Тайната на мъртвите

44.

Константинопол — юни 337 г.

Седя сам в кабинета и драскам по пергамента. Събудих се преди съмване и не можах да заспя отново; усещам стягане в гърдите, което ми пречи да дишам, сякаш нещо се бори да излезе от сърцето ми. Точно когато започвам да се унасям, семейството лястовички, които са си направили дом под керемидите на моята колонада, започнаха да хранят малките си и отново ме събудиха.

Впримчен съм в кошмар и има само един начин, по който той може да свърши. Снощи за половин час Астерий разби толкова неща, в които вярвах. Сега съм погребан под развалините на моето собствено хранилище на архивите, опитвайки се да задържа парченца, които се разпадат в ръцете ми.

Целият град е като замаян. Баните и тържищата са затворени, портите на Хиподрума са заключени с верига. От кабинета си чувам хората да обикалят улиците, оплаквайки и плачейки, сякаш са изгубили собствените си деца. Това продължава две седмици, но довечера ще свърши. Дотогава трупът на Константин ще бъде положен в големия порфирен саркофаг, който го очаква в неговия мавзолей и ще заеме мястото си сред дванайсетте Христови апостоли. Не мога да си представя какво ще кажат, когато разберат кой е новият им другар във вечността.

Днес се свършва. Седя тук в бялата си тога, косата ми е измита, а ботушите лъснати за погребението. Констанций, вторият син на Константин, е пристигнал от Антиохия. Като се има предвид бързината, с която пристигна, хората по целия път от Мала Азия вероятно ядат конско месо. Недоволството, което тревожеше Флавий Урс, не кристализира в никакви открити демонстрации. Ще ми се да мисля, че и аз имам своя дял за това, но смятам, че по-скоро причината е в липсата на алтернатива.

Няма значение. Днес ще крача след ковчега като пленен варварски племенен вожд, който показва своето покорство. Утре сутринта, ако Урс си удържи на думата, вече ще бъда в кола на път за Мизия.

Стигнал съм почти до края на моя хартиен свитък — онзи, който започнах преди два месеца в библиотеката. Прочитам списъка от имена, който съставих тогава. Евсевий Никомидийски, Аврелий Симах, Астерий Софиста, Порфирий. Всеки от тях може да е убил Александър или да е поръчал убийството му, но като се вземе предвид всичко, което са направили, предполагам, че това едва ли ще помръдне блюдата на везната.

В този град не всички убийства са престъпление. И не всички престъпници са виновни.

На последните няколко сантиметра папирус преписвам стихотворението, което намерих в Хранилището на архивите. Може би няма нищо общо със смъртта на Александър, но неговото изплъзващо се значение ме преследва.

За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш между мъртвите…

През последните десет години се промъквам между мъртвите със сведени очи, опитвайки се да не виждам призраците, които ме заобикалят. Но не стигнах до живите.

Докато преписвам стихотворението, забелязвам нещо ново. Всяко изречение е еднакво дълго — не почти или приблизително, а точно — а осемте реда са разположени така, че образуват съвършен квадрат.

Не зная защо не го забелязах по-рано. Блъскам се над това, питайки се какво означава. Който и да го е написал, е положил грижи, за да го постигне. Само написването на изреченията така, че да бъдат с еднаква дължина, е изисквало огромно творческо усилие.

Гледам го втренчено. До едно време не го виждам, но в следващия то вече е там — сякаш някой бог ми го е прошепнал в ухото. Втурвам се към чекмеджето и изваждам огърлицата, която намерих в библиотеката край трупа на Александър. Златен квадрат с монограм в средата. Толкова сходен с този на Константин, но едва доловимо по-различен.

Слагам я върху листа със стихотворението, което открих в Scrinia Memoriae. Тя пасва точно върху му — квадратът от текст и квадратът от злато имат съвършено еднакви размери.

Порфирий беше поет. Когато го попитах защо е бил заточен, ми отговори: „едно стихотворение и една грешка“.

Порфирий имаше същия необичаен монограм на гробницата от чертежа.

Порфирий е бил в библиотеката онзи ден.

Тогата е тържествена одежда, не е направена за тичане. Няколко пъти едва не ме препъва; веднъж почти напълно се разгърна. Трудно е да си пробивам път през тълпите, които вече са се събрали, за да гледат погребението. Това ще бъде най-голямото театрално представление в кратката история на града. Няколкостотинте метра до вилата на Порфирий ми отнемат почти половин час. Пред двореца процесията вероятно вече се подрежда.

Порфирий го няма. Дори не си е направил труда да залости вратата — може би не очаква да се върне. Над жилището виси тишината на запустението, сякаш неговият собственик неочаквано е умрял и още не е намерен. Цялата къща е празна — няма дори и един роб, макар нищо да не е опаковано или прибрано. Дългата маса, която видях преди, все още си стои в атриума, покрита с чинии и купи, готови за сервиране. Отивам в кабинета му и ровя по лавиците за плановете на неговия мавзолей. Неприятно ще е гробницата да ти потрябва, преди да е готова. Разгъвам ги на писалището. Името Рим е написано в горния ляв ъгъл — вероятно иска да бъде погребан в Рим.

Чертежите са три. Първият показва фасадата със странния монограм, подобен на лабарум, който изпълва центъра на фронтона. Третият показва нишата в дъното на гробницата, където ще бъдат положени останките му. Върху стената е нарисувана каменна плоча, а на нея ясно са изписани — за да не сбъркат каменоделците — два реда поезия.

За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш между мъртвите.

Слънцето гори отвъд сянката…

Историята е достатъчно ясна. Порфирий е научил, че Александър е открил стихотворението му, и го нападнал в библиотеката. В борбата Александър е откъснал златната огърлица на Порфирий: тя се е плъзнала под стелажа с книги и той не е имал време да я вземе. Може би и Симах е бил там. Това обяснява как кутията за писма на Александър се оказа у него. Задържал я е, но по-късно се е изплашил. Опитал се е да уреди връщането й, но го е сторил толкова неумело, че е бил заловен.

Защо Порфирий е бил загрижен за стихотворението? Може би се е притеснил заради загатванията за Крисп? Едва ли си заслужава да убиеш човек заради това. Все пак Порфирий вече веднъж е бил заточаван: много е възможно да е изпитвал ужас, че ще му се наложи отново да изстрада същото.

Изваждам стихотворението и отново слагам огърлицата върху него, надявайки се да видя нещо, което по-рано съм пропуснал.

В златото има пет червени мъниста, оформящи краищата и центъра на кръст. През стъклото отдолу се виждат части от думи. Притискам нокътя на палеца си в папируса, за да ги подчертая, след това вдигам огърлицата да видя какво съм открил.

SIGNUM INVICTUS SPELIVIT SUB SEPULCHRO.

Непобедимият зарови знака под гроба си.

Не знам какво означава това, но трябва да тръгвам за погребението.

Слънцето показва пладне; процесията сигурно вече е тръгнала. Ако Флавий Урс наблюдава, е забелязал, че не съм заел мястото си, и може би вече го е споменал на някой от своите помощници. За мен е твърде късно. Обаче от двореца до мавзолея са почти две мили: ще отнеме най-малко час, за да стигнат дотам. Свървам по страничен пасаж, далеч от маршрута на церемонията, и поемам по широк и празен булевард, който се простира на север. В далечината чувам виковете на тълпата — като шума на морето, странно приглушен в безветрен ден. Всеки мъж, жена и дете от града сигурно е там. Изминавам цяла миля и единственото живо същество, което виждам, е котка, свита на прага на една къща. Прозорците са затворени с капаци, а магазините с кепенци. Сякаш съм единственият останал жив на света.

Илюзията се разпръсква, когато наближавам мавзолея. Виждам медния му купол да проблясва над останалите покриви, златните решетки в арките под него. Нервни войници пазят уличните ъгли на двойки и тройки. Ще мине известно време, преди погребалната процесия да стигне до тук, но опечалените вече са се събрали в плътни редици зад дървените прегради, които са поставени по протежение на маршрута.

Пътят завършва в стена. Двайсет стражи от Школата са издигнали порта от човешки тела, готови за последен път да пуснат своя император да влезе. Показвам им пълномощното си от Константин — диптиха от слонова кост, който ми даде в деня, когато Александър умря. Те не правят въпрос от това, че изобразеният на капака вече е труп. Дори в смъртта си Константин не се е отказал от властта и трона. Всеки ден от негово име се издават нови закони; неговите монети продължават да излизат от монетните дворове. Сякаш бюрокрацията го е възкресила.

— Публилий Порфирий дойде ли вече?

— Тук е от сутринта — кимва стражът към мавзолея. — Малко пришпорена работа. Чиновникът по строежите искаше от него да провери основите, за да бъде сигурен. Би било много неловко, ако паднат, докато целият град гледа.

— А Флавий Урс?

— Той е в процесията.

— Трябва да му изпратя съобщение. Колкото може по-бързо, дори да се наложи да тичаш пред ковчега на императора. — След това повтарям петте думи от скритото послание на Порфирий. — Кажи му, че те изпраща Гай Валерий. — Пъхвам диптиха под носа му. — Направи го.

Той изглежда изненадан — а двойно повече, когато минавам край него и през вратата.

— Къде отиваш?

— Да намеря Порфирий.

Стената огражда двор — широк и правоъгълен терен, който се простира по върха на хълма. Един ден тук всичко ще е покрито от градини: в момента е още в строеж. Петна по земята сочат откъде набързо са преместени и струпани зад сградата тухли и греди. Дори сега завещанието на Константин е работа, която напредва, въпреки че основната постройка вече си е на мястото. Напред се издига мавзолеят, заобиколен от трите страни с аркади. По-късно четвъртата страна ще бъде затворена, за да се превърне в двор. Днес е отворена и огражда грамадната ротонда, която се издига в центъра му. Златната фасада проблясва на слънцето.

Пред гробницата се извисява огромна клада, която стига до половината височина на сградата зад нея. Тя е едва ли не постройка сама по себе си: оголени дървесни стволове оформят колони край основата й. Боядисани са така, че да приличат на мрамор; греди оформят между тях площадки. Златни знамена висят отстрани и на всеки връх са сложени позлатени клетки с орли, които се почистват с клюнове. От двете страни на откритото поле са изградени дървени естради с пейки, така че събраните сенатори и генерали да имат места за сядане.

Заобикалям кладата и започвам да изкачвам стъпалата към двора. Огромни алени знамена с изтъкани върху им портрети на тримата синове на Константин се веят от свободно стоящи колони; стражи в позлатени церемониални брони стоят от двете страни на всяка от тях.

Откривам техния центурион.

— Минавал ли е Публилий Порфирий оттук?

— В гробницата е.

Отново Константиновият пропуск ми отваря пътя — в градината при мавзолея. Откритата страна гледа на юг, така че златната стена улавя обедното слънце и изпраща отразените му като в огледало лъчи из целия двор. Те ме замайват — от три метра усещам горещината, която се носи от там.

Внезапно се налага да седна. Аз съм стар човек, който е вървял твърде много в горещия ден. Обезводнил съм се. Устата ми е суха, крайниците ми са като пълни с пясък. Имам усещането, че се давя във врящо море от горещина и светлина.

— Гай Валерий?

Завъртам се, несигурен откъде идва гласът. Слънцето е изпържило сетивата ми; нещо не мога да видя. Тъмната фигура стои сред блясъка като петно пред очите ми.

— Порфирий? — предполагам аз.

— Какво правиш тук?

— Прочетох стихотворението ти.

— Чудех се дали ще го разгадаеш. — Не мога да видя лицето му, но гласът му не звучи гневно. — Надявах се, че императорът го е унищожил, когато изгори документите от кутията на Александър.

— Това е друго копие. От Хранилището на архивите.

— Паметта е странно нещо.

— Ти ли уби Александър?

Той се изсмива.

— Горкият Валерий. Залиташ наоколо в гонитба на сенки и призраци. Нямаш никаква представа за какво изобщо става дума.

— Защо не ми кажеш?

— Ела и виж.

Хваща ръката ми и ме повежда през ротондата. Гробницата закрива слънцето: отново мога да виждам. Дори мавзолеят не е това, което изглежда. Златната ламперия оформя само полукръг, а скелето на строителите още се издига в северния край, където никой няма да го види. До него тясно стълбище се спуска в мазето на гробницата. Порфирий почуква — отмерен ритъм, който прозвучава като съобщение.

Вратата се отваря. За моите очи, които още ме болят, вътре е непрогледен мрак. Порфирий ме побутва напред.

— Няма да те нараним. Десет години си чакал този миг.

В момента, в който прекрачвам вратата, здрави ръце приковават моите към тялото ми. Искам да извикам, но друга ръка ми затиска устата.

Вратата се затваря и аз потъвам в мрак.