Тайната на мъртвите

8.

Константинопол — април 337 г.

Уморен съм. От часове обикалям из града в жегата и прахоляка, за да науча, че никой нищо не знае за убийството в библиотеката. Беше време, когато можех да измина четирийсет мили за един ден; но сега това е само спомен. Попадам на фонтан и си наплисквам лицето с вода. Отпускам се на перваза и сядам. Децата, които играят на улицата, не ме виждат. Техните майки бързат да свършат работата си, преди да е паднала нощта, и не ми обръщат внимание. Те не знаят кой съм.

Чувствам се замаян. Причината не е само в горещината — а и в Александър. Той ми дойде в повече. Константин иска спретнат разказ, един-единствен отговор, но аз дори не знам откъде да започна. Животът на всекиго се разпростира в толкова много посоки — как може един човек да обхване живота на другия. Та аз дори моя собствен не разбирам.

Има стотици места, където мога да отида — и всяко от тях води при още сто. Бих могъл цяла вечност да гоня сенките в живота на Александър. Обаче дневната светлина започва да избледнява. Ако не познавам жертвата, никога няма да намеря убиеца.

До къщата на Александър не е далеч, но за малко не пропуснах завоя. Гледам за статуя на ъгъла — хубав бронзов морски бог, който кара колесница. Едва като отминавам стотина метра, осъзнавам, че твърде съм се отдалечил. Връщам се по стъпките си и отново бъркам — статуята е изчезнала.

Такъв е Константинопол — град на движещи се статуи. Наблюдават те от своите пиедестали и плинтове, скрити в ниши или по покривите на сградите. Превръщат се в твои другари, приятели и водачи. Един ден се будиш и установяваш, че са изчезнали. Остава само плинтът с отворена рана там, където надписът е бил заличен. Разбира се, никой не споменава случилото се.

Преди десет години имаше много празни пиедестали. Сега повечето от тях са заети, но ми липсват старите познати лица.

Александър е живял в скромен блок с апартаменти над черква, която някога беше винарна. Константин щедро дарява църкви на града, но те още са недостатъчни, за да задоволят ревностните богомолци. Вляво от входната врата започва стълба, която води до горните етажи. Изкачвам се по нея и стигам площадка. Не е трудно да се отгатне коя е вратата на Александър: на нея е изрисуван лабарум и има огромна ключалка. Ключалката не работи. Вратата е широко отворена, сякаш духната от бриз. Обаче денят е тих и бурята, която е разбила касата и изтръгнала ключалката като едното нищо, би трябвало да е достойна за Юпитер. Вътре чувам движения.

Един глас в мен ми казва, че не би трябвало да съм тук. Не ми е останал много живот, но не искам да го губя тук. За мен Александър не е нищо повече от билет да се измъкна от града. Мога да се върна отново сутринта и никой няма да научи.

Обаче аз имам пълномощия от императора. Заставам с гръб към стената, за да мога да избягам по-лесно, ако се наложи, и надничам през отворената врата. Помещението е сумрачно и напълно съсипано. Драпериите са смъкнати от стените и разкъсани, лавиците са обърнати и глинените съдове разбити. По средата на всичко това една самотна фигура стои пред масата, засипана с листове, и бавно рови из тях.

— Симеон?

Главата му се обръща рязко от изненада, когато блъсвам вратата да се отвори. Заставам на прага — достатъчно близо, за да се уверя, че вътре няма никого другиго, и достатъчно далече, за да избягам, ако извади нож.

Няма вид, че ще ме нападне. Изглежда по-уплашен от мен.

— Какво си направил? — искам да узная. — Защо…?

— Не. — Той изглежда ужасен. — Когато дойдох, вече беше така.

— Кога?

— Преди малко. Исках само да върна книгите на Александър в дома му. От библиотеката.

Очите му трепкат, свъсва се, опитвайки се да сдържи сълзите си.

— Не би искал да бъдат изоставени там. За него книгите бяха като деца.

Аз обхващам с жест разрушението в стаята.

— А това?

— Когато дойдох — повтаря той. След това, поглеждайки строшената ключалка, безсмислено добавя: — Някой трябва да е влязъл с взлом.

— Имаш ли ключ? — Обаче мога и сам да си отговоря, защото той виси на връвчица около врата му. Пасва.

— Ключалката нова ли беше?

— Поставиха му я месец след като императорът му поръча книгата.

— Липсва ли нещо?

Оглежда се с увиснало чене.

— Не знам. Може би някои документи. Той не притежаваше нищо, което си заслужава да бъде откраднато.

— А кутията за документи, изчезнала от библиотеката? Какво имаше в нея?

— Никога не ми позволи да видя.

Дал ти е ключ за къщата си, но не е искал да ти покаже какво има в сандъчето? Навеждам се над писалището и разпилените листове върху него. Между тях се хвърля в очи кодексът, който Симеон е донесъл от библиотеката. Измежду страниците е прокапала кръв, сякаш някаква част от Александър е притисната вътре.

Спомням си какво ми каза Порфирий.

— Чух, че Александър е пишел история — императорът му бил поръчал.

Лицето на Симеон засиява.

— Хроникон. История на всичко случило се.

Той отваря страница наслуки. Отново ме изненадва. Не прилича на историите на Плиний и Тацит, които изучавахме в училище. Прилича по-скоро на счетоводна книга. Успоредни колони изпълват страницата, неугледно изпълнени с къси изречения. В полетата се редят гръцки и римски цифри и се сблъскват с текста.

Навеждам се, полагайки усилия да го разчета. Никога не ме е бивало с гръцкия — а този откъс е изпълнен с варварски имена и екзотични места.

— Александър планираше да примири историите на евреи, гърци, римляни и персийци от началото на света — обяснява Симеон. — Разкриване на цялото Божие творение. Карта на времето, създадена така, че да разкрие неговите тайни.

Аз обаче не го чувам. Това е книга на времето — всяка страница е врата и за да я прочетеш, трябва да прекрачиш вътре.

Император Констанций умира в Британия, Йорк, през шестнайсетата година на царстването си.

Йорк — юли 306 г. — трийсет и една години по-рано…

Кръв се носи във въздуха, когато влизаме на коне в Йорк. Тя ни придружаваше при всяка крачка от нашето пътуване — хиляди мили през империята. Кръв в оборите, когато тръгнахме през нощта, дългите ни ножове мокри от окуцелите ни коне. Кръв по коленете, бедрата и ръцете, където седлата ни бяха претрили. Трийсет и седем дни здраво яздене и непрекъснато поглеждане през рамо. Едва когато зърнахме мръснобелите високи крайбрежни скали на Британия, повярвах, че ще успеем.

От цяла година Константин живееше в несигурност. Политиката беше сложна, но може да се сведе до следното: бяха го прескочили при назначенията за най-високата длъжност. Двама императори се пенсионираха и двама нови цезари бяха повишени, за да попълнят тетрархията. Всички предполагахме, че единият ще бъде Константин — сигурно сто пъти го бях слушал да упражнява речта си за встъпването в длъжност. Вместо това двете имена, които се чуха, бяха на двама посредственици, главорези, чието основно достойнство беше верността им към техния благодетел Галерий. Галерий управлява източната част от империята, а Констанций, бащата на Константин — западната. Галерий знае, че няма нищо по-опасно от един отритнат императорски син, но не можа да се насили да ни убие. Не и докато Констанций управлява като негов колега. Вместо това ни държеше в двора си в Сирмиум и окуражаваше Константин да убива времето, като ловува опасни животни в отдалечени местности или се сражава с варварски племена, известни със своята диващина.

Обаче сега Констанций умира. Преди трийсет и осем дни новината пристигна по време на вечеря. Ако беше донесена сутринта, вече щяхме да сме мъртви. Но Галерий е безпаметен пияница: всичко, което се случва следобед, би могло спокойно да изчака до следващото утро — само сутрин той е трезвен. По това време вече бяхме на сто мили оттам, оставяйки подире си обор, пълен с осакатени коне.

А сега бяхме тук, в Йорк. Крепостта се издига на хълм между две реки, а квадратната кула на Принципията — щаба на армията, увенчава най-високата й точка. На другия бряг градът се простира нагоре по хълма от кейовете и складовете, където се държат морски товари.

Пресичаме първата река. Когато приближаваме, пазачите на портата се наежват, но се изпъват мирно като колове, щом чуват името на Константин. Това е добър знак.

— Баща ми жив ли е? — пита той настоятелно. — Навреме ли дойдохме?

Един от пазачите кимва.

Константин вдига очи към слънцето и докосва челото си в знак на благодарност.

От караулното изскача центурион.

— Преторианският префект чу, че идвате. Каза да отидете веднага в Принципията.

Готвим се да потеглим с конете, но центурионът хваща юздата ми.

— Върви в казармата. Кажи на всеки войник, когото намериш, че наследникът на Констанций е дошъл, и им заповядай да се съберат на Виа Принципалис. — Мъжът осъзнава колко безцеремонно е прозвучал и предлага обяснение: — Така нареди префектът.

Когато пристигам в щаба, всички войници в Йорк са се наблъскали на парадния плац. Не им обръщам внимание и устремно заобикалям отзад, където една врата е оставена отворена за мен. Вътре в сградата стражи местят тежки здрави сандъци към портика в предната част на парадния плац. Служители с восъчни таблички ги наблюдават и броят. Изглежда всеки знае точно какво трябва да прави.

Тежкото трополене на нозе заглушава шума, когато Константин завива зад ъгъла. Група генерали и адютанти в униформа го заобикалят: през последния час бе успял да отдели време да си изтърка лицето и да сложи позлатена броня. Дразнещо е да го видиш такъв, завладян от своя стар живот. Досега с месеци бяхме живели рамо до рамо — първо в двореца и след това по пътя. Не бях подготвен за това колко бързо ще се промени всичко. Когато се изравнява с мен, се провиквам:

— Как е баща ти? Ще се…

— Умрял е преди два дни. — Константин не ме поглежда и не забавя крачка. Свитата му отминава и го отнася нататък. — Преторианският префект го е запазил в тайна, докато пристигна.

Префектът крачи до него с корав като труп гребен от конски косми на шлема. Лицето на Константин е безизразно: невъзможно е да кажеш дали е засегнат от това, което са направили, или го одобрява? А има ли избор?

Изоставам, докато те минават с маршова стъпка през двойната порта и излизат на парадния плац. Тук има повече мъже, отколкото забързаните ми действия са могли да съберат. Когато армията вижда Константин, глъчката преминава в рев. Той вдига ръце, за да ги накара да замълчат, но те не са в настроение да се подчинят. Продължават да крещят, да скандират името му и да тропат с ботушите си, докато Константин все така стои с широко разперени ръце. Не може да се каже кой на кого се подчинява.

Когато войниците млъкват, той започва да говори. Казва им, че баща му е починал преди половин час, и те надават рев от скръб. Разказва им как на смъртното си легло Констанций е похвалил армията си. Казва им, че той, Константин, няма авторитет в империята и че скоро Галерий ще назначи негов заместник.

Това не им харесва. Гневно мърморене се надига сред тълпата. И изведнъж тя се впуска напред. Телохранителите отпред се опитват да я задържат, но без резултат. Дузина легионери се изкатерват на подиума и започват да крещят на Константин — това е необикновено нарушение, но той не помръдва дори когато го хващат за ръцете и го повличат в тълпата. Шумотевицата е оглушителна. Преторианският префект опипва ефеса на меча си, но не смее да помръдне.

Тогава се случва нещо странно. Никой не може да види Константин, но изведнъж настроението някак си се променя. Лицата засияват, витаещата във въздуха заплаха избледнява. Виковете вече не звучат гневно, а триумфално.

Главата на Константин се показва, издигайки се измежду тълпата, все едно се възнася към небето. Шумът се удвоява. В суматохата някой е успял да му сложи пурпурна наметка. Изправят го на щит и го вдигат високо. Щитът се люшка и накланя, докато си го предават от човек на човек, но Константин запазва равновесие: маха с вдигнати ръце, усмихва се и крещи в отговор на приветствията на войниците думи, които никой не чува.

По някаква причина образът, който се появява в главата ми, е Нептун — неговата колесница цепи вълните. Изглежда великолепно — бог, който предизвиква стихиите.

Но равновесието му е несигурно. Ако падне, ще се удави.

Константинопол — април 337

— Комит Валерий?

Не съм в Йорк. Стоя в изтърбушено жилище и оглеждам останките от живота на един мъртвец. А Симеон, дяконът, ме чака.

Чувствам се неловко от гмурването си в спомените. За да скрия това, го питам:

— Познаваш ли човек на име Публилий Порфирий, бивш префект на Рим?

— Беше приятел на Александър.

— Днес е бил в библиотеката — каза, че Александър е искал да се срещнат. Видя ли ги заедно?

— През по-голямата част от деня Александър ме пращаше да свърша едно или друго. Не съм се задържал в библиотеката.

— Какво ти поръча?

— Да донеса още хартия и мастило от книжарите. Да прибера няколко книги, които беше дал да се препишат, и някои документи от имперския архив за неговата история. Носих и съобщения. Затова ме нямаше, когато е умрял.

— Къде беше по това време?

— Александър ме прати да доведа епископ Евсевий от Никомидия.

За втори път днес чувам това име.

— Защо не го спомена по-рано?

Въпросът го изненадва.

— Ами той изобщо не дойде.

— Симах каза, че е бил там.

Лицето на Симеон ми подсказва какво мисли за това.

— Евсевий е епископ.

Мога да различа кога се опитва да бъде предизвикателен и кога е просто наивен. Спомням си словата на Симах. Християните са объркана и покварена секта.

А ти какъв си, питам се аз, объркан или покварен?