Тайната на мъртвите

37.

Близо до Белград, Сърбия — днес

— Добър вечер. Външно министерство. С кого мога да ви свържа?

— Бих искала да говоря със Служба „Балканско сътрудничество“.

— Един момент, моля.

Телефонът свиреше Бах — неземен звук сред дизеловите двигатели и скърцащи спирачки на бензиностанцията на магистрала Е70 извън Белград. Застанала пред кафенето, Аби още по-силно притисна слушалката в ухото си.

— Дежурен. — Женски глас, млад и отегчен.

— Искам да говоря с Марк Рийд.

— Съжалявам, но в момента не е тук. Бих ли могла…?

— Намерете го. — Яростта в гласа й я изненада. — Кажете му, че Аби Кормак иска да говори с него.

— Ще ми дадете ли телефонен номер, на който може да ви намери?

На нейната параноя ли се дължеше, или този глас наистина се бе променил? Познавам ли те, запита се Аби. Разменяли ли сме си електронни писма, или сме седели една срещу друга в бюфета? Опита се да свърже гласа с лице, но установи, че не й е по силите.

— Ще звънна след час. Погрижете се да е там.

Прекъсна връзката и се върна в кафенето. Майкъл и Николич още седяха на масата, втренчили погледи в чашите с кафе.

— Е? — попита Майкъл.

— Нямаше го. Казах, че ще се обадя след час.

Майкъл бутна стола си назад.

— Не трябва да спираме да се движим. — Обърна се към Николич. — Можеш ли да ни закараш до хърватската граница? Ще ти платим добре.

Николич си погледна часовника.

— Имам двама синове без майка. Сестра ми ги взима от училище, но вече сигурно се чудят къде съм. Мога да ви хвърля до Сремска Митровица. Оттам ще вземете автобуса.

Продължиха надолу по тъмната магистрала.

— Какво друго знаеш за Порфирий? — попита Аби.

— Много малко. Известно време е бил на заточение — никой не знае защо и колко дълго. Смятаме, че е написал повечето от стихотворенията си в изгнание, за да убеди Константин да му позволи да се върне у дома.

— Успял ли е?

Николич кимна.

— Около 326 година бил помилван и се прибрал вкъщи. Трябва да е направил нещо, което се е понравило на императора: два пъти бил назначаван за префект на Рим. Нещо като кмет. Това е всичко, което знаем.

Сърбинът потъна в мълчание.

— Странното е…

Той замълча, докато сменяше лентите, за да задмине цистерната, която пъплеше към границата.

— Кое е странното? — попита Аби, когато той завърши маневрата.

— В стихотворението… това изречение: Скърбящият баща даде своя син.

— Не са ли просто християнски приказки? — подхвърли Майкъл от задната седалка.

Николич се смръщи.

— Цялото стихотворение е пълно с християнски и неоплатонически идеи. Обаче има и исторически паралели. Император Константин имал син на име Крисп — успешен генерал, верен заместник и негов предполагаем наследник.

— Никога не съм чувала за него — вметна Аби.

— През 326 г. Константин нарежда да бъде убит. Не само това, но и да бъде изтрит от историята. Римската държава е водила политика, наречена damnatio memoriae — проклятие на паметта — за опозорили се висши сановници. Превръщат се в не личност, ако си падате по Оруел. Статуите са събаряни или обезобразявани, надписите изтривани, историята — заличавана. Официалният биограф на Константин пренаписва книгата си, за да изтрие местата, където се споменава, че Крисп е съществувал. Знаем за него само защото отделни екземпляри от двете издания са оцелели.

— Какво толкова е направил Крисп, че да го ядоса така? — полюбопитства Майкъл.

— Никой не знае. Най-ранната податка за убийството се появява почти двеста години по-късно в творбата на историк езичник, който иска да злепостави Константин. Той твърди, че Крисп бил отровен, защото имал връзка с втората Константинова жена — Фауста, която умира през същата година.

— Това семейство ми прилича на Сопрано.

— Ти каза, че е странно стихотворението да отпраща към смъртта му — каза Аби. — Странно, защото е трябвало да бъде изтрито?

— Няколко от останалите оцелели стихотворения на Порфирий величаят Крисп. Историците предполагат, че ги е написал преди 326 г., когато Крисп още се ползвал с благоволение. Но да се напише стихотворение след смъртта му — дори нещо повече, стихотворение, което намеква за неговата смърт — това не може да се отрази добре на поета. Той фактически рискува също да бъде екзекутиран.

— И къде ни води всичко това? — попита Майкъл. Нетърпението беше отличителна негова черта.

Вместо да отговори, Николич бутна лостчето за мигачите и слезе от магистралата. След това кимна към табелата.

— Сремска Митровица.

Вечерта беше настъпила. Лекият дъждец отново ръсеше, карайки уличните платна да блестят и витрините да се замъгляват. Аби погледна навън през отразената от прозорците неонова светлина, която хвърляше петна по тях, и заоглежда локвите и празните входове, докато пътуваха през опустелия град. Той изглеждаше като последното място на този свят — декори за филм ноар40, които сякаш бяха паднали от небето.

— По времето на римляните това е бил голям имперски град — обяви Николич. — Наричали са го Сирмиум — столица на император Галерий. Тук Крисп, синът на Константин, бил обявен за цезар.

— Малко нещо е западнал — отбеляза Майкъл.

Николич спря до бордюра срещу автогарата.

— От тук можете да заминете за Загреб, Будапеща, Виена — където ви душа иска. А аз се връщам вкъщи при децата си.

Аби погледна снимката, закачена на таблото — две момчета в каубойски костюми и шапки. Представи си как Николич спира пред блока, радостните викове, когато го чуят да се качва по стълбите. Топъл дом и вечеря на масата, грижата в очите на сестра му, която безмълвно го пита: Къде беше?

Изведнъж някакъв импулс я накара да се наведе към мъжа и тромаво да го целуне по бузата.

— Благодаря ти за всичко.

Той, изглежда, се почувства неловко.

— Пазете се.

— Ти също. Недей да публикуваш стихотворението, докато не стане безопасно.

— Как ще разбера?

— Ще поддържаме връзка.

— Освен ако не го чуеш в новините.

Аби слезе. Отвън дъждът беше по-силен, отколкото изглеждаше от колата, и лицето й почти веднага се намокри. Тя блъсна вратата да се затвори и хукна по паважа към един вход, за да се скрие. Николич й помаха, след това потегли.

— И сега какво?

Доловил самотата в гласа й, Майкъл я прегърна и притисна здраво. След това кимна към автогарата.

— Трябва да се измъкнем от Сърбия. Тук хората на Драгович са навсякъде.

— Смяташ ли, че онези днес следобед в парка бяха негови хора? — Нима се беше случило днес следобед? Спомените й бяха започнали отново да се разпадат — къщичка от карти, рухнала в пълна бъркотия.

— Може би. А може да са и на Джакомо. Или на двамата заедно. Джакомо не би се поколебал да ни продаде, ако се яви възможност да спечели. — Той погледна към автогарата. — Още една причина да изчезваме оттук.

— Не забравяш ли нещо? — Тя се отдръпна и вдигна глава, за да го погледне в лицето. — Нямам паспорт.

— Аз работя за митническата служба. — Той бръсна една влажна къдрица от лицето й и се усмихна. — Нямаш чадър — ето за какво би трябвало да се тревожиш.

Майкъл я хвана под ръка. Надолу по една странична уличка, осеяна с хартийки от сандвичи, намериха туристическа агенция. Избелели афиши, залепени на витрината, показваха самолети на „Еър Юго“, издигащи се към безоблачно синьо небе; социалистически семейства се усмихваха по социалистическите плажове в Далмация или Крим. По-скорошни табели рекламираха евтини полети, обмяна на валута, продажба на сим-карти. А в най-долния ъгъл, върху оградена със светещ маркуч картонена табелка, се мъдреше надпис с червен флумастер: ВИЗИ.

Жена в черна рокля с посивяваща кестенява коса седеше зад олющено бюро и четеше клюкарска уебстраница на черния лаптоп.

— Трябва ми паспорт за сестра ми — каза Майкъл на сръбски и посочи Аби. — Леля ни в Загреб е много болна и трябва веднага да заминем.

Жената се смръщи.

— Паспортният отдел е затворен.

Банкнота от петдесет евро се появи в ръката на Майкъл. Жената я изгледа неодобрително.

— Вие да не сте от полицията? Мислите, че може да ме подкупите? — И енергично поклати глава. — Не, това е честна агенция.

Майкъл измъкна от джоба си карта, на която синееше флагът на Европейския съюз с жълтото съзвездие. Очите на жената се разшириха от уплаха.

— Аз работя за ЕС. Но няма проблем, защото съм в отпуска. Трябва ми паспорт за сестра ми.

Докато вадеше картата от джоба си, бе успял да измъкне и две стоеврови банкноти.

Жената вдигна рамене.

— Елате отново след седмица. Кой знае, леля ви може и да се оправи дотогава. Това е почтена агенция — повтори тя.

Майкъл сложи парите на бюрото.

— А вие може би ще надникнете да проверите какво имате в задното помещение — окуражи я той.

Аби излезе от туристическата агенция олекнала с хиляда евро и усещането, че е напълно нов човек. По-специално Лиляна Видич — жена с дълга до раменете черна коса, вирнат нос и хлътнали бузи. Тя се взря в снимката на уличното осветление и всмука бузи, опитвайки се да наподоби външния й вид.

— Няма нужда напълно да й приличаш — успокои я Майкъл. — Просто да е достатъчно приемливо за тях, за да приемат подкупа.

Тя си погледна часовника.

— Мина повече от час. Трябва да звънна в Лондон.

Намериха обществен телефон на главния площад и тя набра номера по памет. Майкъл чакаше пред телефонната будка. Аби мина през същата процедура с централата на Външното министерство, докато я свържат със Служба „Балканско сътрудничество“. Този път вдигна Марк.

— Къде си?

— На Балканите. — Вероятно щяха да проследят номера, но нямаше да ги улеснява.

— По дяволите, какво става? Джесъп е мъртъв, а ти — изчезна. Чувам разни смахнати неща за престрелки в Косово и някаква римска гробница.

— Пълна лудост — съгласи се Аби. — Подсети ме някой път да ти разкажа.

Тонът на Марк стана тревожен.

— Аби, трябва да си дойдеш. Нищо лошо не си направила. Просто искаме да поговорим с теб.

— Помниш ли огърлицата, която ти и Джесъп ми взехте?

— Какво за нея?

— Искам да ми я донесеш. — Тя почувства чисто новия паспорт в джоба си и безмълвно се помоли да свърши работа. — Чувал ли си за град Сплит в Хърватия? Ще се видим там утре в два пред катедралата.

— Очакваш да зарежа всичко и да скоча в самолета, за да ти донеса някакво бижу? — Гневът в гласа му беше театър, но смайването — истинско. — Трябва да ми кажеш нещо повече от това.

Тя притисна длан върху микрофона и се огледа. Майкъл беше пресякъл площада и в момента купуваше цигари без бандерол от някаква циганка. Сега беше с гръб към нея.

— Майкъл е жив — каза тя.

— Майкъл Ласкарис?

— Не е умрял през онази нощ във вилата. Сега е с мен.

От другата страна на площада Майкъл спокойно крачеше към нея.

— В два часа пред Сплитската катедрала — повтори тя. — Донеси огърлицата.

— Чакай…

Тя затвори. Майкъл беше отворил вратата и надничаше.

— Захапа ли стръвта?

— Ще дойде — отговори му тя. Извади паспорта отново и се вторачи в лицето на Лиляна Видич. — Въпросът е дали ние ще успеем да стигнем до там?