Тайната на мъртвите

46.

Константинопол — юни 337 г.

Някой трябва да е умрял. В този миг не знам дали е той или аз. Мъжът, когото гледам пред себе си, умря преди единайсет години на един плаж. Аз лично забих ножа в гърба му; пренесох трупа му през половината империя и го погребах в най-дълбоката дупка, която успях да намеря.

А сега стои пред мен — жив, дишащ, черните очи ме гледат.

Затварям очи и ги стискам, докато почвам да виждам звездички. Когато ги отварям, той е още там.

Само това мога да направя, за да не повърна. Усещам главата си така, сякаш ще се пръсне. Това е невъзможно.

Съсредоточавам се върху очите. Наистина ли са неговите? Изгубили са своята яснота, сякаш върху им е метнато було. Май не се фокусират. Изглежда озадачен, сякаш не знае какво прави тук.

Това е резонен въпрос.

— Крисп? — заеквам аз.

Нещо като ужас изкривява лицето му. Той отстъпва, потъвайки в сенките. Аз съм доволен. Да го гледам беше като да се взирам в слънцето: твърде ярко, прекалено болезнено, за да го понесеш.

Обръщам се към Порфирий.

— Как го направихте?

— Казах ти.

— Това е невъзможно.

— За Бог няма невъзможни неща — отговаря той спокойно. — Искаш ли да пъхнеш пръсти в белега, който му направи на гърба?

Откъде знае, че наръгах Крисп в гърба? Всички вярват, че е бил отровен.

— Невъзможно — прошепвам отново аз.

— Някога и аз мислех като теб.

— И защо…?

Отвъд дебелите стени, които правят шума да изглежда далечен, чувам свирене на тръба. Погребалната процесия на Константин сигурно наближава, със звуците и просветлението. Най-накрая, макар и твърде късно, зная какво ще направи Порфирий.

— Ще представиш… него… за наследник на Константин.

— Когато пламъците се издигнат и орелът излети от огъня, хората ще видят истинския наследник на Константин. Чудо. Какъв шанс биха имали Констанций и неговите братя срещу него? — Кискане. — Разбира се, подкупихме и някои от стражите. Те ще насекат Констанций на парчета, а Крисп ще обедини империята.

— С теб зад трона, откъдето ще му казваш какво да прави?

— Не го правя за себе си — озъбва се той, — а за империята и Бог.

Напоследък чух много хора да ми казват, че са извършили нещо в името на бога.

— Всичко това заради арианите ли е? Заради Евсевий и Александър? — Сравнено със значимостта на онова, на което току-що станах свидетел, ревностите и дребнавостите ми се струват незначителна, маловажна кауза.

— Не давам пукната пара за Евсевий или неговите врагове. — В гласа на Порфирий се долавя истинско разочарование. — Не се разсейвай с дреболии — помисли си какво видя. Смяташ ли, че Христос е възкръснал от мъртвите, за да може хората да се убиват, докато спорят дали е роден от баща си, или е сътворен? Евсевий и подобните нему са като човек, наследил книгата на мъдростта, който я използва за подпалки.

Нищо не разбирам.

— Тогава?

— Правя го за Константин. Защото беше прав — само единството ще спаси империята от саморазкъсване. Един Бог, една Църква, един император. В мига щом я разделиш, противоречията ще се удвоят от само себе си, докато светът не бъде погълнат от хаоса. Константин знаеше това — но накрая не беше достатъчно силен, за да победи силите на хаоса. Чрез това чудо получаваме втора възможност.

Опитвам се да го смеля. Толкова много от това, което казва има смисъл — лесно е да се забрави, че е построено върху нелепа основа.

За да управляваш света, трябва да усъвършенстваш добродетелта на един, а не слабостите на мнозина.

Крисп — новият Крисп — е все още скрит в сенките. Скрит от очите ми, шокът отшумява, разумът се утвърждава отново на мястото си.

— Нима смяташ, че хората ще приемат този самозванец, когото си изкопал?

— Ще го приемат, защото е истина. — Изръмжаване. — И защото отчаяно искат да вярват.

От вратата се чува почукване — същият сложен ритъм, какъвто използва Порфирий. Един от мъжете я открехва.

— Време е.

Рим

Нямаше къде да се скрие — дори ниша не се виждаше. Тук гробарите не бяха изкопали нито една погребална камера. С проблясък на отчаяние осъзна, че дори мракът не я скрива. Лампата на каската й продължаваше да свети, хвърляйки безполезната си светлина върху скалата, и привличаше нейните преследвачи като морски фар.

Спомни си какво й беше казал Марк — това май бяха последните му думи. Не може да са ни довели чак дотук и сега да ни изоставят. Това пък й напомни стих от госпъл, който родителите й често пускаха на грамофона, когато беше малка.

Никой не ми каза, че пътят ще бъде лесен.

— Аби?

Това беше последният глас, който би й хрумнало, че ще чуе — топъл и успокояващ в най-тъмното място, което човек може да си представи.

— Майкъл?

— Можеш да излезеш.

Не попита нито защо, нито как; дори не се спря да помисли. Тя се обърна и бавно извървя завоя на тунела. После видя Майкъл, уловен в светлината на челник като елен на фарове. Зад него стояха двама души с насочени пистолети.

Не бяха й останали сили за съпротива. Единственото, което можа да направи, беше да се вторачи в него.

Майкъл се усмихна тъжно и пестеливо.

— Съжалявам, Аби. Нямах избор.

Четвърти мъж се появи зад тях, черен силует на фона на светлина, чийто източник тя не можеше да види. Беше по-дребен от останалите, слаб човек с късо подстригана коса и може би малка брада. Сякаш абсорбираше светлината: единствената част от него, която отразяваше нещо, беше пистолетът с хромирана дръжка, пъхнат отпред под колана.

— Абигейл Кормак. Пак трябва да те питам: защо не си мъртва?

Драгович. Аби нямаше отговор. Той се засмя, после вдигна рамене.

— Това няма значение. Сега, когато си в ръцете ми, ще си мечтаеш да си мъртва. И то много пъти, преди да ти позволя наистина да умреш.

Един от хората му дойде по тунела до нея и й хвана ръцете. Тя не се възпротиви. Мъжът я повлече обратно към кръстовището. Краката й се спънаха в нещо меко — доскоро човек, на земята. Тя не погледна надолу.

Всички хора на Драгович носеха челници, но не и каски. Застанаха и насочиха лъчите им към тухлената стена.

— Това е мястото, докъдето стигна — каза Драгович. — Наляво няма нищо, надясно — също. Затова смятам, че трябва да продължим направо.

Един от хората му — Аби преброи четирима, освен Драгович и Майкъл — пристъпи напред и свали раницата, която носеше. Отвътре извади пистолет за пирони и намотка от пластмасов маркуч, който приличаше на въже за пране. Изстреля три пирона в зидарията, после нави маркуча около тях, очертавайки груб триъгълник. От раницата извади два метални щепсела и навит кабел. Пъхна щепселите в маркуча, след това разви кабела. Ръцете хванаха Аби и я задърпаха назад по тунела. Останалите ги последваха. Когато завиха зад ъгъла, спряха.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Майкъл в ухото й.

Тя забеляза, че ръцете му са свободни.

Всички се присвиха до стената. Пазачът й я пусна, защото само така можеше да си затисне ушите. Аби последва примера му. Мъжът пред тях свърза кабелите с малка контролна кутия.

Аби не видя как натисна бутона. Само усети взрива да нахлува в ушите й; ударната вълна я блъсна в гърдите. Фин прах се посипа от тавана и Аби се приготви за най-лошото — очакваше цялата катакомба да се разтърси и да ги погребе под себе си, но това не се случи.

Мъжът с детонатора се спусна напред и извика нещо. Всички поеха обратно надолу по тунела. Сега стената представляваше купчина тухли, обгърната в облак прах, който още се слягаше. Прахът пречеше на лъчите от челниците, но още докато се носеше из въздуха, се отваряха малки дупки, които пропускаха светлината. Тя не падаше върху тухли или камък, а върху тъмното пространство отвъд.

Един по един се промъкнаха приведени през дупката. За миг, докато прекрачваше, прах се напласти по езика на Аби и я задуши. Тя се закашля и се озова отвъд облака.

В най-дълбоката част на катакомбата седем лъча светлина от челниците осветяваха помещение, невиждано от човек в продължение на хиляда и седемстотин години. То напомни на Аби гробницата в Косово, но беше по-голямо, макар и не много — дълго може би три метра и също толкова широко, със сводест таван, достатъчно висок, за да могат да стоят прави. Всички повърхности бяха изписани: еклектична смесица от гълъби и риби, строени войници, застанали мирно, един гладко избръснат Исус, който надничаше иззад Библия, и брадати светци или пророци, подпрени на тоягите си. Краят му бе зает от извита ниша, оградена от двете страни от два огромни рисувани символа — христограма и ставрограма.

Между тях, запълвайки нишата, лежеше саркофаг. Този не беше от прост камък, какъвто беше получил Гай Валерий Максим: Аби веднага разбра, че е различен. Беше изработен от блестящ морав мрамор със сложни резби. Отстрани две редици кавалерия яздеха една срещу друга; на насмоления капак корабна флотилия сякаш водеше морско сражение. Дори на тази светлина подробностите се набиваха на очи: всяко гребло и гребец, всяка брънка на ризница, всяка гънка на роба.

— Как изобщо са успели да свалят това чудо тук? — учуди се Майкъл на глас.

Драгович прекоси помещението. Наведе се над саркофага, опря буза на капака и протегна ръце, за да го прегърне, сякаш вслушвайки се в студения камък.

— Порфир — каза той. — Правото и привилегията на императорите.

— Това… Константиновият ли е? — попита Аби.

— Константин е бил погребан в Истанбул. — Драгович се изправи и се обърна към Майкъл. — От стихотворението, което ми даде, смятам, че саркофагът е за Константиновия син Крисп.

Аби погледна Майкъл.

— Показал си му стихотворението?

— Заловиха ме пред Сплит. Нямах друга възможност.

Драгович го чу и се засмя.

— Не лъжи малката си приятелка. Мислиш, че още те обича? Ти дойде при мен, точно както в Косово. Точно по същата причина. Защото искаше пари.

Аби почувства как в нея се отваря някаква празнина.

— А Ирина?

— Ирина? — попита Драгович. — Коя е Ирина?

Раменете на Майкъл се смъкнаха.

— Нямаше Ирина.

— Но… ами снимката в твоя апартамент?

— Казва се Кейти. Бившата ми съпруга. Тя никога не е била на Балканите. Доколкото знам, живее с шофьор на такси у дома в Донегън.

Аби почувства как още една част от нейния свят рухва. Драгович усети болката й и се изкиска.

— Мислила си, че е някакво ангелче? Добрият шериф с бялото сомбреро? — Подигравателна усмивка. — Той искаше пари. Като всички.

Аби се загледа в Майкъл и ужасно й се прииска това да не е истина.

— Защо ме забърка? Защо просто не ме остави на мира? Защо ме накара да се върна в Косово и да обикаляме Балканите заради това?

Тишина. Драгович отговори вместо Майкъл и посипа още сол в раната.

— Искаше да му донесеш огърлицата.

— Защо?

Майкъл се опита насила да се усмихне нехайно, но това беше само сянка на някогашното му държане. Лицето му сякаш беше натрошено.

— Ако не можеш да ги победиш…

Драгович беше изгубил интерес. Излая някаква заповед: хората му се наредиха около саркофага — всеки застана в един от ъглите. Къси кози крака бяха извадени от една раница. Започнаха да ги подпъхват под капака с ругатни и потене.

— Как са успели да го свалят тук долу? — попита Майкъл отново. Беше застанал с гръб към Аби.

Драгович посочи тънка пукнатина в долната част на единия ъгъл.

— Внесли са го на плочи и са го циментирали тук. Като мебел от ИКЕА. Може би ще направим същото, за да го изнесем. Ще изглежда страхотно в моята колекция. Щом вземем онова, което е вътре.

Четиримата мъже натискаха лостовете. Бяха едри типове, с телосложение на щангисти, но безрезултатно се опитваха да помръднат розовия камък.

— Защо не използваме малко взрив? — изръмжа един от тях.

— Не. — Драгович ги наблюдаваше съсредоточено, напрегнал цялото си тяло. Аби си помисли, че в този момент би могла да се измъкне незабелязано. — Няма да правим нищо, което може да повреди лабарума.

Мъжете отново натиснаха. Лостовете дращеха по камъка, но той не помръдваше. Нищо не се случи. Аби усети напрежението във въздуха, трепетът на нещо, което ей сега ще се строши.

Лостовете помръднаха, първо се отмести единият край, след това всичките четири. Разнесе се дълбоко боботене.

Капакът се вдигна и се плъзна назад. Драгович пристъпи и надникна в отворения ковчег.

Константинопол

Слънцето пред отворената врата е заслепяващо яркобяло. Порфирий се обръща към мен.

— Време е. С нас ли си или против нас?

Иска ми се да кажа: самотен съм.

— Можем да те вържем и да те оставим тук, докато всичко свърши. Или да дойдеш с нас и да видиш.

Нямам друг избор. Трябва да видя как ще свърши това.

— Ще дойда.

Следвам ги нагоре по стълбите. На дневна светлина виждам, че са двайсетина, повечето с късо подстриганите коси и изправените рамене на военни. Носят белите униформи на Школата, макар това да не значи нищо. Мъжът — все още не мога да намеря сили да го нарека Крисп — е близо до челото; единственото, което виждам, е неговият гръб. Косата му е къдрава, спуска се почти до яката — по-дълга, отколкото я носеше преди единайсет години, но все още гарвановочерна. Има ли бучка в лявото си рамо, известна скованост, когато се движи? Дали помни онова, което му казах на плажа? Ако можех да прекарам само пет минути с него насаме, щях да се уверя в едното или другото.

Скелето още стои в задната част на ротондата, скрито от тълпата, която се е събрала пред мавзолея. Чувам тихото бръмчене на разговорите им, докато се изкачваме по стъпалата, пресичайки различни платформи. Никой не се опитва да ни спре.

Под медния купол на ротондата отвън има пътека. Каменна балюстрада я огражда, а между колоните й се вижда метална решетка. Отвън е боядисана в златисто, но отзад се вижда, че е просто желязо.

Ние се свиваме зад нея и чакаме. Когато надничам между решетките, виждам, че публиката вече се настанява. Сенаторите и генералите са заели местата си на пейките в скованите амфитеатри, обърнати към кладата; легионите са се построили в огненочервен квадрат около тях, а зад гърбовете им тълпите проточват вратове с надеждата да видят нещо.

Колко от тях ще доживеят залеза, ако стане както Порфирий планира? Казва, че иска да обедини империята — но дори на Константин му трябваха двайсет години войни, за да го постигне. Не всички ще приемат твърдението на Порфирий, че е станало чудо.

Опитвам се да зърна Крисп, но пътеката е тясна и претъпкана с хора на Порфирий. Крисп не се вижда — вероятно е по-нататък и извивката на сградата го скрива от мен.

В града под нас погребалната носилка продължава бавно да се изкачва по хълма. Обръщам се към Порфирий, който е клекнал до мен.

— Александър я е открил, нали? Твоята тайна. Затова си го убил в библиотеката.

Той избърсва потта от очите си.

— Откри я по възможно най-лошия начин. През този ден Крисп беше дошъл да се срещнем в библиотеката — имаше документи, които трябваше да види. Александър го видя и позна. Крисп се паникьоса; грабна първото нещо, което му попадна, и замахна. Той е силен. Един удар беше достатъчен.

— Пребил е стария си учител до смърт? — Поклащам глава. — Крисп, когото аз познавам, никога не би направил това.

— Смъртта променя човека. А днес времената са тежки.

Порфирий се обръща и оглежда пейзажа долу. Краят на процесията най-сетне е влязъл в периметъра на мавзолея. Тълпата забавя ход, докато се извива към кладата — стотици ръце се протягат над загражденията само за да докоснат ръба на плащаницата. Свещениците, които са придружавали носилката от двореца до тук, изведнъж са се стопили в нищото, няма го дори Евсевий. Никой от тях не иска да стане свидетел на древния ритуал — начина, по който римляните са погребвали своите владетели от древните царе насам. По-късно, когато пепелта изстине и армията се разпръсне, те ще изпълнят своя християнски ритуал в пречистващото присъствие на светите апостоли. Обаче дотогава положението вече можеше да бъде твърде различно.

Носилката стига до кладата. Шестима стражи вдигат трупа и го пренасят по стълбата до първата площадка на дървената кула. Оттук не мога да кажа дали това е восъчната кукла, или действителният човек — не че това има някакво значение. Самотна фигура в златна роба стои на подиума пред трупа. Мъжът е с гръб към мен: виждам само върха на главата му, който проблясва от перлите в короната. Предполагам, че е Констанций.

Чуват се викове — не отдолу, а от покрива зад нас. Отворила се е врата, стражи от дворцовата охрана се изсипват на пътеката. Мечовете зазвънтяват, когато хората на Порфирий приемат опасността и се опитват да ги отблъснат.

Започва последната битка за Константин.

Рим

Драгович се вторачи в отворения ковчег. Лъчът от челника му светеше надолу като острие на меч. Застанала в задния край на помещението, Аби не виждаше лицето му, но видя промяната в езика на тялото. Пред очите й той сякаш се смали; впи ръце в ръба и заклати глава наляво-надясно, сякаш е пиян.

Обърна се. Цялата злина се беше оттекла от лицето му.

— Празен е.

Хората му надникнаха вътре. Майкъл се присъедини към тях. Протегна ръка и бръкна, за да опипа наоколо. Извади я свита в юмрук, но в нея имаше просто прах. Тя изтече през пръстите му.

— Значи всичко е било напразно — измърмори той. — Няма лабарум, нито труп.

Драгович плъзна ръка по ръба на саркофага. На светлината от челника му Аби видя, че ръбът е неравен и издълбан.

— Някой е бил тук преди нас. — Той се завъртя с лице към Майкъл. Изведнъж сребристият пистолет се оказа в ръката му, насочен към сърцето му. — Да не би да си мислиш, че можеш да измамиш Золтан Драгович?

Майкъл отстъпи към стената. Зад гърба му един самотен Йона изчезваше в пастта на огромен син кит.

— За бога, бил е зазидан преди стотици години.

— Истина е — обади се Аби отчаяна. — Доктор Лузети, археологът, който беше с нас, потвърди, че тухлите са римски. Ако тук са идвали мародери, те са били римляни.

Майкъл разтвори ръце, за да подчертае своята невинност. Драгович погледна пистолета си. От пода на пещерата се чу електрическо бръмчене — идваше от една от раниците, струпани до саркофага.

Мъжът до нея бръкна вътре и извади малка слушалка, свързана чрез кабел с телефон в раницата. Прочете надписа на екрана и изпсува.

— Дарко е — обясни той на сръбски. — Казва, че карабинери са влезли в катакомбата.

Драгович кимна. Вместо да го разтревожи, заплахата сякаш възстанови енергията му.

— Пригответе експлозивите — заповяда той.

— А ковчегът?

— Оставете го. Празен е.

Извадиха още от найлоновия маркуч. Работейки бързо, мъжете започнаха да забиват пирони в тавана на помещението и да закачат експлозивите.

Драгович се обърна към Майкъл.

— Знаеш ли кое е хубавото на катакомбите?

— Кое?

— Нямаш проблем да се отървеш от трупа.

Аби разбра какво ще се случи част от секундата преди да се случи. Тя се хвърли към Драгович, но пръстът му вече беше на спусъка. Пистолетът изтрещя; куршумът разкъса гърдите на Майкъл. Тялото му политна назад върху стената.

Аби изпищя. Набраната инерция я запрати върху Драгович, но хората му бяха по-бързи. Една протегната ръка спря летежа й, а две други почти я вдигнаха от земята. Драгович се завъртя. Лицето му грееше от животинско удоволствие, когато опря пистолета в главата й. Дулото я изгори. Тя се задърпа, но не можа да се отмести.

Пред стената Майкъл се свлече и остана неподвижен.

— И мен ли ще убиеш? — Думите й прозвучаха завалено, удавени в шума. Ушите й още звъняха от изстрела.

Вероятно и Драгович не беше по-добре, но разбра какво иска да каже. Запъна ударника. Радостно очакване озари очите му.

След това се изсмя и отдръпна оръжието. От другата страна на помещението един от хората му посочи часовника си. Драгович кимна.

— По-късно — каза той на Аби.

Мъжете събраха раниците си. Последните експлозиви бяха закачени за тавана — тежки пресовки и тънките тръби, които ги съединяваха. Бяха толкова много, че биха стигнали за сриването на цялата катакомба.

— Защо правиш това? — попита Аби. Черна безчувственост я беше обзела, фатализъм, който не познаваше страх, защото нямаше никаква надежда. Не погледна повече трупа на Майкъл в ъгъла.

— Понякога е полезно хората да си мислят, че си мъртъв. Майкъл Ласкарис трябваше да се съобрази с това правило.

Един по един прескочиха тухлената стена и се върнаха в главната катакомба. На прага Аби се обърна. За секунда видя двата символа на стената, пурпурния саркофаг без капак и трупа на Майкъл, свит в ъгъла. След това гледката изчезна.

Константинопол

Това е войната, която Константин искаше да избегне. Сега тя се води в умален вид осемнайсет метра над земята. Римлянин срещу римлянин, войници в еднакви униформи. Само емблемите на щитовете им са различни. Битката е малка — по-скоро блъскане — тясната пътека пречи на войниците да развъртят мечовете си, но това не я прави по-малко жестока. От толкова близо можеш да помиришеш всяка капка кръв или масло по острието, което те пронизва.

Най-необикновеното е, че тълпите долу нямат представа какво става. Ние сме скрити зад решетката; те не могат да погледнат зад замайващата й плетеница. Далече под нас Констанций още произнася словото си за своя баща; сенаторите и генералите слушат от своите места; капитанът от гвардията държи горяща факла, готов да подпали кладата. Те не знаят, че трупове вече пълнят мавзолея на Константин.

Кръв залива белия камък. Битката се забавя, защото тела запушват пътеката. Нападнати сме от две страни, но все още се съпротивляваме. Хората на Флавий Урс — предполагам, че са неговите — ни избутват към задната част на сградата, където могат да ни довършат. Някои от стражите са запречили вратата; други ни пречат да се върнем на скелето и да избягаме.

Хората на Порфирий издигат човешки вал около нас, но бавно намаляват. Хрумва ми, обаче доста овладяно, че тук ще умра: кърваво жертвоприношение в Константиновата гробница. Не мога да видя Крисп. Мъртъв ли е вече?

Порфирий крещи нещо в ухото ми и сочи нагоре. Стълбата на строителите е облегната на ротондата и води нагоре към купола. Стражите на Урс ни притискат все повече. Започвам да се изкачвам. Стълбата се люлее и потреперва от натиска на мъжете в основата й. Един меч проблясва толкова близо, че едва не съсича глезена ми. Ръце се опитват да ме свалят, но аз ги отблъсквам с ритници.

Стигам ръба на покрива и надавам вик. Медните керемиди ме заслепяват, а когато ги докосвам, чувствам как кожата ми се изпича. Преглъщам болката и се набирам нагоре. През блясъка успявам да видя една присвита фигура пред мен, която залита нагоре по медните керемиди към върха на купола. Пълзя подире му, използвайки гънките на тогата си, за да предпазя ръцете си от изгаряне. Минава ми през ума, че може да се запали, но не ме е грижа. Единственото, което искам, е в остатъка от живота си да му задам един въпрос.

Ти ли си наистина?

Долу зрителите са започнали да осъзнават, че нещо става. Мърморене се понася из тълпата, достатъчно високо, за да го чуя тук на покрива. Сенатори извиват глави от местата си, за да погледнат нагоре. Констанций на подиума, изглежда, заеква и поглежда назад.

Това е моментът.

На върха на купола, около кръглия отвор, покривът става плосък: това е окулусът — окото, през което слънцето ще наднича в мавзолея. Крисп стига до ръба, обръща се и застава изправен. Сега е с лице към тълпата, разтворил ръце за божествена прегръдка.

На подиума до Констанций Флавий Урс грабва пламтящата факла от ръката на капитана и я хвърля в кладата. Тя е добре заредена с масло и катран: пламъците избухват на мига и се стрелват нагоре по колоните на дървената кула. Неизбежно огънят отвлича вниманието на тълпата от ставащото на покрива.

Застанал на ръце и крака, се взирам нагоре в Крисп. Той се извисява над мен като бог; и подобно на бог, едва ли ме вижда.

— Това ти ли си? — Гърлото ми е опърлено, а гласът ми — изгорял шепот.

Но въпреки пукота от кладата и рева на тълпата, той успява някак си да ме чуе. Поглежда надолу: усмихва ми се с топлота и прошка.

Сянка затъмнява яркия въздух. Крисп надава вик и притиска страната си. Кървави петна разцъфтяват по туниката му; стрела виси от ребрата му. На покрива на източната колонада, която обикаля двора, са се появили лъконосци. Друга стрела го улучва в рамото. Той запитва назад.

Виси на ръба на окулуса. Медните керемиди блестят под краката му, създавайки илюзия, че се рее във въздуха. За миг съм готов да повярвам, че ще се издигне над отвора, грабнат от ангели, които ще го спасят.

Без да издаде звук, пада назад през дупката. Стрелите продължават да падат, тракайки по покрива, но не ме улучват. Изпълзявам до ръба и надничам.

Далеч под мен в нишата пред задната стена виждам огромния порфирен саркофаг, който чака да приеме Константин. Пред него, прострял крайници на всички страни, точно в центъра на слънцето, инкрустирано в пода, лежи труп. Слънчевите лъчи се отразяват косо от мрамора; през окулуса слънцето очертава почти съвършен кръг от светлина около него.

Само част от някаква сянка нарушава кръга. След миг осъзнавам, че е моята.

Рим

Бързаха по проходите, следвайки стъпките, които бяха оставили в калта. Детонаторният кабел се развиваше зад гърбовете им. Почти бяха стигнали до първото стълбище, когато мъжът с кабела извика да спрат.

— Няма повече кабел — обясни той.

Аби видя за първи път някакъв намек на загриженост да проблясва на лицето на Драгович.

— Достатъчно далече ли сме?

Мъжът издува устни.

— Мястото е старо, а ние заложихме доста пластичен експлозив.

— Ти оставаш тук — нареди му Драгович. — Дай ни две минути.

Мъжът извади контролната кутия и напъха кабелите в клемите. Аби се запита дали може да стигне до него и да натисне бутона, за да се срути таванът върху Драгович. Но между тях стоеше друг от хората му, а проходът беше прекалено тесен, за да успее да се промъкне.

— Може би пет минути е по-безопасно?

— Две. Карабинерите трябва да са наблизо.

Драгович ги поведе. Сега всички се разбързаха. Тежки обувки ритаха Аби по петите, на няколко пъти една ръка я блъсваше напред, когато залиташе. Тя се опитваше да отброява секундите, но безмилостното бързане нарушаваше ритъма. Колко дълги са две минути? Достатъчно? Може би не беше готова да умре.

Стигнаха до първите стълби и забързаха към второто ниво. Тук имаше по-широко помещение, нещо като кръстовище, където се пресичаха четири тунела. Подът беше скалист и следите се откриваха по-трудно. Драгович се зае да го изучава.

Той не знае пътя, помисли си Аби.

Мъжът до него посочи в единия тунел. Аби проследи ръката му. Зад един завой проблясваше слаба светлина, която постепенно ставаше по-ярка.

— Карабинери.

— Разпръснете се — нареди Драгович. — Можем да им избягаме в тунелите.

Всички се пръснаха. Пазачът на Аби я накара да тръгне пред него, но Драгович я сграбчи за яката и я блъсна пред себе си.

— Идваш с мен. В случай че ми дотрябва…

Приглушен рев се разнесе от дълбините на катакомбата. Две минути. Първото, което Аби забеляза, за своя изненада, беше въздушната вълна, не навън от катакомбата, а навътре — всмукана от взрива. Миг по-късно се върна назад, но вече с лихвите — натиск, заострен от милиони късчета камък и пясък, които ожулиха кожата й. Земята потрепери толкова силно, че очакваше скалата да се разцепи.

Тя не погледна, не изчака. Обърна гръб на взрива, на Драгович и на камъните, които още падаха от тавана, и побягна. Надолу по най-близкия тунел, без мисъл къде води, стига да можеше да се махне.

Но нямаше да се измъкне толкова лесно. На някого му беше хрумнала същата идея. През екота на взривовете и падащите камъни Аби чу бързото стакато на стъпки, които я преследваха.

Не можеше да го надбяга. Сети се, че вместо това може да се скрие. Стените тук бяха осеяни с редици погребални камери, тесните лавици, където някога са погребвали мъртвите. Щом е достатъчно голяма за труп, ще стигне и за мен. Тя изгаси лампата на челото си, легна на земята и се напъха вътре.

Скалата я притискаше като менгеме. Завъртя главата си на деветдесет градуса — едната буза на пода, а другата нагоре към тавана. Притисна ръце в тялото си толкова силно, колкото можеше. Опита се да диша, но камъкът притискаше гърдите й и не позволяваше.

Стъпките се приближиха. Лъч светлина, приглушен или от отслабналите батерии, или от праха във въздуха, се плъзна по каменния коридор. Аби се молеше да не погледне надолу.

— Абигейл? — Прахът караше Драгович да говори неясно. — Мислиш си, че можеш да избягаш? Мислиш си, че Золтан Драгович забравя враговете си?

Той се закашля, после се разсмя и изръмжа:

— Абигейл, позволи ми да ти дам един съвет. От човек, който е виждал много тъмни места на този свят. Ако искаш да се скриеш в мрака, не носи светлоотразителна жилетка.

Притисната между скалата, тя видя обувката на Драгович да се спира на десетина сантиметра от лицето й. Дори да искаше, не можеше да помръдне. Затвори очи и се заслуша в собственото си дишане.

Още стъпки — какво прави? Приглушен вик, писък от изненада. Един-единствен изстрел и тежко падане, което повече усети, отколкото чу. След това нищо.

В тази древна катакомба времето се превърна в река, която течеше над нея. Нямаше представа колко дълго беше лежала в гроба. Можеше да бъде час, ден или три. Единственият й другар беше камъкът. Миризмата му изпълваше ноздрите й; той притискаше ушите й, докато кръвта, която пулсираше в тях, се превърна в пулс на скалата. Аби я прегръщаше толкова силно, че в един момент загуби представа къде свърша плътта й и къде започва скалата. Понеже нямаше къде да се стичат, сълзите й образуваха езерца в очите й. Запита се, дали ако има на разположение няколко хилядолетия, те ще пробият канал до повърхността и ще се превърнат в извор.

Но малко по малко сетивата й взеха да се връщат. Усети иглички да пробождат нозете й; болка в рамото, където се забиваше издутина на скалата. Протегна ръка в прохода — пространството й подейства добре.

Внимателно, опипвайки с ръка, тя се измъкна от нишата в тунела. Опипа пластмасовото теме на шлема си и включи челника.

Драгович лежеше на няколко метра, мъртъв, с един куршум в главата. Аби го гледа известно време, за да се увери. След това се обърна и пое към светлината.