Тайната на мъртвите

29.

Нови пазар, Сърбия — днес

Нови пазар — наименованието на града трябва да се приема буквално, макар че пазарът тук сега беше запуснат. Целият град представляваше Балканите в умален вид: южната част с минарета и виещи се отомански пасажи, северната част — от християнски бетон, а помежду им рекичка, която ги разделя. Дори бежанците, които се блъскаха по улиците му, съответстваха на тези две части: мюсюлмани, изгонени от сърбите в Босна, и сърби, прогонени от косовските мюсюлмани.

Аби си купи нови дрехи в един от многото магазини втора употреба и се преоблече в тоалетната на автогарата. Купиха два билета от гишето и се настаниха в задната част на автобуса. До Белград щяха да пътуват пет часа.

През прозорците се виждаха речни долини, покрити с шубраци хълмове, осеяни с кафяви и зелени петна и доста често с овощни градини или каменоломни. Първобитен, самотен пейзаж.

Майкъл извади камерата от раницата и я включи. Сложи ръка на екрана, за да го закрие, макар автобусът да беше полупразен. Започна да разглежда снимките от гробницата, като ги увеличаваше или намаляваше, за да проучи някоя подробност.

— Това е капакът на саркофага. — Той увеличи изображението. — Виждаш ли надписа?

Въпреки възрастта им буквите бяха дълбоки и ясни.

— G VAL MAX — прочете Аби.

— Гай Валерий Максим — обясни Майкъл.

Тя го стрелна с поглед.

— Нямах представа, че знаеш латински.

— Учих в класическа гимназия, преди всички да станат частни. — Той почука по екрана. — След като видях надписа, направих малко проучвания. За този Валерий има сведения. Бил е консул през 314 година след Христа. Запазени са надписи, които го сочат за преториански префект на император Константин Велики. Нещо като началник на кабинета или консилиере — ако си падаш по „Кръстникът“. Важен човек.

— Докато не е получил нож в гърба.

Майкъл кимна.

— Знаеш ли нещо за Константин?

— Попрочетох едно друго.

Майкъл запрехвърля следващите снимки — избледнелите фрески и падащата на парчета мазилка. Опита се да увеличи надписа, но колкото повече се доближаваше до него, толкова повече той се разтваряше в петно от пиксели. Разочарован, остави камерата на седалката. Аби я взе.

— Не смяташ ли, че е странно? — Тя намали увеличението, за да види оцелелите фрески в цялост. — Не виждам никаква християнска иконография! Няма кръстове, нито христограми; нищо, което да напомня някоя библейска история.

— Според онова, което четох, от гледна точка на религията управлението на Константин било много объркано време. Не всички са се събудили една сутрин с решението да станат християни.

— А огърлицата, която ми даде? Намерил си я в гробницата, нали?

— Запечатана във вазата заедно с ръкописа.

— Тя е християнски символ.

— Така си помислих.

— Мъртвият човек — Гай Валерий — защо ще иска тя да е с него в гробницата, а цялата й украса да не съдържа други подобни символи?

Майкъл вдигна рамене.

— Може би се е отрекъл на смъртния одър?

Тя се замисли за ножа, който се е забил в гърба на мъжа с достатъчно сила, за да му строши реброто. Потрепери.

— Като стана дума за огърлицата, още ли е у теб?

— От Външното министерство я прибраха.

Майкъл се загледа през прозореца.

— Вероятно няма значение.

Белград, Сърбия — днес

Автобусът ги остави на автогарата в подножието на хълма близо до градския център. Смръщеното небе беше причина за подранилия сумрак; неспирен дъжд барабанеше по улиците, а гръмотевиците трещяха над речната долина. Купиха си чадър от магазинче пред чакалнята на гарата.

— Как сме с парите? — попита Аби.

— Добре — успокои я Майкъл. — Предимството да се преструваш на мошеник е, че през ръцете ми минават много пари.

— Тогава да намерим къде да отседнем. Има един хотел, в който…

— Не — отряза я твърдо Майкъл. — Знаеш правилата в Сърбия. Всеки хотелски гост се регистрира в най-близкия полицейски участък. Дори да не разпознаят имената ни, ще видят, че нямаме печати за влизане в страната. Изобщо имаш ли паспорт?

Аби се потупа по джоба на панталона, но нищо не напипа. Спомни си, че се бе протегнала за него на пропускателния пункт; след това ръката на маскирания се беше впила в китката й и я бе извлякла от колата. Без онзи изобщо да му обърне внимание, паспортът беше паднал в калта.

Разтърси я ридание. Изпита чувството, че се смалява — малко момиченце, изгубено в непознат град. Без възможност да се измъкне — дори не можеше да докаже коя е.

Майкъл, изглежда, не забеляза, защото си гледаше часовника.

— Хайде, имаме среща, на която трябва да отидем.

Тя закрачи след него през автогарата и излязоха на оживената улица пред нея. Майкъл носеше чадъра смъкнат ниско, така че да скрива лицата им. Аби го хвана под ръка, като внимаваше да не я изпръскат минаващите автомобили.

— Къде е срещата?

— На един сал.

Саловете са белградска забележителност — барове и нощни клубове на салове, закотвени край бреговете на Сава и Дунав в продължение на повече от километър и половина. Досега Аби не беше ходила в подобно заведение, макар да ги беше виждала отдалече при пътуванията си до Белград. Някои приличаха на къщи, други на шлепове: онзи, на който се бяха качили, имаше извит покрив от стоманени листове, с което приличаше повече на самолетен хангар, отколкото на нощно заведение. Лежеше на около двайсетина метра навътре в реката, свързан с брега чрез импровизиран мост от талпи и забити в земята дървени стълбове, напомнящи скеле. Надписът над вратата гласеше „Риск“, макар да не беше ясно дали това е името на бара, или предупреждение.

Аби огледа несигурния мост, хлъзгав от дъжда, и сивата река, която течеше под него. Не й харесваше, твърде много приличаше на подвижен крепостен мост.

— Ще бъде трудно, ако се наложи да си тръгнем бързо.

— Не аз избрах мястото.

Тръгнаха със залитане и олюляване по мокрите талпи. Един охранител ги претърси надве-натри — напомняне, че това е град, който все още не е в мир със самия себе си. На вратата имаше табелка „Оръжието забранено!“, но това изобщо не я успокои.

Вътре помещението беше просторно и цареше полумрак, макар че и той не можеше да скрие колко е празно. Стените бяха боядисани във виненочервено, но толкова тъмно, че изглеждаха черни, накъсани през няколко метра от неонови осветителни тела с агресивни абстрактни форми. В средата на помещението стоеше диджей и пускаше оглушаваща музика, макар никой да не танцуваше. Малцината клиенти се бяха оттеглили в сепаретата по краищата на помещението. Един от тях, възрастен човек, който беше сам на масата, вдигна глава, като влязоха, и им кимна да се приближат.

— Кой е този? — попита Аби, докато прекосяваха заведението. Тя се опитваше да бъде дискретна, но заради гърмящата музика трябваше да изкрещи въпроса, за да я чуе Майкъл.

— Господин Джакомо. Той е онова, което преди наричаха укривател на крадени вещи.

Ако се съдеше по външния му вид, господин Джакомо имаше дълго минало: щръкналата му бяла коса съвсем липсваше на темето, което стърчеше нагоре като носа на лодка. Лицето му беше сбръчкано и мургаво, веждите диво рунтави. Носеше кафяв костюм от туид, бялата му риза без вратовръзка беше разкопчана почти до границите на приличието. Когато наближиха, той се изправи и ги покани в сепарето. Не им подаде ръка, но махна на келнера и поръча два коктейла с коняк.

— Добре ли пътувахте? — попита. Акцентът му беше трудно определим — можеше да е на човек от половин дузина страни, които граничеха с Адриатическо море. — За първи път ли сте в Белград?

Въпросите му бяха изцяло насочени към Аби.

— Била съм тук и преди.

— Разгледахте ли крепостта? А етнографският музей?

— Господин Джакомо работи много в музеите — обади се Майкъл. Беше направил опит да се пошегува, но Джакомо не се усмихна.

— Господин Ласкарис, ти си направи труда да си уредиш среща с мен. Аз съм зает човек, но ти отделих време. Макар твоята професия и моята често да са в… противоречие. — Той сложи ръце на масата и се наведе. — Какво искаш от мен?

Майкъл запали цигара и издиша дима. Светлината от неоновата фигура на стената обагри дима в червено; пулсиращите прожектори на дансинга премигваха по края на облака дим, сякаш бяха далечни светкавици.

— Искам да знам какво търси Драгович.

Джакомо присви очи.

— Това не е име, което се произнася на глас. Особено в този град. — Той докосна ухото си. — Дори сам да не можеш да се чуеш, някой друг винаги може.

— През последния месец Драгович обърна Европа с хастара навън. — Майкъл демонстративно повтори името. Ритъмът на музиката се усили, блъскайки като тичащи крака. — Търси нещо.

— Човек като него винаги преследва нещо. Оръжия, момичета, наркотици… Дори някой митнически инспектор от Европейския съюз. — Джакомо извади своя пакет цигари и го сложи на масата. — Може би ти знаеш повече от мен за това?

— Търси някакъв исторически артефакт. Вероятно римски. От начина, по който действа, личи, че знае какъв е. Реших, че може би и ти си в течение.

Джакомо обмисли казаното.

— Човекът, когото спомена, не споделя често мислите си с мен.

— Ако търси римски артефакт, ти със сигурност трябва да си чул за това.

— Смяташ, че съм толкова знаменит? — Джакомо вдигна чашата си и се загледа в отраженията по стъклото. — Може и да съм. Кое те кара да мислиш, че предметът, който търси, е римски?

Пепелта от цигарата на Майкъл се удължи още малко.

— Всички знаят, че е луд по римските артефакти.

— Така ли?

Въпросът увисна във въздуха и се смеси с дима и шума. Джакомо се вторачи в Майкъл, който се извъртя малко, за да стрелне поглед към Аби. Вдигна леко вежди. Какво да му кажем, а?

Джакомо стана.

— Моля да ме извините. — Възрастният мъж се потупа по стомаха. — Старчески проблеми. След минутка ще продължим разговора.

Той се измъкна от сепарето, заобиколи дансинга и се насочи към тоалетните. Тътреше крака в костюма си от туид и много приличаше на старец, който се е изгубил.

— Откъде го намери? — полюбопитства Аби.

Майкъл допи коктейла.

— Имам неколцина познати в света на изкуството. Контрабандата на откраднати произведения на изкуството и антики е голям бизнес. Господин Джакомо е един от най-добрите — или най-лошите — зависи единствено от гледната точка.

— И няма да ни предаде на Драгович? — Тя се огледа. Нарочно или не, Джакомо ги беше сложил да седнат с гръб към входната врата. В допълнение проблясващите светлини на цветомузиката и блъскането на басите ги лишаваха напълно от сетива.

— В нищо не съм сигурен. — Майкъл махна на келнера за още един коктейл. — Слуховете твърдят, че конкурира организацията на Драгович. За всичко, което си струва.

Дали нашият живот си струва? — запита се Аби.

В другия край на помещението забеляза мъж в кожено яке, застанал на бара. Беше млад, косата му стърчеше гелосана в ежови бодли, яростно акне покриваше бузите му. Пред него стоеше чаша бира, но се бе разположил така, че сепарето им влизаше в зрителното му поле. Тя леко кимна в неговата посока.

— Смяташ ли, че е от хората на Драгович?

— Вероятно е приятел на Джакомо. — Майкъл махна с ръка, сякаш искаше да отпъди тези мисли. — Колко да му кажем?

— Има ли значение? — Тя не можеше да откъсне очи от младежа на бара.

— Да си имаш работа с човек като Джакомо е все едно да играеш покер. Не искам да си разкрием козовете твърде рано.

Аби не можа да се сдържи и се засмя.

— Нима мислиш, че няма да усети, ако блъфираме?

В другия край на помещението Джакомо беше излязъл от тоалетната. На Аби й се стори, че когато мина покрай бара, размени погледи с младежа с гелосаната коса. Старецът седна и изчака, докато келнерът донесе питието на Майкъл. Неговата чаша беше още наполовина пълна.

— Е?

Майкъл отпи голяма глътка от новото си питие.

— Имаше една гробница в Косово. Аз я намерих. Вътре имаше артефакти и ги продадох на Драгович.

— Трябваше да дойдеш при мен. Щях да ти дам по-добра цена.

— В гробницата имаше стихотворение. — Майкъл извади салфетката изпод столчето на чашата и написа първия стих на латински по памет. След това я плъзна през масата.

Джакомо повдигна вежди.

— Аз не съм поет. Дори учен не съм.

— Сметнах, че може да го познаеш.

— От твоята гробница?

— Това е препис на стихотворение, което е вече известно. Идва от надгробна плоча в Музея на Римския форум.

— Някога е бил в Музея на форума — поправи го Джакомо. — Наскоро беше открадната, макар да си мисля, че е още в Рим.

Черните му очи се стрелкаха между Майкъл и Аби. Знае, че е у Драгович, помисли си Аби. Чувал е за малкия музей на сърбина в Рим. Какви ли връзки съществуваха между тях?

— Драгович открадна плочата със стихотворението. Смята, че може би сочи пътя към нещо много ценно.

— И така да е, не ме е питал за моето мнение.

— Аз те питам.

Втораченият поглед на Джакомо се плъзна над рамото на Майкъл към вратата. Аби трябваше да положи усилие да потисне нуждата да се обърне и да погледне.

— Какво знаеш за стихотворението? — попита Джакомо.

За нейна собствена изненада изведнъж Аби се чу да отговаря:

— Датира приблизително от четвъртото столетие — около времето на Константиновото управление.

Джакомо се облегна на пейката.

— Константин Велики. Знаеш ли, че е роден в Сърбия? Мисля, че тук се специализират в мегаломания. — Той се изкиска. — Къде в Косово се намира гробницата?

— В една гора — отговори Майкъл спокойно.

— Когато я ограби, остави ли нещо? Нещо, което някой приятел може да отиде и да вземе за теб?

— По стените има фрески. Запазени, в твърде добро състояние. — Майкъл извади камерата от раницата си и му ги показа на екрана. — Ако можеш да ни помогнеш, ще ти дам по-точно описание на местоположението.

Аби се вторачи в него. Наистина ли върши това, попита гласът в нея. Представи си бандитите на Джакомо в гробницата и потрепери от мисълта как бормашините им вадят трошливата основа на фреските. Те не им принадлежат, каза си тя, сякаш беше чула протестите на хиляда и седемстотин годишният скелет, който някога е бил мъж на име Гай Валерий Максим.

Джакомо извади химикалка от джоба си и написа нещо на гърба на салфетката.

— Това е адрес на хотел. Отидете там, разположете се удобно. Ще поразпитам, ще говоря с едни хора и ще ви намеря там, когато имам какво да ви кажа.

— Чакай малко — възрази Аби. — Ако се настаня в хотел, ще ми поискат паспорта, защото трябва да ни регистрират в полицията.

Джакомо я погледна изпитателно. Златен зъб проблясваше в полуотворената му уста. Показах му слабо място, каза си Аби. Сега се чуди как да се възползва. Възрастният мъж извади сребрист мобилен телефон и проведе кратък разговор. Аби се чудеше как изобщо чува нещо при тази шумна музика.

— Няма да ти искат паспорт.

— Колко трябва да чакаме?

— Докато науча нещо. Знаеш ли какво казва Сократ?

— Умирам за чаша бучиниш? — изстреля Майкъл.

Шегата беше плоска и Джакомо пак не се усмихна.

— Знанието е у теб.

Той стана и си тръгна, без да плати. Мъжът с акнето по бузите му кимна, докато старият минаваше покрай него, но не го последва.