единствено това мога да направя. Разбира се, че знам къде са заровени труповете — нали сам изкопах повечето от гробовете.