Тайната на мъртвите

23.

Косово — днес

— Малко преди да умре, Майкъл е попаднал на хиляда и седемстотин годишен римски труп. Нямам представа как и къде. Американски войник на име Санчес му помогнал да го докарат.

На пътническата седалка Джесъп изглеждаше замислен. Колата беше негова, но след три произшествия на излизане от Прищина, избегнати на косъм, Аби настоя тя да шофира.

— Както може би си забелязала, Драгович го тресе римската треска — отбеляза Джесъп. — Луд е на тая тема. Знаеш ли, че се радва на прякора си Императора? На унгарски Золтан значи император. Драгович се държи така, сякаш е превъплъщение на Цезар. Ако Майкъл е имал връзка с него — а такава е съществувала — и е намерил нещо, останало от Римската империя, Драгович би бил очевидният купувач, на когото да звънне.

Ако Майкъл е имал връзка с него. Щом мъжът, когото си смятала, че обичаш, е корумпиран, и най-издирваният бандит на Балканите го държи в малкото си джобче… Тази мисъл беше отровна, твърде ужасна, за да я проумее наистина. Трябваше да я държи далеч от себе си, затворена в стъклен буркан, и да внимава да не се строши, защото ще я съсипе.

— Била съм в две от къщите на Драгович. — Това също беше неоспорим факт. — Той притежава повече римско изкуство, отколкото папата. Какво може да е открил Майкъл, което онзи е пожелал толкова силно?

— Според нашия човек в музея, огърлицата вероятно е от времето на управлението на Константин Велики, около 300 г. след Христа. Чувала ли си за него?

— Аха.

Още не знае за ръкописа в Трир, помисли си Аби. Задържа очите си на пътя, докато се разминаваха с камион, натоварен с дърва за горене.

— Както ти каза, той няма нужда от нови произведения на изкуството. Или пари. — Джесъп се загледа през прозореца в прелитащите край тях складове за скрап и строителни материали. — За да се разпали толкова обаче, трябва да е било нещо много специално.

Аби пусна чистачките, защото започна да пръска дъжд.

— Може би специалист Санчес знае за какво става дума.

Когато спряха на паркинга, дъждът се беше усилил и се лееше силно и безмилостно над базата „Бондстийл“. Хукнаха по пътеката между бетонните защитни екрани и телената мрежа. Докато стигнат пропуска, двамата вече бяха подгизнали.

Днес охранителите бяха други: нямаше кой да разпознае Аби, нямаше и възражения, когато Джесъп показа пропуска си. Капитан с висока яка на куртката ги посрещна и ги поведе към зелена „Тойота Ленд крузър“.

— Дошли сте, за да се срещнете със специалист Санчес?

— Нямаме уговорена среща — обясни Джесъп.

— Разквартируван е в Южния град. Ще ви закарам.

Аби се качи отзад и се вторачи през прозореца, докато пътуваха по широки улици от трамбована пръст. Накъдето и да обърнеше поглед, пейзажът от вълнисти хълмове се бе превърнал в замръзнала координатна мрежа от транспортни средства, подредени в редици бараки и прави улици, които ги свързваха. Спомни си, че някой й беше разказал как американците разрушили два хълма и запълнили с пръстта долината, за да изравнят мястото.

В базата имаше нещо безутешно, въпреки огромните й размери. Пътуваха няколко минути покрай редици кафяви бараки и с малки изключения не видяха жива душа. Нямаше танкове или хамъри: повечето автомобили, които се виждаха, бяха цивилни ленд крузъри като техния. На едно дълго парче земя имаше редица палатки, които служеха за хеликоптерни хангари — странно временни в този организиран пейзаж.

— Вярно ли е, че тук имате „Бъргър Кинг“? — попита Джесъп капитана.

— И един „Тако Бел“34. Тук съм от единайсет месеца и никога не съм ходил там. — Мъжът се засмя. — Точно както у дома.

— И къде е това?

— Северна Дакота.

Ако се чувстваше засегнат, че го бяха пратили от другата страна на земята да поддържа реда между враждуващи от векове народи в страна, която вероятно беше с размерите на средна ферма в родния му щат, човекът не го показваше.

Аби се сети за Рим и се запита дали последните дни на империята са били такива. Малцина мъже далеч от дома, свили се в крепост, издигната за по-величави времена. А може би границите винаги са били такива: самотни отдалечени места, където в храстите се крият варвари и вали непрекъснато.

Капитанът паркира джипа от едната страна на улицата и ги поведе към дървената веранда в предната част на гъсто населените дървени бараки. Стигнаха до врата, почукаха и влязоха.

Специалист Антъни Санчес седеше на дървена койка и играеше с видеоконзола „Х-бокс“ на четирийсетинчов телевизор, сложен на железен стол. Беше висок и широкоплещест, облечен в риза със защитен цвят, която беше достатъчно широка, за да има място за напомпаните му в спортната зала бицепси. Когато вратата се отвори, той се обърна да погледне и на екрана една състезателна кола излетя от пътя и избухна в огнено кълбо.

— Предполагам, че вие сте онези, заради които днес ми казаха да не излизам. — Кепето му беше килнато напред и козирката скриваше очите. Гласът на войника беше дрезгав, а чертите — изненадващо деликатни за силното му тяло.

— Ще ви чакам в колата — обяви капитанът.

Санчес натисна зеления бутон на конзолата. Без светлината от екрана помещението стана толкова сумрачно, че едва го различаваха. Мъжът се протегна към срещуположната койка и вдигна празна кутия от пица.

— Съжалявам, но нямаме бисквити, чай или нещо подобно.

Джесъп се наклони към него.

— Разкажи ми за Майкъл Ласкарис.

От Аби кепето се обърна към Джесъп, после към пода.

— Какво искаш да знаеш?

— Заедно сте занесли труп в Отдел „Изчезнали лица и криминологични изследвания“ — обади се Аби. — На описа стои твоят подпис.

Кепето не помръдна. Дъждът барабанеше по покрива на бараката. Дълга шипяща съгласна се чу от устата на мъжа: може би сдъвкана ругатня или просто беше въздъхнал.

— От доста време не съм се виждал с Майкъл.

— Мъртъв е — обясни Джесъп.

Санчес си играеше с джойстика на конзолата, правейки безсмислени кръгове с него.

— Разкажи ни как се запозна с Майкъл.

— В бар.

— Типично за него.

— Дойде да ме намери тук в базата. Беше в цивилни дрехи, но мисля, че се ориентираше добре вътре. Почерпи няколко бирички и всичко беше готино. След това ми каза, че прочел един доклад за мисия, който бях вкарал в базата данни на ЕСН.

— ЕСН? — попита Джесъп.

— Екип за свръзка и наблюдение. Моята част. Излизаме в групи по трима с всъдеход и разговаряме с местните, захранваме с информация командването. Нали разбирате, строим мостове.

— За какво беше този доклад?

— На север, около Нотинг Хил. Това е една махала…

— Маха… какво?

— Махала. Селище, нали разбирате. Както и да е. Там разговаряхме с няколко типове и в този миг се появява един фермер на косовския си „Харли“. — Санчес забеляза, че отново не го разбират. — Не сте ли ги виждали? Взимат градински култиватор, слагат му колелета вместо крилчатите лемежи, отзад му закачат ръчна количка и се получава нещо като пикап. Викаме им косовски харлита.

— Знам за какво говориш — кимна Аби.

Джесъп имаше озадачен вид.

— Та този тип ни казва, че според него в земята на съседа му има скривалище за оръжие. Той бил добър гражданин, затова искал ние да знаем. Откровено казано, вероятно искаше полето за себе си. Но какво от това, нали? Отиваме и претърсваме, където ни е казал, и откриваме скрита врата и пещера с няколко ръждясали калашници и пистолети. Да, това е голяма работа, но не чак толкова голяма. Нещата излизат от контрол, когато осветяваме наоколо с фенерчетата си. Това място не е обикновена пещера — то е гробница или нещо подобно. По стените има стари рисунки, а в средата голям каменен ковчег.

Дъждът блъскаше още по-силно. Всичко, което Аби виждаше от Санчес, беше силуетът му, очертан на фона на зарешетения прозорец.

— Тогава ли намерихте трупа?

— Не тогава. Бяхме на мисия. Прибрахме оръжията и извикахме да арестуват собственика на земята. Командирът остави човек на пост. След това се прибрахме. Всъщност това не беше нашият сектор — ние сме Бойна група „Изток“, а мястото беше доста на север. Отидохме там просто за да покажем добра воля.

Добра воля пред кого, учуди се Аби.

— Както и да е, описах случилото се в доклада и седмица по-късно Майкъл се появи в бара и ме помоли да види мястото. Казах му, че няма проблеми, но трябва да е през свободното ми време. Ходя само където ми кажат. И два дни по-късно сержантът ме вика и ми казва, че съм определен да съпровождам един цивилен, отиващ да установява факти. Беше малко раздразнен, защото това му съсипваше графика, но Майкъл беше един от онези типове, които правят нещата да се случват.

Можеш да повториш това.

— Поехме на север по посока Митровица и пещерата. Бойна група „Север“ беше сложила на пост един норвежец, но Майкъл носеше какви ли не документи и нямаше проблеми. Влязохме вътре с няколко лоста и чукове. Майкъл посочи ковчега и каза: „Давай да отворим това нещо“.

Дъждът беше отслабнал. Единственият шум в стаята беше шуртенето от улуците и водосточните тръби отвън.

— Имам две командировки в Ирак, преди да дойда тук, и съм виждал какви ли не гадости. Но това беше направо лудост. Вътре беше тъмно като в рог и се сетих за проклятието на Тутанкамон и подобните глупости, които бълва каналът „Дискавъри“. Капакът наистина беше тежък. Направо ми се откъснаха пръстите, докато го вдигнем. Особено когато се видя какво има вътре.

— Скелет — обади се Аби. Тя си спомни празните орбити, потъмнелите кости на металната маса.

Главата на Санчес се стрелна нагоре към нея.

— Предполагам си го видяла в „Изчезнали лица“. Завихме го в мушама и го изнесохме покрай пазача. Майкъл искаше да вземе и капака на ковчега, но нямаше начин да го вдигнем и отнесем. Направи снимки на рисунките по стените и на вазата…

— Какво?

— Вазата. — Произнесе думата по американски, изяждайки началото. — Нещо подобно на глинена бутилка с размерите на еднолитрово шише малцово уиски. Беше в ковчега при трупа, запечатана с восък или нещо подобно.

— Майкъл отвори ли я?

— Не и пред мен. Излязохме доста бързо. Норвежецът говореше по радиостанцията си и Майкъл започна да става неспокоен. Потеглихме със скелета в багажника. Предполагам, малко като мафиоти.

Санчес свали кепето и започна да го върти из ръцете си. За пръв път Аби видя очите му — две блестящи точки светлина в сумрака.

— Това беше. Направих онова, което ми каза. Не мислех, че ще има някакви проблеми.

Чувствам болката ти, помисли си Аби. Аз съм в същата лодка.

— Майкъл спомена ли защо го интересува находката? — попита Джесъп.

— Говореше през цялото време, но не много по същество, ако разбирате какво искам да кажа. Попитах го за какво е всичко това, а той отговори, че било просто рутинна процедура.

— Но ти не му повярва?

— Не, но какво от това? Занасянето на труп в моргата не е нарушение на Женевската конвенция. Особено ако човекът е мъртъв от няколкостотин години. Както вече споменах, върша само онова, което ми кажат. Мъртвият римлянин не е мой проблем.

Аби се втренчи в него.

— Откъде знаеш, че е римлянин? Майкъл ли ти каза?

— Може би. Не си спомням. Но аз съм католик, бил съм в много черкви и зная, че надписите бяха на латински.

— Какви надписи?

— На ковчега.