Тайната на мъртвите

12.

Константинопол — април 337 г.

Събуждам се на зазоряване. По някое време през нощта някой ме е завил с одеяло и е махнал маслената лампа. Обхваща ме паника — какво друго е взел? Когато опипвам леглото около мен обаче, усещам книгата и документите на Александър. Трябва да е бил някой от робите ми, който е бдял, докато спях.

Измивам се и се обличам, после изразявам почитта си към фамилните ни богове. Къщата беше подарък от Константин и затова типично разточителна: твърде голяма за един самотен стар човек. Държа повечето от стаите затворени, подобно на лоши спомени.

Икономът ми носи хляб и мед и новините от сутрешните посетители. Изглежда призракът на моята известност все още се рее из улиците на този град и изкушава някои заблудени души, че мога да осигуря благоволението на императора. Повечето пъти ги отпращам, без да съм ги изслушал. В този етап от живота си нямам време за губене с тях.

Икономът изчита списъка.

— Има и един свещеник. Християнин.

Аз изстенвам. Само до вчера смятах, че никога повече няма да си имам работа с християни. А сега те ми прекъсват закуската.

— Каза, че името му е Симеон.

Дъвча хляба си и нищо не отговарям. Това е хубав навик, когато си в двора. Но робите те познават по-добре от придворните и много трудно можеш да ги заблудиш.

— Ще започна със свещеника.

Икономът кимва, сякаш точно това е очаквал. Усвоил е играта по-добре от мен.

— Въведи го в приемната.

Четвърт час по-късно намирам Симеон да чака там. Помещението е опърпано: обикновена мазилка по стените, които така и не боядисах, едноцветни плочки на пода. В редките случаи, когато приемам просителите, дошли при мен, аз ги водя тук, за да им втълпя колко скромно е моето положение. Наслаждавам се да гледам как лицата им се издължават.

Обаче това не обърква Симеон. Застанал е в средата на помещението с ръце на гърба, с усмивка на лицето, вторачен във влажно петно на тавана. Християните са фалшиви в държането си: смирението им е твърде показно.

— Ако си дошъл за това, не съм научил кой е убил Александър — казвам му аз.

Това нарушава неговото хладнокръвие. Бузите му почервеняват, а по лицето му минава гневно изражение. Наблюдавам и преценявам. Досега два пъти съм се срещал с него: веднъж на местопрестъплението, втория път — в опустошеното жилище на Александър. Или Симеон има нещастната способност да се озовава на погрешното място в неподходящото време, или носи вината на Сизиф19.

— Реших, че днес може би ще се срещнеш с епископ Евсевий.

— Може би. — Защо казва това? За да насочи съмненията към някого другиго? — Ти каза, че един епископ не би могъл да направи подобно нещо.

— Мога да ти помогна с него.

— Имам ли нужда от помощ?

— Знаеш ли къде да го търсиш?

Напушва ме смях, въпреки че това кара Симеон да се сгърчи от гняв. Той е толкова прям — Константинопол още не е изгладил маниерите му в учтивите островърхи оръжия, които ние размахваме. Би било много жалко, ако трябва да го обвиня в убийство.

Всъщност най-трудното от издирването на епископ Евсевий е да го зърнем сред тълпите, които го заобикалят. Той е в черквата, която Константин издигна до двореца си в самия край на полуострова. В пристъп на оптимизъм или може би на самозалъгване, императорът я посвети на свещения мир.

Не е далеч от вкъщи, но горещината вече се усилва. Когато стигам там, вече съм започнал да се потя, а лицето ми е замърсено от прахоляка. Знамената, спуснати от сградите, се веят, както непоследователният бриз вълнува водата. Константинопол съществува под формата на два града: този, който вече е издигнат, и онзи, който тепърва ще се появи. Градът на живите е пълен с магазинери и баняджии, които натрапват услугите си, адвокати и техните клиенти изпълват съдилищата, жени и деца се редят на опашка за своята дажба жито. Градът, който тепърва ще се появи, е само силует на хоризонта и шум от инструменти — сякаш армия се изкачва по хълма. Докато живеем в града, който е издигнат, онзи, който тепърва ще се появи, вече придобива форма около нас.

Още е рано, но тълпата в черквата е толкова голяма, че се е изляла навън на площада. Високите порти са отворени. Вътре фигура в златни одеяния стои зад мраморен амвон и говори. Не ми се ще да прекрачвам прага, обаче се промъквам през тълпата достатъчно близо, за да чуя какво казва. Слънцето нахлува през остъклен кръгъл прозорец, залива го в жълта светлина и жигосва христограмата върху челото му. Зад него богато украсена стена скрива олтара в черквата. Християните са готови да позволят на всеки да вкуси от техните тайнства, но само наистина посветените могат да ги наблюдават.

Евсевий говори за бога Христос. Правя усилия да разбера: нещо за неговата природа и неговата същност, разликата между вечното и безкрайното. „Христос е глава на Църквата и спасител на нейното тяло точно както съпругът е глава на семейството. Затова на Бог трябва да е обидно, че нашата Църква тук, в Константинопол, още няма глава. Братя и сестри, настойчиво ви моля да решите този въпрос бързо и справедливо.“

Хвърлям поглед към Симеон, който слуша напрегнато.

— За какво говори?

— Не си ли чул, че константинополският патриарх умря преди три месеца?

Знам това.

— Нещо подозрително ли имаше в това?

— Той беше стар човек, който е имал тежък живот. Нищо необикновено. Евсевий е един от очевидните кандидати, които могат да го заместят.

— Затова ли Александър е искал да разговаря с него в библиотеката вчера?

— Не ми каза.

— Александър също ли беше кандидат? Съперник?

— Твърдеше, че е прекалено стар.

Обаче в начина, по който го казва, има нещо отбранително. Виждам усукването толкова ясно, сякаш е свалил защитата си. С погледа си го карам да сведе очи.

— Говорим за смъртта на твоя учител — напомням му аз. А ти си най-очевидният заподозрян.

— Александър беше против избирането на Евсевий.

— Значи сега, щом Александър вече го няма, Евсевий може да се кандидатира за най-висшата длъжност в Църквата?

Евсевий е свършил. Тълпата започва да се придвижва към олтара за раздаването на жертвоприношението — онези, на които е позволено. Останалите започват да се изтеглят. Но неколцина остават вторачени в тъмната черква като кучета пред кухненска врата. Повечето от тях са млади мъже, опиянени от собствената си енергия; между тях един се набива на очи: възрастен човек с дълги коси и остра брадичка. Той прикляква на стъпалата на колонадата, обхванал главата си с ръце, и съзерцава черквата с ненаситни очи.

Има нещо толкова поразително у него, че го посочвам на Симеон.

— Знаеш ли кой е?

Симеон е толкова изненадан, че трябва да погледне два пъти. Първо мъжа, второ — мен. Не може да повярва, че съм толкова невеж.

— Астерий Софист.

Забелязва реакцията ми на името и кимва, доволен да си мисли, че светът му е оправдан.

— Симах каза, че Астерий е бил вчера в библиотеката. — Той е в моя списък.

— Не съм го виждал там.

— Симах каза, че Астерий бил свещеник. Защо не влиза в черквата?

Симеон добива важно изражение.

— По време на гоненията беше арестуван. Предложили му избор: да предаде Църквата или да стане мъченик в името на Христа.

— Още е жив.

Симеон се изплюва на земята.

— Имаше дузина християни — семейства с деца — скрити в резервоара под къщата му. Той ги предаде на императора, който нареди всички да бъдат разпънати на кръст. Затова го наричат Софиста — казва, че ще повярва в каквото и да е. Забранено му е повече да стъпва в черква.

— Обаче той продължава да идва тук. — Поглеждам отново лицето му. Очите му са присвити, устните леко разтворени. Тялото му е напрегнато от почти екстатичен копнеж.

— Как мислиш, дали по време на гоненията е познавал Симах? Или Александър?

Симеон изглежда обиден.

— Попитай го. По онова време не съм бил роден.

Пресичам площада и заставам пред възрастния човек, прекъсвайки съзерцанието му. Той чака да отмина. Когато не помръдвам, е принуден да погледне нагоре. Застанал съм точно пред него, а слънцето е над главата ми: той присвива очи, но пак не може да ме познае, дори да знае кой съм.

Гледан отгоре, свит като джудже, изглежда мършав и дребен. Лицето му е сиво и осеяно със старчески петна; ръцете му, скрити в ръкавите, са обхванали коленете.

Сядам до него на стълбите.

— Сигурно ти е трудно. Все едно че наблюдаваш първата си любов в дома й със съпруга й и децата.

Той продължава да гледа втренчено черквата и не отговаря.

— Може би трябва да се представя? Аз съм…

— Гай Валерий Максим — изплюва думите като центурион, викащ войниците, които ще бъдат бити с пръчки. — Лошата ти слава те изпреварва.

— Твоята също.

— Аз се кая за греховете си. Можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Спя спокойно — лъжа аз.

Тогава ме поглежда и макар годините да са помътили очите му, сякаш вижда през мен.

— Дошъл си да ме питаш за епископа?

— Имаш ли да казваш нещо?

— Бях в библиотеката. Предполагам, че някой ти е казал. Сигурен съм, че Аврелий Симах е горял от желание да помогне.

— Познаваш ли го?

— Стари приятели сме — изплюва последната дума като храчка. — По време на гоненията бяхме заедно в затвора. Знаеше ли това? Трябва да имаш предвид, че само единият от нас беше във вериги, а това не е връзка между равни. Камшикът беше у него.

— Видя ли епископ Александър в библиотеката?

Той повдига вежди, опъвайки кожата около очите си толкова, че те обезпокоително се уголемяват.

— Трудно ми е да видя и храната пред мен.

Спомням си неговия прякор. Софистът — човекът, който може да изкриви всеки довод.

— Срещна ли го?

— Не.

Посочвам с ръка към черквата.

— А епископ Евсевий?

— Какво за него?

— Той също е бил там.

— Ако е така, сигурен съм, че ме е заобиколил. Не обича да го виждат с мен. Църковниците не си падат по това — като малкия ти приятел. — Кимва към Симеон, който се върти, все едно че са го налазили мравки. — Тревожат се, че ще ги повлека към ада, че ще им съсипя спретнатото спасение, което планират за себе си.

Симеон ме подръпва за ръкава и измърморва, че ритуалът в черквата е към своя край. Изправям се и поглеждам надолу към повехналия старец.

— Знаеш ли кой уби епископ Александър?

Лицето му е чисто и невинно като пролетен дъжд.

— Ти ли го уби?

Астерий вдига ръце като просяк и ръкавите на робата му се смъкват до лактите. Симеон зяпва и обръща гръб. Аз не съм толкова чувствителен и ги изучавам с професионален интерес.

Той няма ръце. Онова, което стърчи, са сбръчкани чуканчета.

— Полуслепият мъж без ръце едва ли е човекът, който е строшил черепа на Александър.

Пресичаме площада срещу тълпите, които напускат черквата. Симеон е ядосан.

— Защо винаги питаш тези хора кой е убил Александър? Нима очакваш да ти кажат?

Забавям крачка и Симеон се изравнява с мен.

— Когато бях млад офицер в армията, един от хората ми беше намушкан при кръчмарско сбиване. Трима мъже били с него. Попитах ги кой е виновният и двама дадоха един и същ отговор. Третият назова един от тях.

— Лъгал ли е?

— Каза истината. Първите двама се бяха наговорили да го натопят.

Докато Симеон предъвква моята проповед, инерцията на тълпата се променя. Хората спират и се отдръпват встрани, така че между тях се образува проход. Симеон и аз сме изблъскани назад. Запердена с виолетови завеси лектика сякаш плава над хорските глави — човек не може да види осмината сарматски роби, които се потят под нейната тежест. На пердетата е избродиран императорският монограм, а до него паун — емблемата на принцеса Константиана, Константиновата сестра.

— Евсевий привлича много богомолци — отбелязвам аз.

Лектиката минава между хората и изчезва във входа на двореца. Тълпата отново се раздвижва. Симеон и аз заобикаляме черквата и сами си отваряме малка врата в една осмоъгълна пристройка. Симеон изглежда притеснен — не мога да кажа дали се тревожи за Евсевий, или от моето присъствие в черквата. Обаче никой не ни обръща внимание. Помещението е пълно с мъже, които се събличат и свободно клюкарстват. За миг имам чувството, че сме влезли в баня. Очевидно това е мястото, където свещениците свалят робите след службата.

Евсевий е набит мъж с увиснали бузи, рядка косица и дебели устни със странен морав цвят, сякаш е преял с боровинки. Застанал е в средата на помещението, заобиколен от помощници, които развиват дълъг златен плат от раменете му. Виждам, че ме разпознава; чакам и го наблюдавам как се опитва да се сети кой съм. И преди сме се срещали, но се съмнявам, че някой от нас си е правил труда да го помни.

— Гай Валерий — припомням му аз.

— Гай Валерий Максим — поправя ме той, сякаш съм забравил собственото си име. Изтърколва Максим от устата си като поантата на виц. — Ти беше в Никея. Скрит в сенките с ръка върху меча, слушаше какво си говорим. Знаеш ли, че те наричахме Брут? Страхувахме се, че ще получим нож в гърба, ако кажем нещо, което не ти хареса.

Не знаех това.

— Вероятно можем да отидем някъде, за да поговорим насаме.

Строг поглед.

— Нямам тайни от моите пасоми.

Много добре.

— Вчера следобед Александър Киренски умря в Египетската библиотека — започвам аз. — Императорът… — Претеглям думата, приписвайки си нейната сила. — Императорът ме помоли да разследвам смъртта му.

— Е, и?

Реакцията ме шокира. Първо, с пълната липса на съчувствие; второ, заради факта, че не му пука кой ще види това. Всички в помещението слушат нашия разговор, сякаш сме гладиатори в битка. И нито един от тях — а всички са християни — не изглежда притеснен от смъртта на своя епископ.

— Едно от последните неща, което Александър е направил, е да поиска да се срещне с теб. Скоро след това е бил мъртъв.

Евсевий се завърта като тромава сврака, с вдигнати високо ръце, така че църковният прислужник да свали робата му.

— Вчера не съм ходил в библиотеката.

— Аврелий Симах твърди, че си бил там.

— Аврелий Симах. — Казва го с фъфлене, обезобразявайки името до неузнаваемост. — Знаеш ли неговата история? Той беше един от главните архитекти на гоненията по времето на Диоклециан. Създаде толкова мъченици, че небето сигурно е препълнено с тях. Преди трийсет години за малко не уби Александър. Вероятно е решил да довърши пропуснатото.

Ако исках да убия Александър, щях да го направя тогава и да бъда обявен за герой.

— Симах каза, че те е видял в библиотеката — упорствам аз. — Лъже ли?

Евсевий се обръща, за да се изправи с лице срещу мен. Сега, когато стихарът е свален, си личат тлъстините, които издуват туниката му.

— По времето, когато отидох в библиотеката, Александър вече беше мъртъв.

— Видя ли трупа?

— Христос казва: остави мъртвите да погребат своите мъртъвци20. Не е тайна, че между Александър и мен съществуваха различия. Ако бях останал там да проливам крокодилски сълзи, кой щеше да ми повярва? — И след това с кратко показно разкаяние, надявайки се, че това ще ме накара да си тръгна, добавя: — Предпочетох да скърбя насаме.

Той казва истината за едно нещо. Ако това е най-добрата симулация на скръб, на която е способен, не би заблудил никого.