Тайната на мъртвите

41.

Сплит, Хърватия — днес

Аби седеше в хотелската стая. Това беше най-приятното място, където беше попадала последната седмица — египетски памук на леглото, швейцарски шоколадчета под възглавницата и уелска минерална вода в хладилника. Седеше прегърбена на леглото с вдигнати до гърдите крака и ръце, които ги обгръщаха.

В другия край на стаята жена с червена пола и кремав джемпър седеше на кресло с висока облегалка за главата. Вероятно беше на годините на Аби, но много по-здрава: силно тяло с едри крайници, атлетическа розовина на бузите и дълга медноруса коса, която носеше свободно спусната. Осведоми я, че се казва Кони. Не се опитваше да завърже разговор — просто си седеше на стола, гледаше Аби и от време на време свеждаше поглед, за да си поиграе с черния телефон „Блекбъри“ в ръката си.

В ъгъла мъжът с черния вълнен костюм стоеше с кръстосани ръце, облегнат на вратата. Пердетата бяха дръпнати, светлината приглушена с вкус, но той въпреки това носеше слънчеви очила. Нещо издуваше вълненото сако — брутално като тумор. Кони го наричаше Бари.

Остатъците от пилешка салата лежаха върху чинията до нея. Похитителите й поне й бяха разрешили да използва обслужването по стаите. Беше яла от тяхната храна и им каза всичко. Гробницата, ръкописът, стихотворението и Грубер. Мъртвец на име Гай Валерий Максим, намушкан в гърба преди хиляда и седемстотин години; и Майкъл, който скочи от скала и отново се върна. Пропусна само доктор Николич, чието единствено престъпление беше, че им помогна. Когато свърши, изпита усещането, че у нея не е останало нищо.

Някой почука дискретно на вратата и измърмори нещо. Бари вдигна слънчевите си очила на главата и надникна през шпионката. Задоволен от видяното, той отключи и отстъпи три крачки.

Влезе Марк с лист хартия в ръка.

— Току-що добрите германци от Трир пуснаха това по факса. Разпечатка от компютъра на доктор Грубер. Очевидно са твърде възмутени от разкритието, че е работил на черно за издирвани престъпници.

Кутията за бижута лежеше на нощното шкафче. Марк извади огърлицата и я сложи на леглото заедно с факса, после измъкна от сакото си химикалка.

— Покажи ми как става.

Тя се наведе и свърза огърлицата със стихотворението. Оригиналът бе замъглен, а факсът — още по-размазан. Но Аби бе прекарала толкова време в автобуса от Сърбия, вторачена в него, разгадавайки буквите една по една, че сега ги откри много по-лесно. Проследи очертанията на огърлицата върху хартията, заграждайки буквите, след това я махна. Този път можа да види какво е свързала. Започвайки от горния край на монограма, прочете:

— CONSTANTINUS INVICTUS IMP AUG XXI.

Марк я накара да го прочете отново и го записа на празен лист хартия.

— Имам един класик от Оксфорд, който чака на телефона — човекът и преди е работил за нас. Да видим какво ще каже за това.

Аби вдигна очи. Щеше да е нужно нещо повече, за да я накара да се засмее в този момент, но тя успя леко да се усмихне.

— Можеш да си спестиш телефонните разходи. Константин, непобедимият император, Август XXI.

— Какво още?

— Нищо, това е.

— Но това е само неговото име. — Той тръсна глава, за да отметне къдрицата, която беше паднала над очите му. — А двайсет и едно какво означава?

Тя отново се прегърби.

— Питай експерта си.

Марк се вмъкна в банята. Шумът от вентилатора заглуши всичко, което Аби би могла да чуе — не че имаше някакво значение. Когато той излезе, изглеждаше смаян и ядосан.

— Каза същото като теб. Двайсет и едно вероятно означава двайсет и първата година на неговото управление, което датира поемата през 326 или 327 година. Каквото и да значи това.

Думите му раздвижиха нещо в паметта на Аби — нещо, което Николич беше казал.

— През девети век лабарума още го е имало. Един византийски историк го споменава.

— Спести ми шибания урок по история.

— Макар това стихотворение да е за лабарума, то няма да ти каже къде е скрит. Византийските императори са го излагали открито в продължение на още петстотин години.

Марк я гледаше с празен поглед.

— Нищо не ни казва — това е важното. — Той ритна крака на леглото. — Цялата тази работа е лудост.

От креслото си Кони вдигна очи от своя „Блекбъри“:

— Това няма значение. Ако Драгович мисли, че го води нанякъде, ще отиде там. Просто трябва да му подхвърлим тази идея.

Марк поклати глава.

— Трябва да е непоклатима. Ако реши да се покаже, трябва да е убеден, че работата е сто процента истинска. Трябва лично да се убеди.

Той отново се вмъкна в банята. Аби пак се наведе и се зае да изучава стихотворението. И като дете, любител на гатанки, а по-късно и като следовател от ООН, газещ през свидетелски показания на светлина от газена лампа, тя просто не можеше да зареже загадка.

Опита се да прочисти съзнанието си от всичко, което се бе случило през последните два дена, и да се съсредоточи само върху важното.

Всичките му оцелели стихотворения съдържат тайни послания.

Добре. Когато проследиш формата на монограма по буквите, те образуват името на Константин и неговите титли. Това беше доста находчиво — тя можеше само да си представи нужното търпение да се подредят думите така, че да се получи този резултат.

Защо обаче човек с подобен начин на мислене да спира дотук? Защо си е направил този труд само за да каже едно име?

Около 326 г. Порфирий бил помилван и се върнал у дома.

Затова може би е изпитвал благодарност? Обаче съществува и мъчителният въпрос за съдържанието на стихотворението. Скърбящият баща даде своя син. Ако Константин току-що е накарал да убият неговия син, колкото и да си умен, няма да напишеш стихотворение, в което го изтъкваш. Не и ако току-що си се върнал от изгнание и не искаш отново да се връщаш на края на света.

Трябва да има нещо друго.

Тя взе огърлицата и започна да я оглежда. Кони вдигна очи, но нищо не каза. Бари гледаше иззад слънчевите си очила. Марк още беше в банята.

Но това не е истински христограм. Този се нарича ставрограм. От гръцката дума ставрос, която значи кръст.

Сега, след като си го спомни, можеше ясно да го види. Обикновен кръст с проста примка, която свързва най-горната част с дясното рамо. А във всеки от четирите края на кръста и в центъра червени мъниста показваха буквите отдолу.

Някои учени дори мислят, че стихотворенията са били поднасяни на императора гравирани върху златни плочи със скъпоценни камъни под ключовите букви.

Пет мъниста, пет думи. Беше ги отбелязала върху хартията в тоалетната на кафенето, но толкова бързаше, че нямаше време да мисли, камо ли да ги прочете. Сложи огърлицата върху поемата и присви очи, за да види през мътното червено стъкло.

SSSSS

Прочете ги пет пъти — всеки път същата буква под червените мъниста.

Можеше да е съвпадение — но и така да е, какво означаваше това?

Вдигна огърлицата и започна да изучава разположението на буквите в стихотворението. Не беше изненадващо, че образуваха форма както на огърлицата: кръст.

Скъпоценни камъни под ключовите букви. Обаче буквите бяха едни и същи. Аби се намръщи — усети как главоболието й взе отново да се надига.

И точно тогава й хрумна нещо. Ами ако не са ключовите букви, а ключовите думи? Тя избра петте думи, които съдържаха буквата S, записа ги, след това слезе от леглото и отиде да почука на вратата на банята. Бари проследи движението й само с глава, но ръката му се премести по-близо до джоба на сакото.

Марк отключи и отвори широко вратата, като същевременно притискаше телефона в ухото си. Намръщи се, когато видя нея.

— Какво има?

— Още ли говориш с професора от Оксфорд?

— Защо?

— Попитай го какво значи това. — Тя му подаде листа, на който беше записала петте думи.

SIGNUM INVICTUS SEPELIVIT SUB SEPULCHRO.

Очите на Марк се ококориха.

— Ще ти звънна по-късно — каза той на човека, с когото говореше. Натисна няколко бутона и притисна апарата отново към ухото си.

Аби изчака, докато той прочете изречението, след това го повтори буква по буква. Опря телефона на рамото си и го притисна с буза, за да може да запише на плота на мивката.

— Благодаря. — Затвори и за миг се вторачи в огледалото на стената.

Над рамото му Аби виждаше пълното объркване, изписано на лицето му: дилемата на атеист, внезапно оказал се лице в лице с божественото.

— Грубият превод гласи: „Непобедимият зарови знака под гроба си“. Моят човек Найджъл казва, че няма да е голямо преувеличение да се каже: Непобедимият — т.е. император Константин — заровил щандарта — т.е. лабарума — под гробницата си.

— Знаем ли къде е тази гробница? — Въпросът зададе Кони, която беше дошла зад Аби и гледаше покрай нея към Марк.

Аби знаеше отговора. Спомни си какво й каза Николич: Когато турците превземат Константинопол, те разрушават мавзолея, който бил черквата „Светите апостоли“ и на нейно място построяват джамия.

— Намира се в Константинопол.

— Истанбул — поправи я Кони. — Константинопол го отнесе преди много години.

— Под една джамия.

— Джамия? — Лицето на Марк доби тревожен вид.

Кони набра нещо на клавиатурата на своя „Блекбъри“ и след по-малко от три секунди знаеше отговора. — Джамията „Фатих“.

— Да вървим.

— А Майкъл? — попита Аби. Спомни си лицето му в двора, страданието, когато се обърна и изчезна през портата. Да го изгуби отново толкова скоро болеше повече, отколкото от куршум.

Обаче Марк не прояви интерес.

— В случая мишената е Драгович. Рано или късно ще хванем Майкъл.

— А аз? — Спомни си какво беше казал в кафенето — след три часа у дома в безопасност и загърбила това лудо препускане. Единственото, което искаше, беше да спи.

— Ти ще дойдеш с нас. — Видя как лицето й се сгърчи и я стрелна с гадна усмивка. — Хайде, залавяй се за работа. Ти ще си примамката.