Тайната на мъртвите

39.

Сплит, Хърватия — днес

Няма много места по света, където можеш да живееш в двореца на римски император. Вероятно Сплит е единственото. Когато император Диоклециан не се подчинил на традицията и очакванията и се отказал от властта на върха на своята мощ, той с императорски размах си издигнал пенсионерски дом: крайбрежен дворец в тих залив, който се извисява над далматинското крайбрежие, строен по плановете на военните лагери с размерите на осем футболни игрища и ограда, висока колкото десететажна сграда. Зад нея имало градини, в които оттеглилият се император селянин можел да се грижи за лехите си със зеленчуци; богати жилища и зали за церемонии (и пенсионираният император очаква известно величие); няколко храма на старите богове, които Диоклециан защитавал с жестока енергия от разрушителното влияние на християните. Имало и един гарнизон, защото макар и да умиротворил империята, неговите наследници били подозрителни, склонни към насилие хора, и мавзолей за императора, така че да си остане там завинаги.

Но християните оцелели от гоненията, процъфтели и накрая изхвърлили старите богове и техния защитник. Петстотин години след своята смърт Диоклециан бил подложен на най-голямото унижение. Порфиреният му саркофаг бил изтръгнат от мавзолея, а костите му хвърлени в канавката и сменени с останките на човек, когото бил убил. Църквата, която се бил опитал да унищожи, присвоила последния му паметник и превърнала мавзолея му в катедрала.

А дворецът останал. Когато пристигнали варварите, местните жители се оттеглили зад стените на Диоклециан и се настанили сред разрушенията. С времето, подобно на плевели, около руините се издигнали къщи, които усвоили части от тях. Новите стени поглъщали колони и арки; върху старите израствали нови покриви. Парче по парче дворецът се превърнал в град. Римският Спалато се превърнал в хърватския Сплит.

Аби беше идвала тук преди няколко месеца с Майкъл — пореден откраднат уикенд далеч от Косово. Веднага беше решила, че това е едно от любимите й места на света. Отседнаха в бутиков хотел, в спалните на който бяха вградени остатъци от Диоклециановата ограда; разхождаха се по тесни алеи, които неочаквано свършваха пред римски храмове; ядяха хърватска шунка върху току-що изпечен хляб и до късно през нощта пиеха червено вино.

Тогава беше юни, а сега — октомври. Туристите се бяха върнали у дома, уличните кафенета се бяха прибрали вътре, хотелите бяха празни. Тя си мислеше, че спомените й от лятото могат да върнат малко топлинка, но те само я подиграваха с ехо от отминалото щастие. Това й напомни последните дни на умиращия й вече брак, когато тя и Хектор се бяха върнали във Венеция, влажната сцена на техния меден месец, с надеждата, че някоя искра от старите чувства може да промени нещо.

Тогава беше разбрала, че път за връщане няма.

Важното беше, че тя и Майкъл все пак бяха успели да стигнат до Сплит. След всички нейни тревоги излизането от Сърбия се беше оказало най-лесната част от тяхното пътуване. На границата шофьорът събра паспортите на пътниците и ги предаде на граничаря, който ги отнесе в своята канцелария. След десет минути, през които сърцето й не спря да блъска, граничарят се върна и ги върна на шофьора, който ги раздаде на сънливите пътници.

Автобусът потегли, границата остана зад тях. От другата страна на пътеката и три места по-напред Майкъл се извърна към нея и й намигна.

Те се настаниха в хотел „Марян“ — още една останка от съветски лукс, издигаща се на първа линия на около километър от центъра на града. Регистрираха се под собствените си имена — Майкъл заобяснява на отегчения момък на рецепцията как джебчия им бил задигнал документите, докато той не отстъпи й им даде ключа за стая 213. Аби се качи, изми си лицето и се приготви отново да излиза, защото вече беше почти един и половина.

Направи го колкото може по-бързо, беше я посъветвал Майкъл. Не им давай време да се подготвят.

Той се тръшна на леглото.

— Сигурна ли си, че можеш сама да се справиш с това?

— Предполага се, че Марк е организирал хора, които ще наблюдават. Няма да се получи, ако те видят.

Той се завъртя и се вторачи в нея.

— Бъди внимателна, разбра ли?

— Ще се видим по-късно.

Тя му изпрати въздушна целувка и излезе.

Мина по крайбрежната алея, обрамчена от палми, покрай полупразната марина и няколкото ферибота, вързани за кея. В далечния край фасадата на двореца се извисяваше над магазините, които бяха вкопани в нея. Веднага след бижутерийния магазин зави наляво под арката на подземна аркада, някога водна порта, сега подслонила сергии с дрънкулки и кичозни произведения на изкуството. Напред едно стълбище водеше към дневната светлина.

За разлика от повечето хора, които живеят на Запад, Аби знаеше какво е да те следи тайната полиция. Беше й се случвало безброй пъти: кола със затъмнени стъкла, която я следва от белградското летище; мияч на прозорци в Хартум, който цял час бърше стъклата отвън, докато вътре тя има среща. Телефонът в Киншаса, който пукаше по време на всичките й разговори и после най-неочаквано спря. Веднъж Аби попита шефа си дали няма да е разумно да вземе уроци по контрашпионаж, за да се справя с подобни ситуации. Това не е добра идея, обясни й той. Ако се държиш като аматьор, само те наблюдават. Но ако поведението ти е на човек, който знае какво прави, нещата могат да загрубеят.

Този път избраха момента, когато влезе в двореца. Беше очевидният избор на място — в продължение на хиляда и седемстотин години стените на Диоклециан още се държаха и предоставяха само пет възможности за слизане в стария град. Тя почувства погледите, когато закрачи по аркадата. Мъж в зелен анорак, който ровеше в сергия с щампи, ги заряза и тръгна пред нея. Точно когато Аби подмина жената с червената пола пред щанда за кафе, онази се приготви и след секунди чифт стъпки влязоха в крак с нейните. Насили се да не поглежда назад.

Изкачи стълбите и прекоси двор, обграден от високи стени без прозорци. Мъжът със зеления анорак знаеше къде отива, затова продължаваше напред; стъпките зад нея поддържаха скоростта. Аби мина през вратата и сякаш прекрачи назад във времето — попадна в кръгла зала, която някога е била преддверието към императорския апартамент. Двойка японски туристи стояха в центъра, насочили фотоапарати към отвора в сводестия покрив, напомнящ тези в заведенията за бърза закуска. Вдясно мъж в черен вълнен костюм ровеше из пътеводителя си. Може би си въобразяваше, но не погледна ли към нея, когато заобиколи туристите и започна да прекосява помещението към вратата в далечната стена?

Отвъд преддверието се намираше перистилът — официалният двор в сърцето на всяко римско жилище. Редица колони се извисяваха над него — не поддържаха нищо, но бяха запазени; предните колони също бяха запазени, но бяха вградени във фасадата на венецианско палацо, превърнато сега в кафене. Зад арките се издигаше каменният осмоъгълник на Диоклециановия мавзолей — сега катедрала. До него се издигаше висока камбанария, която гледаше отвисоко града; в подножието й до вратата минувачите се дивяха на черен египетски сфинкс.

Мъжът със зеления анорак зави към кафенето и седна на маса до прозореца. Жената с червената пола отмина енергично и се качи по стъпалата на мавзолея. Аби се обърна, възхищавайки се на архитектурата, и видя мъжа в черния вълнен костюм да се върти из преддверието и да прави снимки.

— Аби? — Марк не й даде време за размишления. Беше се появил иззад сфинкса и сега бързаше надолу по стълбите. Носеше морскосиньо вълнено палто, от онези практичните — може би купено от майка му, и раиран колежански шал. Протегна ръка и стисна нейната твърде ентусиазирано. — Искаш ли кафе?

Значи така смята да играе? Тя кимна.

— Познаваш ли някое добро заведение?

Това някакъв тест ли е? Тя вдигна безразлично рамене.

— Този град е колонизиран от италианците. Почти навсякъде можеш да намериш хубаво кафе.

— Тогава можем да останем тук.

Той я поведе през двора с перистила към кафенето срещу катедралата. Предложи й място с гръб към вратата, а сам се настани с лице към нея и прозореца. Тя се опита да види улицата в огледалото със златна рамка зад гърба му, но беше прекалено високо.

Двамата бяха единствените клиенти, като се изключи мъжът със зеления анорак, седнал до прозореца. Вероятно това щеше да е добре за уреда, който Марк беше донесъл, за да запише техния разговор.

Появи се келнер с бяла престилка, който взе поръчките им: черно кафе за Аби, а за Марк — чай.

— Къде е огърлицата?

За нейна изненада той не опита да го усуква. Бръкна в джоба си и извади тънка кутия за бижута с емблемата на „Аспри“ на капака. Махна езичето на ключалката и капакът се отвори. Огърлицата лежеше върху парче черна коприна. На келнера, който лъскаше машината за кафе зад бара, тя вероятно се струваше скъпа, капризна приятелка, която трудно може да бъде задоволена. Аби потрепери от тази мисъл.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Няма да ми повярваш.

Марк щракна капака да се затвори.

— Занесохме я на един мил човек в Британския музей. Каза, че е антична — римска, от четвърти век. Точно от същия период като гробницата в Косово, където намерихме трупа на Джесъп.

Келнерът донесе поръчаните напитки.

Аби погледна ръцете си.

— Съжалявам за Джесъп.

— Беше добър човек — каза Марк някак принудено, сякаш беше заучил филмова реплика. — Преди да умре, написа доклад, в който казва, че подозира Майкъл Ласкарис в доставяне на откраднати от тази гробница антики на Драгович.

— Така е изглеждало.

— Майкъл нещо друго ли ти каза?

— Можеш сам да го попиташ.

Марк се огледа, сякаш очакваше Майкъл да се материализира от римските камъни.

— Не си го довела.

Тя опря лакти на масата и се наклони над кафето си. Сърцето й блъскаше.

— Майкъл е в хотел „Марян“ на крайбрежната алея. Стая 213.

— Сам?

— Поне когато го оставих.

Марк извади мобилен телефон и написа съобщение. Аби предположи, че това е театър, защото скритите микрофони вече бяха предали подробностите на неговите съучастници, които и да бяха те. Вероятно имаха кола. Дори пеша нямаше да им отнеме повече от десет минути да стигнат до хотела.

Тя извади огърлицата от кутийката за бижута и я закачи на врата си — студен метал върху студена кожа.

Марк отвори уста, сякаш искаше да я спре, но не го направи.

— Какво искате от Майкъл? — попита Аби.

Марк приглади косата си назад.

— Мишената не е Майкъл, а Драгович. Единственото, което искаме от Майкъл, е да ни заведе при него.

— Какво ще се случи с Майкъл?

— Може би ще прекара известно време в затвора. А може и да не се озове там, ако сътрудничи и това доведе до някакъв резултат. И разбира се, ако си намери добър адвокат.

— Той иска същото като вас — възрази Аби. Тя се втренчи в младите очи на Марк и не скри отвращението си. — Искал е да стигне до Драгович, за да го пипне.

— Тогава защо го предаваш?

Тя се изправи рязко. Марк скочи на крака и блъсна масата, върху която чашите затанцуваха със звън.

Мъжът със зеления анорак при прозореца се обърна да погледне.

— Спокойно — каза Аби. — Просто трябва да ида до двете нули.

Преди някой да успее да я спре, тя влезе през дървената врата в клозета и го заключи. Ослуша се за стъпки, за чукане по вратата, но нищо подобно не се случи. Тоалетната се намираше в задната част на кафенето — задънена улица без прозорци. Нямаше нужда да се тревожат, че ще избяга оттук.

Погледна часовника си и се захвана за работа.

Първо пусна капака на клозетната чиния и извади лист хартия от якето си. Това беше изображението на сканирания от Грубер папирус, отпечатано на чиста хартия, така че буквите бяха ясни и четливи. Тя сложи листа върху капака на тоалетната, след това откачи огърлицата и я постави върху текста.

Златото пасна съвсем точно — квадратните очертания на огърлицата и квадратните очертания на текста. Аби се вгледа по-внимателно и изруга от тихо удивление. Всяко от стъклените мъниста, които осейваха златото, се подреждаше върху точно определена буква.

Тя провери колко е часът. Беше минала една минута.

С треперещи ръце извади лупата, която беше купила в Задар, и прочете всички букви, които можеше да види през мънистата. Загради ги с молив на хартията, а след това очерта линиите на златото върху тях — в случай че и това се окажеше важно.

Минали са три минути.

Извади малък дигитален апарат от джоба си и снима огърлицата, разположена върху текста, като го доближи колкото можеше повече. После измъкна картата с паметта, уви я в малко парче хартия и я пъхна в сутиена си. Вдигна огърлицата и я закопча на шията си. Накрая вдигна капака на чинията, пусна вътре фотоапарата и лупата, след това накъса копието на папируса и дръпна водата.

Ако не намерят фотоапарат, няма да търсят снимки.

Цялата работа й отне пет минути и половина. За всеки случай изми ръцете си, ако някой реши да я подуши, и излезе. Марк седеше нерешително на мястото си, почти готов да скочи на крака. Мъжа в зеления анорак го нямаше.

— Майкъл не е в хотел „Марян“ — обяви Марк. Гласът му прозвуча ядосано. — Човекът на рецепцията каза, че се регистрирал преди час, но стаята е празна.

Не им отне много време. Тя се опита да си придаде примирително изражение.

— Може да е излязъл да се поразходи. Пътувахме почти четиринайсет часа.

— Защо не го доведе?

— Защото той не е луд да влезе в ограден със стена град, който бъка от агенти на МИ6.

— Ти ли му каза, че сме тук?

— Не.

— Той има ли ти доверие?

— Може би. Вероятно не. — Тя разигра известно раздразнение. — Майкъл убеди света, че е мъртъв, а след това така добре скри следите си, че нито вие, нито Драгович успяхте да го намерите. Нима си мислиш, че ще седи в някаква спалня и ще гледа телевизия, докато аз се срещам с хора, които искат да го арестуват? Ако бях на негово място, щях да седна в кафенето до хотела, за да видя дали някой главорез дюстабанлия ще долети да търси Майкъл Ласкарис.

Марк присви очи.

— Как дойдохте тук?

— С кола.

— Марка, модел?

— Синя.

Той точно се готвеше да каже нещо покровителствено и стереотипно, но млъкна, защото осъзна, че тя си играе с него.

— „Шкода Фабия“, лимузина, не помня номера.

Този път Марк не си направи труда да се преструва по телефона. Бутна стола назад и се изправи. Аби видя през прозореца полата да се червенее между колоните от другата страна на улицата.

— Къде отиваш?

— Ние. Оставаш с мен, докато не хванем Майкъл.

— Глупости. Ако е видял хората ви, вече е разбрал, че съм го предала. — Тя стана и си облече якето. — Ще се погрижа сама за себе си.

— Ела с мен — каза той. Не беше заповед, а по-скоро молба. За миг щеше да повярва, че го е грижа за нея. — Имам кола, която чака на крайбрежния булевард. Освен това чисто нов паспорт. След три часа можеш да си в безопасност у дома. Можеш да си върнеш живота.

Всъщност защо не? Край на бягането. Край на мотаенето из тези бетонни градове на края на света, където всеки ден се буди, без да знае дали ще живее или ще умре и защо. Да се махне от студа и да се върне обратно на топло44.

Обаче какъв беше нейният живот всъщност? Празен апартамент в Лондон и работа, която повече няма да й разрешат да върши. Провален брак, приятели, които не е виждала от години. Изгубена вяра. Вече беше стигнала твърде далеч по този път.

Остави банкнота от двайсет куни на масата.

— Това е за кафето.

Марк изглеждаше тъжен, но не се опита да я спре.

— Не забрави ли нещо? — Той размаха пръст по посока на врата й; тя му направи гримаса „О, съжалявам“, откачи огърлицата и я сложи обратно в кутията.

— Обзалагам се, че правиш това с всички свои бивши гаджета.

Излезе от топлината на кафенето и се озова на двора. Жената с червената пола се бе преместила в далечния край и разглеждаше витрина; мъжът в черния вълнен костюм въодушевено снимаше сфинкса. Денят беше толкова мрачен, че светкавицата проблясваше непрекъснато.

Аби зави надясно, после веднага отново надясно по един тесен пасаж, където имаше място само колкото за нея. Последваха я стъпки — ясният барабанен ритъм на женски ботуши с тънко токче.

Затова те пуснаха. Мислят, че ще ги заведеш при Майкъл.

Излезе на малък площад. Напред се извисяваше голата фасада на сив римски храм, притиснат на тясно между къщи с червени покриви. Тя заобиколи монументалната му основа, мина покрай кафене със спуснати решетки и пое по един още по-тесен пасаж. Близо разположените стени кънтяха и отразяваха шума от стъпките като пукот на изстрели.

Пасажът се пресичаше с по-широка улица, древната римска кардо45, която минаваше през центъра на двореца. На изток бяха мавзолеят и перистилът; на запад двойните арки на Диоклециановата желязна врата, водеща към останалата част от града. Тя погледна в двете посоки. Вдясно от нея мъжът в черния костюм спокойно крачеше по улицата, идваща от перистила. Вляво от нея мъж четеше туристическата информация на табела, закачена до портата. Приличаше на онзи със зеления анорак в кафенето, макар сега да го бе сменил с дълъг светлобежов шлифер, а под лявата си ръка стискаше сгънат вестник.

Тя пое наляво. Мъжът се извърна наполовина, сякаш изучава някакъв детайл в архитектурата, но не се опита да й прегради пътя. Портата всъщност се състоеше от два входа с кула, която ги свързваше: би било лесно да скриеш някого вътре, невидим, докато не влезеш.

Два комплекта стъпки се събраха зад нея, когато жената с червената пола и мъжът в черния костюм се срещнаха. Пред себе си Аби виждаше мъжа с шлифера — гледаше покрай нея. Той премести сгънатия вестник от лявата си подмишница под дясната. Това някакъв сигнал ли беше?

В последния момент тя зави нагоре по друг тесен пасаж. Каменни арки се извиваха отгоре, свързвайки сградите от двете страни; всички къщи имаха ниски и широки врати и прозорци, изсечени в украсените каменни фасади, затворени с капаци. Някои от тях бяха домове, а други — магазини. Тя ускори крачка.

Върху далечния край на пасажа падна сянка. Беше се появил още един мъж — можеше да бъде всякакъв, но вървеше с бавни, натежали от очакване крачки, което показваше, че е тук заради нея.

Зад гърба й се приближаваха стъпки. Пасажът не се пресичаше никъде с друга улица. Беше в капан.

Малко по-надолу в една от сградите се помещаваше моден бутик. Аби беше ходила там, когато бяха тук през юни. Майкъл й купи рокля на ярки оранжеви цветя: беше направила сцена заради цената, но я носи през цялото лято. Тя протегна ръка към вратата и неочаквано влезе вътре. Понесе се мелодичен звън. Нямаше други клиенти. Зад щанда добре облечена жена сгъваше и приглаждаше купчина кашмирени пуловери. Тя се усмихна.

— Мога ли да ви помогна?

Аби се усмихна в отговор и поклати глава. Започна да рови из окачените дрехи — едното око в размерите, а другото във вратата. Никой не влезе, никой не мина. Хората на Марк я бяха вкарали в капана: нямаше нужда да нахлуват и да разиграват театър.

Избра си чифт черни панталони и черен пуловер с остро деколте.

— Може ли да ги пробвам?

— Разбира се. — Продавачката посочи врата до щанда, където сумрачна каменна стълба се извиваше нагоре. — Пробната е на последния етаж.

Аби се качи на горния етаж. Стените от двете страни бяха толкова дебели, че тя предположи, че са останки от крепостните стени. Горе стълбището свършваше на площадка и една дървена врата водеше в малка преградена ниша с огледало на стената, табуретка и старомодна закачалка в ъгъла. Прозорец с перде се извисяваше над покрива на къщата отзад.

Аби влезе и бутна резето на вратата. Дръпна пердето и погледна надолу към покрив от червени керемиди. Магазинът беше направо вграден в стената: покривът, който виждаше, беше на къща извън очертанията на стария град. Той се спускаше към двор между две сгради и там, облечен в моторджийски кожени дрехи, стоеше Майкъл и нетърпеливо гледаше нагоре. Видя лицето й на прозореца и замаха настойчиво.

Долу дрънна звънчето на вратата. Някой беше влязъл в магазина. Сигурно бяха загубили търпение. Колко ли щяха да й дадат — може би две минути? Тя сложи ръце на дървената рамка и я напъна.

Прозорецът се вдигна седем-осем сантиметра и спря. Аби почувства прилив на адреналин: напъваше и ругаеше, но той не искаше да помръдне. Тя вдигна поглед и видя два сребристи цилиндъра, завинтени в дървената рамка. Прозоречни ключалки.

Прозорецът нямаше да се отвори повече.

Отвън по стълбището заехтяха стъпки.

— Хайде де! — чу се отвън викът на Майкъл.

Тя опита с все сили, разтърси прозореца в рамката, докато го блъскаше в ключалките, но те не поддадоха.

Човекът от другата страна на вратата стигна до площадката и почука.

— Всичко наред ли е? Трябва ли ви друга мярка?

Прозвуча като гласът на продавачката, но не можеше да я види през вратата.

— Добре съм — извика тя. — Просто се опитвам да реша.

— Кажете, ако имате нужда от нещо.

Обаче стъпките не се отдалечиха.

Долу в двора Майкъл бе осъзнал какво става.

— Направи ли снимките? Хвърли ми памет картата!

Аби си пое дълбоко дъх. Време е да решиш.

В работата си беше изпадала в трудни положения на някои от най-ужасните места по света. Познаваше изкушенията на това да изчакаш още мъничко, може би само още няколко секунди, за да видиш дали нещата няма да се развият по-добре, отколкото предполагаш. Знаеше, че човек може да удължи тези секунди в минути, а стига да му се удаде възможност, може би дори в часове. Надеждата винаги може да оправдае бездействието — до мига, в който то те убива.

Тя вдигна табуретката, стисна я за краката и я засили срещу прозореца. Почти веднага запищя аларма — не беше се сетила за това. Вратата изтрака, когато някой натисна ръкохватката, за да отвори, след това закънтя, когато я заблъска.

А прозорецът беше още здрав.

Аби се вторачи безсилно в табуретката. Усещаше я като клечка за зъби в ръцете си. Блъскането по вратата се превърна в атака. Ако се съдеше по звука, отвън имаше повече от един човек. Малкото резе нямаше да издържи още дълго.

Дори Майкъл, изглежда, беше чул блъскането.

— Хвърли ми картата — повтори той.

Тя извади увитата в хартия карта от сутиена си, пъхна ръка през отвора и я хвърли. Един дълъг мъчителен момент имаше чувството, че не я е метнала достатъчно силно и тя ще се плъзне надолу по покрива във водосточната тръба. Обаче картата мина на косъм покрай улука и Майкъл я улови. Той вдигна ръка — наполовина поздрав, наполовина прощаване.

Резето се счупи и вратата се отвори с трясък. Мъжът в черния вълнен костюм я хвана за ръцете, докато Марк гледаше от коридора, а магазинерката се оплакваше на висок глас откъм стълбището.

Аби погледна за последен път през прозореца — дворът беше празен.