Тайната на мъртвите

7.

Йорк — днес

Градът се издигаше на хълм край мястото, където се сливаха две реки, а в най-високата му точка се издигаха квадратните кули на катедралата. Обгръщаха го високи стени — стени, които бяха отблъсквали пикти, викинги, нормани и шотландци по различно време, но сега не можеха да се противопоставят на колоните от превозни средства, точещи се през портите. Днес от другата страна на реката в сгради, които някога са били складове, се разполагаха богаташки апартаменти и редици модни ресторанти.

В мига, когато слезе от влака от Кингс Крос, Аби усети разликата. Лондон беше близък и топъл в резултат от триенето на десет милиона души и машини. Тук студът я накара да се зачерви. Фината мъгла оставяше влажен отпечатък върху лицето й, а облаците на небето обещаваха по-силен дъжд.

Тя излезе от гарата и навлезе в града през кръговото движение, което пробиваше дупка в стената. Отвън чакаха няколко надгробни плочи от отдавна изгубен черковен двор, потъмнели от времето и колите по кръговото движение. Мост и път я отведоха горе до огромната средновековна йоркска катедрала. Беше построена така, че да бъде по-голяма от човешкото съзнание, и сега, колкото и да бе странно, се извисяваше над града като пришълец от чуждопланетна цивилизация.

Вече беше краят на сезона, но пред нея все още се трупаха малки групички туристи. Уличен музикант свиреше рагтайм на отворено електрическо пиано; мъж, облечен като римски легионер, се опитваше да накара туристите да се снимат с него. Зад тях оставаше най-често незабелязан император от позеленял бронз, който седеше мързеливо на трона си и съзерцаваше главичката на ефеса на строшения си меч.

Дъждът се усилваше. Аби избърса капка от челото си и с изненада установи колко е мокра косата й. Тялото й сякаш попиваше влагата във въздуха.

Зад катедралата откритото пространство отстъпваше място на плетеница павирани улици, задънени пасажи и тесни къщи, притиснати една в друга. Сградите бяха от кафяви тухли и ниски, вероятно издигнати през последните четирийсет години, но древното излъчване на улиците някак си се прехвърляше и върху тях. Аби се промъкна под покрития вход на номер шестнайсет и натисна звънеца.

Вратата се отвори няколко сантиметра — толкова, колкото веригата позволяваше. Дребна жена в розов суичър и с джинси надникна иззад нея. Лицето й беше сбръчкано, черната й прошарена със сиви нишки коса беше вързана на хлабав кок.

— Вие ли сте Джени Роуч? — Дълбоко вдишване. — Вие ли сте сестрата на Майкъл Ласкарис?

Нямаше нужда от отговори. Можеше да го види в очите й: същите ярки любознателни очи като на Майкъл, макар и потъмнели от възрастта и болката.

— Казвам се Аби Кормак. Аз бях… — Какво? — Познавах го в Косово. Бях с него, когато… Извинете, че дойдох, без да се обадя предварително, но аз…

Жената не я слушаше — дори не гледаше към нея. Надничаше над рамото й към пустата улица и дъжда.

— Сама ли дойде?

— Да, но…

— По-добре влез.

Трудно беше да си представиш Джени като сестра на Майкъл. Всичко в него беше открито, екстровертно, безгрижно, а Джени, напротив, изглеждаше неустойчива и убийствено сериозна. Майкъл беше неизлечим мърляч, а Джени поддържаше къщата си безупречно чиста. Аби беше кацнала на диван с тапицерия на рози и отпиваше чай от истинска порцеланова чаша. Всяко свободно място беше заето от рамкирани фотографии, цяло безмълвно събрание ги наблюдаваше. Избледнели образи на деца по шорти и рокли на цветя през летните ваканции; юноши с дълги коси и неловки усмивки; горди възрастни, прегърнали бебета. Аби се запита кои ли са всички тези хора. В чистата къща нямаше признаци да живеят деца, а Майкъл никога не беше говорил много за своето семейство. Винаги оставяше впечатлението, че то е твърде издигнато, но тази малка, притисната от съседните сгради къща го опровергаваше.

Няколко от рамките бяха празни — слепи прозорци — снимките от тях наскоро са били извадени.

— От полицията ми казаха, че си била там — каза Джени. — Исках да се свържа с теб, но не знаех как. Не пожелаха да ме пуснат в болницата. — Тя забеляза объркването на Аби. — В Черна гора. Бях там за трупа.

— Да, разбира се. Казаха ми.

— Накараха ме да го разпозная. — Джени потрепери. Чаят в чашата й се люшна, но не се разля. — Никога не се съгласявай да правиш такова нещо. Бил е от три дни във водата, когато са го извадили. Ужас. Мислех, че ако не го огледам както трябва, ще решат, че не съм си изпълнила задачата. Едва не повърнах върху му.

— Казаха ли нещо? Някакви подозрения кой може да го е извършил?

Джени сложи ръка на гърлото си и тънките й пръсти започнаха да си играят със златното сърчице на верижката.

— Нищо. Реших, че ти можеш да знаеш.

— Не. — Аби отхапа от бисквитката си, като внимаваше да не прави трохи. — Чух слух — дори не и слух, а просто идея, че може да е била забъркана организираната престъпност. Не знам какво знаеш за Косово и изобщо за Балканите, но там е като в Дивия запад. Слаби правителства, които не могат да се мерят с организираните бандити, срещу които се изправят, ако не са изцяло купени от тях. Майкъл работеше в митническата служба. Възможно е да си е създал врагове, може би дори без да осъзнава.

— Не ти ли каза нещо? Преди да…

— Знаеш какъв беше. Никога нищо не беше проблем за него.

Това предизвика виновна усмивка, която заплашваше да премине в сълзи.

— Знам. Винаги готов да действа. Аз бях голямата сестра, но все ме убеждаваше да участвам в неговите приключения. После, ако нещата се оплескат, мама ме обвиняваше защо не съм го спряла. — Гримаса. — Обикновено се оплескваха.

Джени наля пресен чай от чайника. Той със звън се чукна в ръба на чашата.

— Не бях изненадана, че отиде там. Майкъл не беше от хората, които се хвърлят да спасяват света, но обичаше приключенията.

— Не е толкова вълнуващо — обясни Аби. — И не спасяваме света. Той обичаше да казва, че се опитваме да направим Косово скучно като стара Европа. Казваше, че ръководим чрез личния си пример.

— Не можеше да бъде скучен, дори и нарочно.

— Не.

Настъпи мълчание. Размениха погледи — две чужди жени, които намериха общ език в скръбта си. За Аби усещането не беше нещо повече от споделено безсилие, но то изглежда накара Джени да вземе някакво решение. Тя се изправи рязко и отиде до махагоновия шкаф в ъгъла.

— Знаел е, че нещо може да се случи.

Отключи едно от чекмеджетата. Отвътре извади дебел жълт плик и го подаде на Аби. Сърцето на Аби ускори ход. Беше с пощенски щемпел от Германия и надписан с почерка на Майкъл. Вече беше отворен.

— Не се притеснявай — подкани я Джени.

Аби бръкна вътре. Извади пощенска картичка, загърната в лист хартия, който изглеждаше като официален документ. На него имаше кръст и лъв и надпис най-отгоре: „Рейнски регионален музей Трир — Институт по папирусология“. Под него късо писмо на немски, подписано в края от някой си доктор Теодор Грубер.

— Знаеш ли какво пише вътре? — попита Аби.

Джени поклати глава.

— Сред енориашите има един мъж, който говори немски, но не искам да му го показвам. Прекалено лично е, нали така. Нещо като писмо от мъртвец.

Аби се вгледа в лицевата част на пощенската картичка, разделена на три изображения. Едното показваше огромна древна порта в средата на кръгово движение, почерняла от огън; второто — студена сграда от червени тухли на улица, по чието протежение растяха дървета; а третото — брадат мъж в сюртук и с цилиндър. Надписът накрая съобщаваше: Карл Маркс.

На обратната страна Майкъл беше написал две прости думи: Любов моя…

Нищо друго. За мен ли е било предназначено, запита се Аби. Тя пъхна всичко обратно в плика и го подаде на Джени.

— Какво ще правиш?

— Какво мога да направя?

— На бланката има телефон. Можеш да се обадиш.

— Не мога. — Джени сякаш се смали на дивана. Тя пъхна плика в ръката на Аби. — Вземи го. Ако от това може да излезе нещо хубаво, ти ще се справиш по-добре от мен.

Силите на Джени сякаш се стопяваха. Лицето й имаше изтощен вид. Аби усети, че не й остава много време.

— Къде е Майкъл сега?

Това беше неподходящ избор на думи. Измъченият поглед на Джейн я накара да се почувства страшно неловко.

— Исках да кажа… аз просто… Искам да отида на гроба му, докато съм тук.

Джени взе чашата за чай на Аби и я сложи върху медния поднос.

Треперещите й ръце заплашваха да строшат порцелана.

— Беше кремиран. Разпръснахме пепелта в морето при залива Робин Худ. Не искаше надгробна плоча. Винаги казваше: щом си отидеш, просто те няма и толкоз.

Това сякаш беше сигнал за Аби да си върви. Джени измърмори, че трябва да прибере племенницата си от Браунис, Аби подхвърли, че трябва да хване влака. Близостта, която ги беше обединила за кратко, изчезна, обаче на прага Джени я изненада, когато протегна ръце и я прегърна. Беше неловък жест, все едно не беше свикнала да прави подобни неща. Сякаш като мен отчаяно търси докосване, помисли си Аби. Да се вкопчи.

— Кажи ми, ако откриеш нещо.

На улицата дъждът биеше безмилостно. Аби намери тясна алея между две къщи, които я пазеха от дъжда, и извади писмото на Майкъл. Погледна часовника си. Минаваше пет, а в Германия — шест. Вероятно всички вече си бяха тръгнали. Но тя не можеше да чака. Извади телефона си и набра номера, надявайки се, че има достатъчно кредит.

Един глас се обади на немски.

— Търся доктор Грубер, моля.

— Момент. Ще ви прехвърля.

Гласът отстъпи място на електронна мелодия, която й напомни болницата в Черна гора. Тя потрепери. В далечния край на улицата сянка се отдели от една от къщите и тръгна към нея. Мъж в дълъг черен шлифер и старомодна тиролска шапка. Денят беше сумрачен и дъждът замъгляваше зрението й: безформеният шлифер го сливаше с околния мрак.

— Ало? — Мъжки глас от другата страна на линията, тънък и с акцент.

— Доктор Грубер?

— Да.

Сянката се движеше към нея по улицата. Можеше да отива къде ли не, но в движенията на човека имаше нещо, което изглеждаше насочено право срещу нея. Тя се огледа за подкрепа, но улицата беше пуста. Дори къщите й бяха обърнали гръб. Бели пердета закриваха прозорците, подобни на невиждащите очи на празните фотографски рамки у Джени.

Сама ли дойде? Защо Джени я попита това?

— Ало? — Гласът в слушалката — нетърпелив, може би малко раздразнен.

Аби се обърна и закрачи стремително, изстрелвайки думите на пресекулки.

— Доктор Грубер, говорите ли английски? Казвам се Аби Кормак. Приятелка съм на Майкъл Ласкарис. Познавате ли го?

Предпазлива пауза.

— Познавам господин Ласкарис.

— Той… — Аби погледна през рамо. Мъжът с шлифера продължаваше да я следва. — Той умря. Преглеждах някои документи, които е оставил, и намерих вашето писмо. Питах се…

Дали знаете защо никога не ми е споменавал за вас? Дали знаете защо е бил в Трир? Дали бихте могли да ми кажете кой го уби?

— … дали го помните — завърши тя неуверено.

Зави зад ъгъла и излезе на улица, от двете страни на която се простираха магазини. Мина кола, която разплиска локвите. Тя ускори крачки.

— Помня го — отговори доктор Грубер. — Съжалявам. Не много отдавна беше тук, за да се срещнем.

— Какво искаше?

Шумът от дъжда й пречеше да чува добре, но реши, че усети острота в тона му.

— Аз съм директор на Института по папирусология. Знаете ли какво означава думата папирусология? Изучаване на папируси. Древни документи.

— Добре. — Отново настъпи пауза. — Не знаех, че се интересува от древни документи.

— Не знаехте?

Аби хвърли отново поглед назад. Сянката още беше там. Очевидно моментът беше скъсил разстоянието — можеше да види тънка ивица от лицето между периферията на шапката и яката на шлифера, но беше прекалено мрачно и мокро, за да различи някакви подробности.

— Чувате ли? Удобно ли е да говорите?

— Да, удобно е. Аз…

Тя зави зад друг ъгъл и неочаквано се озова срещу катедралата. Дъждът беше прогонил уличния музикант и туристите; стори й се, че зърна римския легионер да се крие под свода на портата, но силуетът му беше толкова смътен, че можеше да е и призрак.

— Госпожо Кормак, вие къде се намирате?

— Англия.

— Възможно ли е да дойдете да ни посетите?

— В Германия?

— В Регионалния музей в Трир. Мисля, че тук, на място, ще бъде по-лесно да ви обясня някои неща.

Вече тичаше и се молеше черквата да е още отворена. Нали трябва да има места, където човек да намери убежище? Под бинтовете гърдите й пулсираха, сякаш се готвеха да разкъсат шевовете.

— Моля, не може ли да ми кажете…

— Лично ще бъде по-добре.

— Поне нещо…

— Господин Ласкарис остави инструкции. Пълна поверителност. Не мога…

Сянката се беше сляла с дъжда, но тя знаеше, че е тук. Изтича нагоре по стълбите, дръпна тежката врата на катедралата и влезе вътре.

— Ще дойда. Благодаря. Довиждане.

Тук най-сетне имаше хора. Разпоредители в червени плащове и туристи с мокри анораци и наведени назад глави, вторачени в розетките на тавана. В далечината чу чистите високи гласове на хористите, които пееха псалм. Аби изключи телефона си и застана неподвижно, оставяйки необятността на сградата да я обгърне.

Един от разпоредителите я доближи.

— За службата ли сте? Вечерната молитва току-що започна.

Тя го погледна тъпо и неразбиращо, но кимна. Той я поведе към хора, вътрешната част на храма с дървена ламперия, която практически представляваше черква в черквата, и я настани да седне в края на редицата дървени столове с високи облегалки. Повече хора, повече топлина. Свещите грееха над пейките, а лъчите на скрити прожектори рисуваха езера от меки светлини и сенки в извисяващите се високо куполи.

Богомолците се изправиха, когато хорът запя песента на Симеон Богоприемец: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, с миром“12. Аби също стана и застина със затворени очи. По лицето й се стичаха сълзи; чудеше се дали хората около нея виждат, че плаче. Не й пукаше. В съзнанието си се намираше в малката варосана в бяло черква в Илинг, а на катедрата стоеше сериозен мъж в дълга бяла роба със златен ръб. Баща й.

Благословени да са миротворците, защото те ще получат мир. Благословени да са милостивите, защото ще получат милост.

— Какво ли би казал за мен сега? — прошепна Аби.

Псалмът свърши. Чу шумолене сякаш от птичи криле, докато богомолците около нея се настаняваха по местата си на пейките. Тя отвори очи. Погледна назад към вратата на хора — голяма дървена порта под редиците тръби на органа, за да види дали сянката я е последвала дотук.

Вратите бяха затворени и никой не можеше да влезе. Отвъд тях всичко беше потънало в мрак.