Тайната на мъртвите

30.

Константинопол — май 337 г.

Аврелий Симах лежи свлечен до ръба на басейна. Ръцете му са разперени, сякаш иска да запази равновесие: дясната му ръка е потопена във водата. Лицето му е лилаво; туниката — на червени петна от кръвта в повръщаното, което е изкашлял по гърдите си.

С Порфирий се споглеждаме. Никой от нас не смята, че това е нещастен случай.

Първо се отървават от теб, след това изпращат убийците.

Бял мраморен бюст лежи в краката на Симах. Порфирий се опитва да го вдигне, но е прекалено тежък за него. Прочита името в основата и се изсмива горчиво.

— Катон Младия. Знаеш ли тази история?

— Така мисля.

— Стоик, който предпочел самоубийството пред изгнанието. — Подритва с босия си крак бюста по чакъла. — Симах не беше по-силен от мен. Не би довлякъл Катон дотук само за да разиграе историческа сценка.

— Някой е искал да си помислим, че точно това е направил.

— Искат да мислим, че е самоубийство.

Във водата проблясва нещо, което привлича погледа ми. Протягам се и изваждам малка сребърна чаша. Една от рибите е толкова близо, че усещам люспите й по кожата си, но не помръдва. Никоя не помръдва.

Всички риби са мъртви. Носят се с коремите нагоре по повърхността, полюшвайки се леко като перца.

Изведнъж усещам водата по ръката ми като обрив, тя пробожда и пари голата ми кожа. Вероятно това се дължи в голяма степен на въображението ми, но зная, че има отрови, които могат да убият при допир. Избърсвам ръката си с пеша на наметалото и търкам толкова силно, че едва не си разранявам кожата.

Порфирий ме наблюдава неуверено.

— Отровата е била в чашата — обяснявам аз. — Когато Симах е паднал, тя се е търколила във водата. Вътре е имало достатъчно, за да отрови рибата. Вероятно вълче биле.

— Аврелий Симах заслужаваше нещо по-добро от това. — С внезапен изблик на енергия той сграбчва бюста, бута, тегли и го прехвърля през ръба на басейна. Той пада с плясък във водата: вълната прелива през ръба. Няколко риби са изхвърлени на земята.

— Трябва да извикаме стражата.

Порфирий ме поглежда така, сякаш съм си изгубил ума.

— Ще кажат, че е самоубийство.

— Точно това искаме да кажат. По-добре е, отколкото да обвинят нас.

Гневът ме напуска. Сега и двамата сме оплетени в тази мрежа. Той отива при колонадата и сяда прегърбен на едно стъпало. Аз обикалям езерото и си налагам да преодолея желанието да си търкам ръката.

— Симах не се е самоубил — казвам аз. — Онзи, който го е убил, вероятно е убил и Александър.

Той вдига очи.

— Това задължително ли е?

— Нека приемем, че Симах не е убил Александър. Можем ли да приемем, че който го е убил, е искал да припише това на Симах?

— Можем да приемем, че е имал мотив. Но такъв имат мнозина. Включително ти.

Започва да ме дразни, възразявайки на всяка дума, която казвам, подобно на софист на форума. Самодоволните философи в нишите на колонадата зад него сякаш кимат в съгласие.

— Не съм искал да натопя Симах.

— Но имаш мотив. Искам да кажа, че е имало натиск някой да бъде обвинен, преди да се отправят контраобвинения. И да стане съвсем неудобно.

Той въздиша.

— Валерий, тук има три въпроса и те не изискват непременно един и същи отговор. Кой уби Александър? Кой скрои шапката на Симах? И накрая, кой го отрови?

Неговите тънки разлики не ме интересуват.

— Кой друг има интерес да натопи Симах? С неговата смърт последните следи са заличени.

— Вече бяха заличени — той трябваше да е на кораба сега. Ако са искали да бъдат сигурни, щяха да го направят в открито море или щом стигнат в Гърция. Никой нямаше да научи или да го е грижа.

— Твърдиш, че това е съвпадение? Че е извадил необичайно лош късмет да му припишат убийство и след това просто се е самоубил?

Млъквам и гледам надолу към свлечения на чакъла труп. Опитът ме е научил, че в този град няма съвпадения.

— Който и да е натопил Симах, не го е избрал случайно. Премахнали са го по някаква друга причина. Заточението не е било достатъчно — искали са неговата смърт.

Порфирий нищо не казва, запазвайки си правото на собствено мнение.

— Ти беше негов приятел. Можеш ли да се сетиш за някого, когото познава, за някого, когото е обидил?

— Много християни го мразеха.

— Смяташ, че са чакали трийсет години за това? — Поклащам глава. — Това тук е било по спешност.

Оставям мълчанието да се проточи. Дори в несъмнения му шок има нещо потайно у Порфирий, което ме кара да потръпвам.

— Трябва да разберем кой го е извършил — казвам аз. — Стига тайни.

— Нима мислиш, че ще получиш правосъдие?

— Ще се задоволя и с това да избегна съдба, подобна на Симаховата.

Трудно е човек да се освободи от старите навици. Дори в тази притихнала вила говоря така, сякаш някой ме наблюдава. Но вече е твърде късно за предпазливост.

Обхваща ме ярост. Внезапно Порфирий се превръща в проводник на всяка лъжа и всяко предателство, срещу които се изправях през последните седмици. С подхранвана от яда сила, която смятах за завинаги изгубена, подхващам трупа на Симах под мишниците и започвам да го влача по чакъла. Ужасен, Порфирий скача на крака.

Пускам тялото и то пада тежко.

— Симах беше ли ти приятел?

Цялото му тяло трепери, а главата му се люшка като парче месо, набучено на нож. Приемам това за „да“.

— Тогава, за бога — твоя или моя, кажи ми това, което знаеш.

Вторачвам очи в него и той не може да срещне погледа ми. Впива очи в земята. Отворените очи на Аврелий Симах гледат нагоре към него. Порфирий прошепва нещо, което не мога да разбера напълно. Прозвучава ми като „тайна“.

— Каква тайна?

— Не е моя, за да я кажа.

— На Симах ли е?

Той отново се отпуска на стъпалото и обхваща с ръце коленете си.

— На Александър.

Цялото ми внимание е съсредоточено в него.

— Александър ровеше из архивите заради своята история. Забутан някъде из архива, открил доклад, който Симах е написал преди трийсет години. Щеше да го използва, за да го изнудва.

— Откъде знаеш?

— Помниш ли, че Константинополският патриарх умря преди няколко месеца?

Спомням си разговора със Симеон в двора на черквата „Света Ирина“. Евсевий е един от най-вероятните негови заместници. Александър беше против неговия избор.

— Константинополският патриарх е най-влиятелният църковник в империята. — Порфирий обмисля това изявление. — Някои биха казали, че Рим стои по-високо — но това беше, преди Константин да се премести тук. Евсевий иска този пост от сърце и душа. Александър беше не по-малко решен да го спре.

Много неща си идват на мястото.

— Той е открил тайна? Тайна за Евсевий?

— Чувал ли си за човек на име Астерий Софиста?

Спомням си онзи увехнал възрастен мъж, обезобразените му ръце, скрити под ръкавите, а очите — втренчени в черквата, в която му беше забранено да влиза.

— Онзи ден той също беше в библиотеката.

Порфирий оглежда заобиколената от колонада градина. Единствените му слушатели са мъртвец, няколко отровени риби, десетина отдавна умрели философи и аз. Дори така не е лесно да се разкрие тайна, пазена толкова дълго време. Думите му са едва доловими:

— По време на гоненията Астерий и Евсевий са били в тъмницата на Симах. И двамата били изгряващи таланти, ползвали се с име на почтени хора: много християни ги имали за пример. Император Диоклециан решил, че ако сломи тях, много християни ще станат отстъпници от вярата.

Симеон беше казал: Имало дузина християни — семейства с деца — които се криели в резервоара под къщата на Астерий. Той ги издал на императора, който наредил всички да бъдат разпънати на кръст.

— Знам тази история — отбелязах аз. — Астерий се пречупил, а Евсевий — не.

Порфирий поклаща глава. Челото му опира в яката, сякаш той надзърта в дълбините на своята душа.

— Евсевий се пречупил, а Астерий — не — измърморва и в първия момент решавам, че е повторил казаното от мен. После разбирам.

— Евсевий е предал онези християни? — Той кимва. — Тогава как…

— Как Евсевий става епископ, а на Астерий е забранено завинаги да влиза в черква? — Той прокарва пръсти през косата си, а дланта му се покрива с петна от прах. — Астерий и Симах се спазаряват той да поеме вината.

Трудно ми е да преглътна тези усложнения.

— Откъде знаеш?

— Защото Симах ми каза тогава. Това го забавляваше — лицемерието на случилото се.

— А защо след това не е продумал?

— Защото е бил честен, държал е на своята дума. И защото е смятал, че няма значение. Скоро след това гоненията свършиха и нямаше какво да спечели от свалянето на Евсевий. А когато Константин взе властта, да нападнеш Евсевий се превърна в опасно начинание.

Опитвам се да схвана всички нови факти и да изтегля от тях нишката, която свързва Порфирий с трупа в краката ми.

— Защо Александър е мразил толкова Евсевий? Ти каза, че той самият не е искал да става патриарх.

Порфирий ме изгледа съжалително.

— Ти май наистина не знаеш нищо за християните, а?

Не се опитвам да отричам.

— Има две фракции. Те се наричат с най-различни имена, но най-разпространените са ариани и православни. Арианите са последователи на доктрината на свещеник, на име Арий, според която Христос, синът Божий, е създаден от нищото от Своя Отец. Православните твърдят, че за да бъде истински Бог, Христос трябва да е вечен и несътворен.

Погледът ми се отклонява към простряния труп на Симах. Тялото вече е почнало да се вкочанява и се е извило като арка сякаш от неописуеми страдания. Питам се, какво значение имат тези неразбираеми теологически спорове на мястото, където сега се намира.

— Чувал съм това и преди. Смятах, че споровете са решени още по време на Константиновия Никейски събор, преди дванайсет години.

Евсевий беше казал: Ти беше в Никея. Стоеше в сенките и слушаше какво говорим с ръка на меча. Наричахме те Брут: Знаеше ли това?

Порфирий откъсва една роза и започва да къса листенцата й.

— Спорът така и не беше решен. Константин посредничи за компромис, но още преди да си заминат от Никея, отново се бяха хванали за косите. За известно време Евсевий беше изпратен на заточение.

Той въздъхна.

— Вече не е въпрос на теология. Съмнявам се, че дори половината от хората, които твърдят, че са ариани или православни, могат да обяснят сложността на Божествената същност.

— Евсевий е ариан?

Смътно си спомнях нещо такова, но вече бяха минали дванайсет години. Порфирий потвърждава.

— Главният ариан. Той прие арианството за своя кауза, а Астерий Софиста стана неговият главен помощник. Бедният Арий трябваше да свири втора цигулка в своята собствена ерес. Александър от своя страна беше един от водещите мислители на православната партия. Надпреварата кой да заеме патриаршеския трон в Константинопол беше последната им битка.

В мислите си се връщам към нощта в двореца. Евсевий — главният обвинител — и неговият гняв, когато Симах спомена Астерий. Не е за чудене, ако си е помислил, че Симах ще разкрие истината.

Опитвам се да сглобя свързана история.

— Александър намира доказателството, че по време на преследванията Евсевий е предал Църквата. Той повиква Евсевий в библиотеката, за да се изправи срещу него и да го накара да се оттегли от избора за патриарх. Повикал е там и Симах, за да потвърди случилото се. Евсевий е имал сериозни мотиви, за да иска смъртта и на двамата — те могат да докажат, че е предал Църквата.

Те убиха своя собствен Господ — какво не биха сторили, за да запазят своите привилегии.

— Евсевий не е бил в библиотеката онзи ден — отбелязва Порфирий. — Не е успял да стигне.

— Но Астерий е успял.

Още докато го казвам, разбирам, че това не може да е вярно. Астерий не е разбил черепа на Александър, защото няма ръце.

— Симеон каза, че видял… — Оставям изречението недовършено. Не ми трябва закачулената фигура на Симеон, за да обясня това. Отговорът е очевиден.

Блъскане по вратата разкъсва тишината в градината; на улицата крещят нетърпеливи гласове. Мисля, че разпознавам гласа на сержанта от пристанището. Вече е минало много време от края на дежурството му. Порфирий скача паникьосано на крака.

— Остани — казвам му аз. — Пусни ги да влязат.

— А Симах? Какво да им кажа за него?

— Кажи им, че е самоубийство. — Бързо пресичам двора към страничната врата. — Така или иначе, това е единственото, което искат да чуят.