Тайната на мъртвите

3.

Днес

Стената беше сива и сипаничава, таванът — бял. Вратата — дървена с матирано стъкло, а над нея имаше кръст. Въздухът трептеше от постоянно бръмчене, а от време на време на неравни интервали — от пиукане, което напомняше озвучаването на стара видеоигра.

Страшно я болеше.

Лежеше по гръб и се съсредоточаваше върху подробностите, за да прогони болката. Стената не беше сипаничава — беше илюзия, предизвикана от боята, която се лющеше от бетона. Сива боя. Запита се на кого ли му е хрумнало да боядиса бетона в сиво. Пиукането не беше неравномерно — чуваше се от два източника, леко не в ритъм един с друг. Единият започваше малко след другия, присъединяваше се към него и в продължение на няколко състрадателни секунди звучаха почти в хармония, след това го надминаваше и спираше.

Таванът не беше изцяло бял. Тъмни петна като от разлято вино покриваха плочките. Петното на прозореца се размърда. Не беше прозорецът, а отвън. Някой стоеше с гръб към вратата. Тя почака да се махне, но той не го направи.

Къде съм, помисли си Аби. А само секунда по-късно един още по-ужасяващ въпрос. Коя съм аз?

Обзе я паника. Опита се да стане и откри, че не може да помръдне. Паниката се удвои; не можеше да диша. Сърцето й заблъска извън контрол и толкова бързо, сякаш щеше да се пръсне. Стаята започна да помръква. Тя се сгърчи и започна да се бори; изпищя.

Вратата се отвори рязко. Мъж в прилепнал костюм се втурна през нея, крещейки думи, които тя не можеше да разбере. Сакото му се отвори. От кафявия кожен кобур под мишницата му стърчеше пистолет.

Тя припадна.

— Абигейл? Чуваш ли ме?

Паниката още беше тук, но сега бе утихнала — бавен фитил, който прогаряше дупка в корема й. Дишането й беше плитко и недостатъчно. Опита се да помръдне ръка, но не успя. Дишането й се учести. Успокой се.

Долови пиукането и се заслуша, насилвайки се да се съсредоточи върху един ритъм от синкопа4. Опита се да диша в синхрон с него. Усети, че малко се отпуска — достатъчно, за да посмее да отвори очи.

В нея се беше вторачило лице. Кестенява коса, кафяви очи, кестенява брада. Действително ли беше? Или въображението й го беше изградило от кафявите петна на тавана?

Лицето помръдна. Таванът — не.

— Абигейл Кормак? — попита той отново.

— Не знам…

— Не помниш ли?

Паниката се усили. Трябва ли да си спомням? Какво трябва да си спомня? Важно ли е? Усещаше съзнанието си безпомощно като тялото си, оковано с невидими вериги.

— Не помня.

— Нищо? — Недоверчиво. Това само засили отчаянието й.

Лицето се дръпна. Чу скърцането на стол. Когато лицето се появи отново, беше по-ниско и по-отдалечено — слънце на хоризонта на нейния плосък свят.

— Казваш се Абигейл Кормак. Работиш за Външното министерство и си командирована към мисията на ЕУЛЕКС в Косово. Била си тук във ваканция и нещата са се объркали.

В по-голямата си част това звучеше напълно вярно. Все едно гледаш филм по книга, която си чел. Някои неща са пропуснати или не са съвсем точни, а други по необясними причини са променени. Тя се взря в него.

— А ти кой си?

— Норис, от тукашното посолство. Подгорица. Това е…

— … столицата на Черна гора. — Казаното изскочи от нищото, изненадвайки я толкова, колкото и него. Откъде знам това?

Кафявите очи се присвиха.

— Значи помниш…

— Да. Не. Не помня… — Тя се помъчи да обясни. — Зная някои неща. Когато казваш неща като „Британското посолство“ или „Косово“ или „ваканция“ — в това има логика. Разбирам те. Но щом ми зададеш въпрос — няма никого.

— Никой?

Тя направи усилие да си спомни. Това я изтощи.

— Имаше човек с пистолет — произнесе внимателно. Опитваше думите като рокля, която не беше сигурна, че ще й стане.

— Помниш ли го?

Тя затвори очи, за да изстиска образа обратно в тях.

— Син костюм. Влезе през вратата.

Норис се отпусна назад с въздишка.

— Това беше тази сутрин. Сложиха полицейски пост пред вратата ти. Чул те да пищиш и влязъл, за да види дали си добре.

Полицейски пост?

— Неприятности ли имам?

— Наистина ли не помниш?

Щеше й се да спре да я пита. Отпусна глава върху коравата възглавница.

— Просто ми кажи.

Той погледна към вратата, сякаш търсеше потвърждение на нещо. Аби почувства как паниката отново я промуши. Още някой ли е тук? Опита се да вдигне глава, но не можа да види нищо.

— Простреляна си. Знаем единствено, че когато се е появила полицията, си лежала там полумъртва. Навсякъде кръв, а в теб куршум. Намерили са паспорта ти и ни се обадиха. А що се отнася до твоя съпруг…

Нещо у нея се сви.

— Какво за него?

— Помниш ли?

Тя поклати глава. Норис отново погледна предпазливо към ъгъла.

— Не е лесно да се каже това. Съжалявам, но трябва да ти кажа, че съпругът ти е мъртъв.

— Хектор?

Беше ред на Норис да погледне объркано.

— Кой е Хектор?

Искаше й се да изкрещи не знам. Името й беше дошло като призрак, неканен и неочакван.

— Той не е ли моят съпруг?

Още докато го произнасяше, знаеше, че това не е вярно. Не съм женена, помисли си тя. И след това, с нещо подобно на усмивка: сигурна съм, че бих запомнила това.

Норис гледаше в някакъв лист.

— Според неговия паспорт се е казвал Майкъл Ласкарис.

Това вече значеше нещо. Усмивката й изчезна; тя рухна обратно на леглото. Мониторът се понесе с хиляда километра в час — биип. Червена спортна кола хвърчи през планините. Биип. Мрачен ден, осветен басейн и мъртви лица, които гледат от своите пиедестали. Биип, биип. Събуждане посред нощ. Мъж с пистолет. Борба. Писък, когато Майкъл пада от скалата — тя пищи. Биип, биип, биип, биип.

Някой блъсна вратата и влетя в стаята — не мъж с пистолет, а жена в зелена престилка, стиснала спринцовка в ръката.

Чу Норис да казва:

— Почакайте. Дайте й възможност…

Но те не й дадоха възможност. Силни ръце стиснаха ръката й и острият връх потъна в плътта. Мониторът се успокои.

После настъпи тишина.

— Значи помниш Майкъл Ласкарис?

Метрономният ритъм на монитора сега беше спокоен — нежно анданте5. Бяха повдигнали Аби да седне в леглото си, макар да не можеше да се движи много-много. Гипсова отливка покриваше дясната й ръка и рамото, скривайки гърдите и по-голямата част от стомаха. Бяха й казали, че някъде под нея е огнестрелната рана.

Простреляна си. И все пак не й се струваше вероятно. На другите се случваше да бъдат простреляни — на жертвите. На старата си работа Аби беше видяла достатъчно рани, за да знае, че те не се случват само в киното или телевизията, но въпреки това й се струваха нещо далечно от нея. Ти страдаш, аз те съжалявам.

— Помниш ли Майкъл?

— Караше „Порше“.

Листът на Норис беше пораснал до папка. Той запрелиства страниците.

— „Порше Тарга“, модел 1968, с британски номер?

Аби повдигна здравото си рамо.

— Беше червено.

Не се опитваше да проявява лекомисленост, или поне не много, но Норис го прие зле. Изправи се и размаха папката си към нея.

— Зная, че не си добре — божичко, имаш късмет, че си жива — но трябва да разбереш колко сериозно е станалото. Някой нахлува в къща и напада двама европейски дипломати. Лоша работа.

Той не нахлу, помисли си Аби. Вече беше там, край басейна, с Майкъл.

— Черногорците са се разтичали, сякаш е настъпил краят на света. Ужасени са, че случилото се може да предизвика буря в Брюксел и да попречи на кандидатурата им за ЕС, че ще бъдат включени в черния списък на терористичните държави или нещо подобно. С една дума, преиграват. — Сериозен поглед, сякаш вината беше нейна. — Не си толкова важна.

— Благодаря.

— Ние се опитваме да не шумим. И за нас нещата не стоят добре. Честно казано, доста е неприятно.

Мониторът ускори малко сигналите си.

— Съжалявам, че съм ви поставила в неловко положение.

— Ще се справим. — Напълно беше пропуснал сарказма. — Обаче трябва да знаем какво се е случило.

Но тя се запъна. Имаше мигове, които чакаха да бъдат огледани и проучени. Нямаше представа какво означават — знаеше единствено, че я плашеха.

— Хайде да започнем с Майкъл Ласкарис.

Спомни си част от първия им разговор.

— Той не ми е съпруг.

— Вече знаем това. Досието ти в Лондон сочи, че си женена. Намериха ви заедно и ние направихме предположение. Излиза, че сме сбъркали.

— Разведена ли съм? — Разбра, че отново е познала, преди още Норис да го потвърди. Потвърждението имаше киселия вкус на истината.

— Смяташ, че бившият ми съпруг го е застрелял?

— Майкъл Ласкарис не е бил застрелян. Паднал е от скала. Три дни по-късно полицията извади трупа му от Которския залив.

Аби се насили да седне по-изправена. Болката я смушка в ребрата и тя изстена, но запази изправената стойка.

— Не падна от скалата, а беше бутнат.

— Значи си спомняш.

Отмъстен.

— Нещата започват да се връщат.

Норис извади молив и се наведе към нея.

— Тогава нека започнем отначало. Идването тук твоя идея ли беше?

— Не смятам.

— На Майкъл?

— Вилата е на негов приятел.

— Каза ли кой е той?

Сега спомените се връщаха по-лесно.

— Италиански съдия.

Моливът се плъзгаше по хартията.

— Той там ли беше? Съдията?

— Не, само ние двамата.

— Романтично уединение. — В гласа му имаше интонации, които Аби не хареса. Тя се стовари обратно на леглото.

— Не завърши много романтично.

Колкото може по-бързо му разказа картините, които се връщаха. Събуждането през нощта, чуването на шум, излизането на терасата с басейна.

— Майкъл се бореше с другия. — Замълча. Всичко, с което разполагаше, бяха мимолетни картини, мигове и чувства. Но Норис искаше разказ. — Къщата беше пълна с антики. Предполагам, че е бил крадец. Майкъл трябва да го е чул и изненадал. Опитах се да помогна. Той… — Гласът й се прекърши. Макар отчаяно да искаше да си спомни, това беше картина, която й се искаше да може да забрави. — Той блъсна Майкъл от скалата. След това ме подгони.

— Можа ли да го видиш?

Опита се да помисли, но беше като сън. Колкото повече се опитваше да го възстанови, толкова повече се отдръпваше. Надничаше в лица и виждаше само замъглена празнота.

— Съжалявам.

— Сигурна си, че там нямаше други лица?

— Никого не си спомням. — Видя недоверието на лицето му. — А трябва ли?

— Някой се е обадил на полицията.

— Може би някой съсед. — Още докато го казваше, разбра, че не е така. Спомняше си мрака — с километри никакви светлини наоколо. Освен това Норис поклащаше глава.

— Обаждането е дошло от вилата. Така са разбрали къде си. — Норис остави молива. — Трябва ти да си се обадила. Била си твърде слаба, за да говориш: нищо не си казала. Оставила си телефона отворен и си изпълзяла настрани.

От усилието да си спомни я заболя главата. Тя затвори очи и потърка слепоочията си.

— Не си спомням това.

Отвори очи, надявайки се, че Норис ще е изчезнал. Вместо това той отвори найлонов джоб в края на папката и извади нещо, запечатано в найлонов плик. В него имаше златен предмет. Норис го вдигна така, че да може да види огърлицата вътре: сложен лабиринт от нишки, изплетени около един монограм — формата на Р, чието коремче продължаваше назад вляво през ченгелчето. Изглеждаше стара.

— Познаваш ли я?

— Моя е — отговори тя. — Онази вечер бях с нея.

— Кой я е изработил?

Проверява ли я? Капан? Това какво ще докаже? Та аз едва помня собственото си име. Очите й се застрелкаха из помещението: мониторът, който приличаше на стар безжичен телефон, капковата инфузия, която пълнеше вените й, лющещата се боя, кръстът над вратата…

… и нещо прещрака. Между огърлицата и кръста прехвърча искра, прехвърляйки мостове над пространствата в нейното съзнание. Може би причината беше във формата — огърлицата приличаше на кръст, чиято горна част беше извита настрани — обаче усети инстинктивно, че става дума за нещо повече.

— Това е стар християнски символ. — И след това й хрумна: — Майкъл го купил на прищинския пазар. — После: — Къде я намерихте?

Норис пъхна огърлицата обратно в найлоновия джоб.

— Полицията я намерила в басейна на вилата. Мислеха, че може да е свързана с твоя нападател.

Затвори папката и се изправи.

— Смятам, че това е достатъчно. Освен ако не си спомниш още нещо. — Той закрачи към вратата.

— Чакай — извика Аби. Чувстваше, че паниката се връща. — Какво ще стане с мен?

Норис се спря на прага.

— Отиваш си вкъщи.