Тайната на мъртвите

16.

Константинопол — април 337 г.

Войниците не са от дворцовата охрана. На плащовете им са изобразени двама борещи се мъже. Четиринайсети легион, кръстен на съзвездието Близнаци. По закон би трябвало да са на хиляди мили от тук на Рейнската граница, за да следят варварите да не пресичат реката.

Центурионът отдава чест.

— Генерал Валерий, моля ела с нас.

От много време никой не ме е наричал генерал.

— Кой иска да ме види?

— Стар приятел.

Това е лъжа, но няма значение. Всичките ми приятели отдавна са умрели — по един или друг начин. Но в този град, когато войници дойдат в дома ти, това, което казват, е само предлог. Достатъчно често съм бил на тяхно място. Трябва да тръгнеш с тях и да се помолиш на който бог смяташ, че може да те спаси.

Намятам плащ, слагам си широкопола шапка и им позволявам да ме отведат. Избягваме очевидните местоназначения — двореца, казармите Школа26, Влахернския дворец — вместо това завиваме към хълма със стръмните стълби, които се спускат към Златния рог. В ранния неделен следобед градът дреме като куче: безистените са празни, магазините затворени, фурните угаснали. Дори кирките и чуковете са замлъкнали. Целият свят е спрял, защото така нареди Константин. Кой ще се откаже от бог, който ти дава един свободен ден седмично?

Очаква ни скиф, който се полюшва сред боклуците и отломките, които задръстват пристанището. Дванайсет силни роби налягат греблата. Очаквам, че ще ни прекарат през Рога; вместо това обръщат и поемат към откритите води на Босфора. Впервам очи в трюмната вода. Веригата е навита на гнездо близо до носа; котвата, с която завършва, изглежда достатъчно тежка, за да потопи възрастен мъж. Както се е засилил вятърът, който вдига пяна от гребените на вълните, никой няма да ме види как цопвам.

Придърпвам плаща плътно към тялото, за да се защитя от вятъра, и насочвам вниманието си към града на азиатския бряг — Хризополис, златния град. През последните години изгуби малко от блясъка си — великолепието на Константинопол хвърля дълга сянка през протока — обаче определен вид хора все още ценят неговите удобства. Къщите са просторни, въздухът — чист, а подозрителните очи, които наблюдават всеки сантиметър от Константинопол, не могат да виждат толкова надалеч.

Лодката отминава градското пристанище и продължава покрай брега до частен каменен пристан. Дълги градини се простират от водата до красивата вила на върха на хълма. Бадемите са цъфнали; пчели бръмчат между цикламите и розите. На половината път до къщата мъж в туника чака на каменна тераса. Това ли е старият ми приятел? Трябва да е на половината от моите години — в средата на трийсетте, с къса черна коса, подстригана на прав бретон на челото, и лице, което инстинктивно се извива назад, за да те гледа отвисоко. Изглежда доволен, че ме вижда, макар да не мога да си представя защо.

— Генерал Валерий.

Той стиска ръката ми, но не се представя. Чака, като се надява, че аз ще си спомня кой е.

— Марк Север? — Това е наполовина чисто предположение, но улучвам. — Не съм те виждал от…

— Халкедонската кампания. — Сега, когато го разпознах, е щастлив да ми припомни.

— А сега си в Близнаците? — предполагам аз. — Вече трябва да си поне трибун.

Лицето му поруменява.

— Началник-щаб на цезар Клавдий Константин27.

— Разбира се. — Минали са цели дванайсет години от последната ни кампания, когато той беше разпален млад офицер и се въртеше около моя щаб, очаквайки всяка команда, която би могла да му донесе мъничко слава. Махвам с ръка, като извинение за възрастта ми. — Нали знаеш, паметта на възрастните… Чух за това, но ми изхвръкна от ума. Поздравления, напълно го заслужаваш.

Той се преструва, че приема извинението ми. Армията е добър избор на поприще за него — няма маска за дворцовия живот.

— Защо си в Константинопол сега? В отпуска ли си? — Той не отговаря. Посочвам с ръка вилата на върха на хълма. — Това твоята къща ли е?

— На един приятел. Позволи ми да я използвам за тази среща.

Един роб поднася на сребърен поднос вино с подправки. Отпивам от чашата и гледам през залива. Кафеникава омара от прах и дим оцветява небето над града.

— За какво прекара възрастния човек през протока? За да си припомним доброто старо време ли?

Той се обръща и ме оглежда несигурно. Може би не съм онзи, когото си е спомнял.

— Генерале, в доброто старо време ти държеше ръка на пулса.

Спомен: тъмен бряг, опасан с борове, камъчета, които се забиват в коленете ми, докато се свивам до трупа. Кървавите ми пръсти, притиснати в неговия врат.

— Пенсионирах се. Притежавам вила в мизийските планини и след месец ще се върна там завинаги. Веднага щом императорът ми позволи да си тръгна.

Той докосва рамото ми, опитвайки се да създаде известна близост.

— Нищо не се променя. През всяка кампания, в която съм воювал с теб, ти казваше, че ще ти бъде последна. А чувам, че императорът ти е възложил да свършиш една последна работа за него. Все още си неговата доверена дясна ръка.

Вторачвам се в него над ръба на чашата.

— Ти си много добре осведомен.

Той се засмива и посочва града отвъд залива.

— Звукът се пренася добре по водата.

— И какво си чул?

— Че императорът е поискал да разследваш смъртта на епископа.

От всички неща, които очаквах, след като войниците бяха дошли в дома ми, това беше най-неправдоподобното. Какво има у този епископ, което прави всички, като почнеш от стария езичник до началник-щаба на следващия император, толкова чувствителни към неговата съдба?

— Защо войник като теб го е грижа за някакъв епископ?

Допълнителната облага от името, с което се ползвам, е, че хората винаги приемат, че знам нещо дори когато твърдя противното. Север ме дарява със съзаклятническа усмивка.

— Гай, носят се слухове. Сигурно си ги чул.

— Представи си — не съм.

— Говорят, че когато е намерен твоят умрял епископ, е липсвало сандъче за документи.

Ха, кога беше успял да стане „моят умрял епископ“?

— Епископ Александър е пишел книга за Константин — компендиум на събитията по време на неговото управление. С каквито и документи да е разполагал, те са били само за това.

Север се навежда към мен.

— Не ме интересува миналото.

Напълно му вярвам. Константин отгледа ново поколение по свое подобие, за което миналото е чисто и просто неудобно. Фамилните богове се затварят в килера, а от старите книги стават чудесни подпалки.

— Знаеш, че в двора има фракции — продължава той. Лицето му е розово и блести от пот.

— Затова го наричат двор. Хората избират страна и играят игрички.

Шегата ми не му харесва.

— Това е сериозно. Говорят, че сестрата на Константин, Константиана, притежава тайно завещание, което той бил написал.

За втори път днес срещам името на Константиана, макар за пръв път да чувам за тайно завещание.

— Кой е наследникът?

— Никой не знае.

— А кой тогава пуска слуховете?

Поглежда ме отчаяно.

— Никой не знае. Шепот, погледи и сенки в мъглата. Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш как става.

Вдигам рязко глава: наистина ли мисли това, което каза? Проучвам лицето му, но всичко, което чета по него, е приятелски интерес.

Подцених го. Той може да играе дворцовата игра не по-зле от всеки друг.

— Няма тайно завещание — отговарям аз безизразно. — Дори и да имаше, защо ще е у Александър? Кога наследяването е било решавано от свещеник? Армията е вярна — това единствено има значение. Единствено това е имало значение.

— Времената са различни. Това е нов век.

— Всеки век смята така.

— А възрастните си мислят, че нищо не се променя. — Поглежда ме съжалително, сякаш иска да каже, че ми е дал възможност. — Сега християнството е онова, което обединява света.

Изучавам го още по-внимателно. Носи кожен ремък около врата си: той потъва под туниката му, но когато накланя глава назад, мога да зърна извития люспест гръб на бронзова риба.

— Помня, когато ти беше гарван, а аз скорпион — казвам аз.

Север ме поглежда така, сякаш съм почнал да бълнувам, сякаш изразът не означава нищо и не го е чувал натъпкан заедно с другарите си във влажно мазе, където пръстта на границата се просмуква през камъните. Сякаш никога не е коленичил пред мен, за да мога да сложа знак с кръвта на мирта на челото му и да го въведа в мистериите, които отчаяно искаше да научи.

— Да вярваш в бог, който не съществува, е чиста суета. — Трябва да е научил това изречение от някого от своите свещеници: прекалено умно е, за да е негово. — Христос постави основите за вселената и Той е Онзи, който ни усъвършенства.

Няма смисъл да споря. Бих могъл да го обвиня в предателство заради отричането от старите богове, но стрелите ми няма дори да го одраскат. На него не му пука. Не го интересува миналото, дори неговото собствено.

— Защо сте тук? — питам аз.

— Цезар Клавдий се тревожи за здравето на баща си.

Превод: Константин е възрастен човек. Ако нещо се случи, Клавдий иска неговият човек да е на място, за да охранява наследството му. Не е за чудене, че се е скрил тук, за да наблюдава двореца от другата страна на залива. Ако Константин научи, ще прати Север до края на живота си да брои чайки на някоя скала в Егейско море.

— Видях Август преди два дни. Можеш да се върнеш в Трир и да докладваш, че беше в отлично здраве.

Север кимва, сякаш моите сведения са полезни. И двамата знаем, че никъде няма да ходи.

— Валерий, трябва да науча всичко за завещанието. — Беше зарязал обръщението „генерале“. — В двора има фракции и кой знае какво могат да направят, за да лишат Клавдий от наследството му.

— Константин държи на собственото си мнение повече от всеки друг живял на земята.

— Въпреки това може да бъде разколебан от слухове. Както сам добре знаеш.

Отново забива нож в сърцето ми. Няма как да е случайно, макар да не можеш да прочетеш нищо по неговото благоразумно любезно лице. Гняв и срам бушуват у мен. Иска ми се да го хвърля във водата и да го държа под вълните, докато рибите не изгризат завинаги тази усмивка от устата му.

— Север, ти все още си гарван, дори да не си спомняш онези дни. Кацнал на клон на дървото, очакващ вятъра да довее миризмата на смърт.

Това е последното ми нападение, но то не го трогва. Единственото, което предлага, е снизхождение с лека отсянка на разочарование. Никога не съм имал свое семейство; беше ми спестено преживяването да видя как потомството започва да се отнася към родителите си като към своите собствени деца. Сега научих какво е усещането.

— Лодката ще те откара обратно.

Не ме изпраща. Когато стъпвам на пристана обаче, един последен въпрос долита отгоре:

— Питал ли си се защо Константин помоли човек, който не знае нищо за Църквата, да разследва смъртта на епископа?

Защото ми има доверие.

Не го казвам. Защо да се излагам на още подигравки?