Тайната на мъртвите

22.

Константинопол — април 337 г.

Поредният залез; прахолякът на още един ден започва да се сляга. Дюкянджиите пускат кепенците, а грънчарите гасят огньовете за през нощта. Зад затворени врати джебчии свиват и отпускат пръсти, убийци острят ножове, а ревниви жени стриват отрова във виното на своите съпрузи.

Чакам на хълма, докато гледам как бакърената светлина на слънцето оцветява морето долу. Стоя на пост, патрулирам границата между деня и нощта. Не зная кого търся; надявам се, ще разбера, когато го видя. Сам съм. Симеон искаше да дойде, но аз го отпратих. Историята му за съобщението, оставено в черквата, трудно може да се нарече правдоподобна — обаче съм любопитен да видя къде ще ме отведе.

Статуята на Венера стои на малък площад на южния склон на града, издигащ се над морето, където се пресичат пет улици. Обикновено проститутките го използват като място за срещи, но тази вечер не са толкова много. Може би моето оглеждане ги прогонва.

Подобно на всички постови, мислите ми се отвличат и аз започвам да си спомням…

… как се изтърколвам от леглото в мрака, навличам грубия вълнен плащ, гледайки да не събудя останалите. Нощта е толкова студена, че повърхността на водата е замръзнала и се строшава. Днес е най-тъмният ден в най-тъмния месец на едно от най-мрачните места на света.

Константин отваря вратата и ние се измъкваме. През парадния плац, покрай задната част на главната квартира и оборите. В този час на деня светът е само миризми и звуци: пушек от дървата в печките, овче блеене от кошарата, докато очакват касапина, мляскането на коне, които дъвчат сено в обора. Главната порта е заключена, но има страничен вход в източната кула, а постовият е заспал.

Отвъд стените заскрежената трева скърца под ботушите ни. Прекосили сме граница — намираме се отвъд края на света. Изкатерваме се по насипа пръст, спускаме се в долината, прекосяваме реката и се изкачваме по отсрещния хълм. Сърцето ме боли от студа, но това е хубава болка — чиста и неопетнена.

На върха на хълма растат групичка брези и една бодлива зеленика. Сега в небето се е появила светлина, но още не е слънцето. Константин спира, обръща се към най-синята част от хоризонта и чака. Влажният му дъх образува ореол от пара около главата му.

— Ако трибунът разбере, че сме напуснали лагера без разрешение, една седмица ще даваме нощен караул — оплаквам се аз (този спомен от нашия живот трябва да е много ранен; не мисля, че сме на повече от шестнайсет). — Може да стане и по-лошо. Ами ако ни намерят местните — двама римски войници от погрешната страна на стената?

Константин вади меча си и посочва хоризонта, след това се завърта и показва зад нас.

— Знаеш ли каква е разликата между тук и там?

— По-хубави жени? — шегувам се аз.

Той посочва към укреплението, което смътно се различава на хребета зад нас.

— Стената. Зад нея никой не се страхува от нападение. Отпред няма нищо, което си заслужава да бъде защитавано.

— Значи това те кара да се чувстваш по-добре, докато стоиш тук и мръзнеш до смърт, слушайки сенките?

Той не ми обръща внимание.

— Знаеш ли защо?

— Какво защо?

— Защо империята означава мир?

— Защото нашите армии изкарват с бой желанието на всеки, който иска да воюва с нас.

— Заради установения ред. — Той продължава да гледа укреплението зад нас. — Нашата империя има четиринайсет хиляди мили граница и на всяка една от тях има укрепление, което изглежда така, а вътре има мъже, които говорят един и същи език. Независимо дали край Дунав, Нил или английската Тайн, ти ядеш същата храна, чуваш същите песни, възхваляваш същите богове.

Потропвам с крака и се питам как ли бих обяснил евентуалните измръзвания на центуриона?

Константин се обръща към мен.

— Защо се молим на боговете?

Търкам очи — прекалено съм сънлив, за да водим подобна дискусия. Черното небе над нас омеква до императорско алено.

Но Константин очаква отговор.

— Да избегнем нещастието?

— Точно така. — Точно това е искал да кажа. — Може би обаче трябва да очакваме повече от нашите богове. В края на краищата са богове!

— Те са ревниви прелюбодейци и убийци — отцеубийци, братоубийци, детеубийци. Освен това имат странна наклонност към диващината.

— Стари богове. — Той ги отхвърля по същия начин, както отпраща старите хора. — Знаеш ли, има един гръцки философ, сега му забравих името, който казва, че старите богове са просто разкази — действителни хора, чиито легенди са били преувеличавани в течение на вековете, докато не сме започнали да си мислим, че са богове.

Докосвам железния амулет, който нося на врата си, моя амулет за късмет, дето трябва да ме пази от злото.

— През последните петдесет години нашите владетели се държаха като тези богове и едва не изгубиха империята. Трябва да гледаме отвъд тях. Имаме нужда от по-висш бог.

— Промените започват отгоре.

— Старите богове са господари на мрака и съперничеството. Трябва да обожаваме бог на светлината. Единствен бог за един свят. — Той откъсва плод от бодливата зеленика и го смачква между пръстите си. Изглежда се е убол. — Светлината дойде в света и мракът не можа да я разбере.

— Какво е това?

— Чух го в столовата. — Гласът му звучи унесено. — Където и да си в империята, когато вдигнеш очи, виждаш слънцето и знаеш, че то е с теб. Топли гърба ти, кара посевите ти да узреят, осветява твоя път. Дори в най-дълбока зима то се завръща. Непобедимата светлина.

Обръща се на изток с протегнати ръце. Бледа светлина проблясва на хоризонта. Обаче засега слънцето не се издига и светът е все още в мрак.

Чудя се защо си спомням това. Не защото имаше значение по-късно. В историята на Александър не го пише, но историците, които ще са свободни да работят, когато си е отишъл, ще отбележат, че приносът на Константин за отбраната на империята беше отслабването на нейните граници. Той изтегли полевата армия и я съсредоточи дълбоко във вътрешността, оставяйки помощни войски и мобилизирани местни да ги пазят. Тъй като живеещите в граничните области контактуват свободно, половината от онези, които трябваше да държат вън от границите, бяха техни роднини.

Все едно да оставиш корпуса на лодката да изгние, разчитайки на това, че имаш достатъчно канчета, за да я изгребеш, каза един приятел, който работеше в левантинското корабоплаване.

Но споменът упорства. Константин, който чака разсъмването с мокри от росата очи, решен да намери нещо по-добро отвъд хоризонта и убеден, че ще го постигне.

Примигвам. Някой върви по улицата към мен — здрав мъж, който е вдигнал качулката на плаща си, за да се защити от вечерния бриз. Вижда ме, спира, сваля качулката, под която се разкрива снопче бяла коса върху покрит със старчески петна скалп. Аврелий Симах.

— Какво правиш тук? — питам аз.

— Вървя — плъзга той очи по мен. — Това е повече от онова, които ти правиш.

— Аз чакам някого.

— Още ли чакаш, за да научиш кой е убил Александър Киренски? Август ще изгуби търпение.

Слушам го с половин ухо, докато се чудя защо ли е тук. Той ли е човекът, с когото трябва да се срещна? Със сигурност не се държи така, сякаш е очаквал да налети на мен.

— Говори ли с християните? — настоява да научи.

— Те ме посъветваха да говоря с теб. Особено твоят приятел Порфирий, който знае няколко интересни истории за гоненията.

Симах завърта очи.

— Няма нищо, което християните да обичат повече от това да ти разказват собствените си минали злодеяния. Това им позволява да си мислят, че са по-добри, отколкото са били.

Не възразявам — но съм изненадан, че го чувам да казва подобно нещо.

— Смятах, че Порфирий ти е приятел?

— Беше мой гост. Когато стане на моите години, човек не го е грижа за измислицата приятелство.

Отново не възразявам.

— Знаеш ли в какво вярвам? — пита Симах спонтанно. — В Рим. Диоклециан не тръгна да ги преследва от злоба. Искаше да излекува империята — да сложи край на разделенията, които съсипаха много императори и позволиха на варварите да нахлуят. Смяташе, че ако успее да обедини Рим под една обща вяра, ще спаси империята. Константин има същия план, само че с друг бог. Това е всичко.

Отново си спомням зимната сутрин с Константин. Странно е, че се сещам точно сега.

— Да, Константин вярва в един обединяващ бог — съгласявам се аз, — но не се опитва да налага набожност с нажежено желязо и диба.

— Предполагам, смяташ, че това го прави по-благочестив. — Той размахва бастуна и накуцвайки се отдалечава изненадващо бързо. След шест крачки се обръща. — Мисли за Александър — предупреждава ме. — Каквото и да говорят за любов и мир, всяка религия има нужда от кървави жертвоприношения.

След още десетина крачи изчезна. През цялото време, докато разговаряхме, наблюдавах статуята зад гърба му да не би някой да се спотайва там. Сега ми е трудно да я видя: нощта бързо се спуска.

Но не толкова бързо, че да не я забележа. Висока слаба фигура — не повече от сянка между другите сенки — излиза из сумрака зад статуята. Спира, навежда се, сякаш да оправи връзката на сандала си, и тръгва отново.

Нова форма се е появила в мрака. Виждам ниските очертания на кутия или сандъче, лежащо на стъпалото до статуята. Бързам натам и го вдигам.

Това е кожена кутия за документи с месингови обръчи. Стените й са издути; когато я вдигам, усещам тежестта й. Пръстът ми проследява гръцките букви, издълбани върху дръжката от слонова кост.

АЛЕКСАНДРОС

Мъжът, който остави кутията, почти е изчезнал между две жилищни сгради — но там се вижда грозд светлини в края на пасажа — оброчни лампи горят пред малък храм. За миг силуетът му се очертава на фона на шарените светлини от пламъците като чудовище, което изпълзява от пещерата си. Висок и мършав, дългокрак, с къса туника.

Завива наляво и изчезва.

Бързам след него — колкото мога със старите си крака и кутията, която тежи. Надолу до храма, наляво нагоре по хълма. Би трябвало да е тъмно, но не е: дори през нощта градът сякаш грее с блясъка на собственото си съществуване. Но ако успея да го видя…

Боря се да запазя равновесие, крачките ми кънтят силно по паважа. Мъжът пред мен се обръща и ме вижда. В продължение на още няколко метра се опитва ме прогони със силата на желанието си или се преструва, че не ме е забелязал. След това проверява отново, вижда кутията в ръката ми и всичките му съмнения се разсейват. Хуква.

Не мога да ускоря ход много — със сигурност не и с кутията в ръка. Дали да не я хвърля? Дори да го направя, вероятно няма да мога да го хвана. Сега вече е почти на гребена на хълма и щом прекоси главната улица, може да изчезне в лабиринта от улици на стария град и да изчезне завинаги.

Тънка фигура в призрачнобяла туника изтичва покрай мен. Мъжът ми се струва познат, макар да не мога да видя достатъчно от него, за да съм сигурен. Онзи пред нас го вижда и сякаш се паникьосва. Поколебава се и накрая се шмугва в странична уличка. Не успява да избяга. Когато накрая стигам там, чувам сумтенето и ударите от бой с голи юмруци в мрака. Мъжът е хванат и сега се бори да се освободи от преследвача си на земята. Отскубва се и рипва като куче. Висока стена се издига покрай пасажа: мъжът подскача, хваща се за горния край и започва да рита, за да се прехвърли през нея. Опитвам се да сграбча краката му, но той изпъва крак и ме улучва в лицето. Прескача стената и изчезва. Устата ми киселее от кръвта и е изтръпнала от болка, но това не може да се сравни с яростта, че съм го оставил да избяга.

— Кой е той?

Симеон се надига от земята и търка рамото си. Бях му казал да не идва, но сега това вече няма значение. Трябва да се прехвърля през стената, но не мога да се справя сам. Карам го да приклекне под нея и да ми направи апашко столче, за да ме повдигне в тъмнината. Тухлите са студени и неравни; имам чувството, че ще ги изкъртя с голи ръце, ако те не се предадат първи. Ритам и се гърча като риба, за да се набера.

— Да помогна?

Успях. Оставам легнал върху оградата за секунда, за да си поема дъх.

— Подай ми кутията. — Това е единственото нещо, което спечелих. Няма да го оставя да се изгуби.

Симеон ми я подава нагоре.

— А сега отиди и намери нощната стража.

Той кимва и хуква обратно надолу по улицата. Стиснал кутията, аз падам зад стената. Коленете ми пукат, но не се строшават.

Озовавам се на строителна площадка. Един ден това ще стане добре обзаведена вила за някой придворен; в момента е бъркотия от ниски тухлени стени и плитки изкопи, които трудно се забелязват в мрака. Напрягам очи за беглеца, но нищо не виждам.

Доколкото мога да разбера, стената огражда целия парцел, но все някъде трябва да има вход. Тръгвам бавно по границите на парцела, оглеждайки мрака. Колкото повече се вглеждам, толкова повече очите ми се приспособяват и толкова по-сложна става картината. В мрака всяка талпа, колона или полуиззидана стена приемат формите на човек. Ако успея да стигна до входа преди него — все още има надежда да го хвана.

Следвам стената след един завой и още малко по-нататък. Ръката ми се плъзга по тухлите на оградата, попада в празнота, след това напипва дърво, панти и резе. Портата. Бутам я, но тя не помръдва; вероятно строителите са я заключили отвън.

Не е излязъл оттук. Може да се е покатерил обратно през стената, но не и без да вдигне шум. Това означава, че все още е тук, в капан с мен, като гладиатори на арената.

А аз все още нося Александровата кутия за документи, която ми тежи. Отдръпвам се от портата и слагам сандъчето в един ров зад висока до коленете стена, скривайки го с малко пръст. Всеки звук си играе с въображението ми, изкривено от страх, докато вече не знам какво чувам. Може и да бъркам — вероятно отдавна си е отишъл, а на сутринта аз още ще клеча тук сам в калта.

Повече не мога да понасям тишината.

— Тук ли си?

Никакъв отговор. Нощта поглъща думите ми.

— Кой си ти?

Нищо.

— Ти ли уби Александър?

Чувам тракане отдясно — шум от ритнати камъчета. Вероятно отново се беше раздвижил. Надничам внимателно над стената. Нощният бриз донася звука; мисля, че съзирам движение.

На четири крака пълзя покрай стената. Земята е осеяна с камъни, които не виждам, за да ги избягвам. Всеки път, когато се впиват в дланите и коленете ми, трябва да прехапвам устни. Стигам до купчина керемиди и за малко да ги бутна да паднат.

Почти стигнах. Виждам очертанията на главата му над нисък парапет. Тя леко помръдва, докато той поглежда на едната и другата страна. Не знае къде съм.

Скачам на крака и спирам победен — това не е човек, а кофа, окачена на въже от високо скеле. Когато духне вятърът, кофата помръдва. Ако се люшне прекалено силно, камъчетата в нея започват да тракат. Това съм чул.

Той го е знаел. Държал ме е в ръцете си през цялото време. Преди да се усетя, се оказва зад мен. Хваща ръката ми я извива зад гърба ми; протяга се покрай лицето ми, хваща въжето, което виси от скелето и го увива около врата ми. Ще ме удуши. Опитвам да се отскубна, но той е по-силен от мен. Кофата се удря в гърдите му, чакълът се търкаля като смъртоносно кречетало.

Изведнъж се чуват викове и светлини. Пламъци осветяват неравния терен. Симеон е довел нощната стража. Яки ръце издърпват моя противник от гърба ми. Въжето е развито, аз падам, зяпайки за въздух на земята. Когато успявам да се изправя, вече са накарали с ритници моя нападател да се подчини.

Отивам при тях и се вторачвам надолу. Подковани с цинтове ботуши го държат притиснат към земята. Той е мършав човек с късо подстригана посивяла коса, а от носа му тече кръв. Дори сега по лицето му играят гордо превъзходство и презрение, от които не може да се освободи.

— Защо остави кутията с документи под статуята?

— Кой е господарят ти?

Той подсмърча и избърсва с длан лицето си, размазвайки кръв по него. Черни очи гледат нагоре към мен, без да се отклонят.

Сержантът от нощната стража слага обувката си на ръката на мъжа и бавно започва да натиска. Нещо се строшава, мъжът изпищява. Това не е неразбираем животински рев, а име.

— Симаааах!