Тайната на мъртвите

26.

Константинопол — април 337 г.

— Смяташе, че ще те пусна да си ходиш, без да се сбогуваме?

В празната гробница Константин се обляга на неосветения олтар и ме поглежда в очите. Последния път, когато го видях, беше облечен като бог; сега носи обикновена бяла роба и сиво наметало срещу вечерния хлад. Само начинът, по който бе изтъкан платът, подсказваше колко е скъп.

— Сметнах, че си приключил с мен.

Преди тук живееха много богове, а сега само един. В най-високата точка на най-високия градски хълм Константин събори храма на Дванайсетте богове35 и издигна мавзолея си върху неговите основи. Отвън не изглежда по-различно от онези, които другарите му императори построиха за себе си: Максентий в Рим, Галерий в Тесалоника, Диоклециан в Сплит36. Кръгла кула в квадратен двор, заобиколен от аркади, които подслоняват баните, складовете за лампи и помещенията за свещениците, които ще пристигнат, щом новият обитател се нанесе за постоянно.

Той няма да бъде сам. В ротондата има седем ниши. Едната е за саркофага му; в останалите шест са поставени статуите на дванайсетте Христови апостоли. Типично за Константин. Махнал е дванайсетте стари богове, а на тяхно място е сложил дванайсетте християнски апостоли — бог за бог, килограм за килограм. Когато проектът му бъде завършен, никой няма да може да види конците, с които е съшит.

Боговете напускат света и отстъпват място на хората. Такъв е ходът на историята.

Но в момента нищо не е завършено. Скеле покрива цялата източна част на стената. Слоеве прах се пластят по дванайсетте фигури в нишите по стените. Това също е типично за Константин. Велики начинания, по които още се работи. Цялата постройка е огромна кутия, пълна с прах. Късното слънце грее през цветните стъкла и рисува фигури във въздуха.

— Тази нощ, когато осъдихме Симах, сякаш искаше да кажеш нещо.

— Нямаше да има значение.

Решен съм да му се противопоставя, да кажа възможно най-малко и да се прибера вкъщи, за да ръководя робите, докато опаковат домакинството ми. Не исках да идвам. Направих го само защото той е Август.

— Трябваше да откриеш истината — подсеща ме той.

— Ако я искаш.

— Смяташ, че е невинен?

Нещо в мен рухва. Възмущение удавя гордостта ми и се излива навън.

— Не знам дали е невинен, но съм сигурен, че са му скроили номер. Бях там, когато неговият роб предаде кутията. Едва ли можеше да се измисли нещо, което по-добре да го натопи.

— Но кутията е била у него.

— У роба му.

— Робът даде показания под мъчения, че я е получил от господаря си. Трябваше да разрешим случая бързо. Евсевий каза, че християните били нетърпеливи. — Вижда изражението на лицето ми и въздиша. — Гай, преди не беше толкова придирчив.

Всяка религия има нужда от кърваво жертвоприношение. Симах беше видял бъдещето по-добре от мен.

Неловко мълчание виси в осеяния с прашинки въздух между нас. Константин посочва с ръка сводестата зала.

— Виж тази бъркотия. Ако утре умра, ще се чудят какво да ме правят. — Засмива се. — Не се притеснявай. Няма да склопя очи, преди да оправя персийците. Една последна победа, за да довърша делото си.

Настъпва пауза. Може би му е дошло наум колко последни победи е спечелил досега.

— Помниш ли Хризополис? Следващият ден?

Хризополис — септември 324 г., трийсет години по-рано…

В една топла неделна утрин Константин и семейството му се разхождат. Дългото горещо лято още не си отива: небето е синьо, морето спокойно, земята спечена като камък. Пурпурните императорски обувки вдигат прах, докато върви между кипарисите и боровете на върха на хребета. Константин крачи напред, а Крисп до него сочи подробности от великата флотилия, закотвена под тях. Аз ги следвам отблизо. След мене вървят жените и децата — най-малкият, Констанс, е само на годинка и все още е в обятията на своята дойка. Може да минат за обикновено римско семейство, което търси плодове или яйца. Но фактически в момента са неоспоримите владетели на империята. От другата страна на хълма двайсет и пет хиляди трупа чакат да бъдат погребани.

По мои сметки това е едва третият юнски ден, през който не съм в броня. Цяло лято си пробивахме път със сражения. Трябваше да минат десет години, но сблъсъкът между Константин и Лициний най-сетне предстоеше. През юни влязохме в Тракия, тайно прекосихме река Хебрус и накарахме Лициний да си събере багажа от своята главна квартира в Адрианопол, олекнал с трийсет хиляди души. През август, когато той се надяваше да ни спре при Византион, Константин буквално прекрачи градските стени, след като построи пръстен насип срещу тях. В същото време Крисп докара нашия флот от Тесалоника и разби флота на Лициний в протока пред Галиполи. Аз бях с Константин във Византион, но по думите на всички това беше смела, блестяща победа.

Сега, когато ги гледам пред себе си, баща и син, е лесно да повярвам, че това семейство е целунато от боговете. Константин наскоро е минал петдесетте, но е все така деятелен, както винаги — силен мъж в своя късен разцвет. Крисп е син, с когото всеки мъж би се гордял. Висок и хубавеляк, с меките красиви черти на Константин и с гарвановочерна коса. Той е във възрастта, когато новите преживявания се съчетават със самоувереността на младостта, за която няма невъзможни неща. Лесно се разсмива и кара другите да се смеят — дори своя баща. Когато Константин се препъва — той все още лекува рана в бедрото, получена в атаката на Адрианопол — Крисп бързо протяга ръка и го улавя. После сочи корабите и разказва различни истории: този закачи флагмана на Лициний; на онзи капитанът падна през борда, защото се препъна в кокошка, избягала от кафеза.

Без предупреждение иззад нас изскачат две момчета и нападат Крисп с борови клонки. Клавдий и Констанций — на осем и седем години, най-големите синове на Константин от Фауста. Крисп се засмива, намира едно клонче на земята и подгонва своите пищящи полубратя обратно към майка им.

Константин се обръща към мен с блеснали очи:

— Имало ли е по-щастлив човек?

Вчера той стана неоспорим господар на империята. Докато Лициний висеше на азиатския бряг, за да го пресрещне, когато пресича протока от Византион, той отведе армията двайсет мили по-нататък и прекоси без всякаква съпротива. За пръв път от двайсет години се озовахме от тази страна на Босфора. След обичайните малки сблъсъци двеста хиляди мъже се строиха на прашната равнина между Халкедон и Хризополис, за да се преборят за съдбата на света.

Това не беше най-великата битка на Константин като генерал. Нямаше рисковани хитрости, нито умна тактика. Той сложи своя щандарт, лабарума, в центъра на линията си; зад него струпа конницата, а зад нея пехотата и ги стовари като боен чук право срещу Лициний. Може би важността на случая го направи консервативен. А може би отново беше забелязал онова, което другите не бяха: след като бе заобиколен по фланговете при Адрианопол и решен това да не се повтори, Лициний беше оставил центъра си слаб. А и прекарала в походи цялото лято, нашата армия беше в дивашко настроение и искаше бързо да сложи край на войната.

Стигаме до края на носа. Леки вълнички се плискат върху скалистия бряг под нас; отвъд проблясващото море Византион се издига над своя нос. В момента той е малко фериботно пристанище: полезна спирка за пътуващите към Азия или нагоре по Черно море, но твърде далеч от попътния вятър на Средиземно море, за да върти голяма търговия. От това разстояние най-изпъкващата сграда са баните, а ниските очертания на хиподрума едва се различават.

— Това ли ни доведе да видим? — попита Фауста.

Тя се е доближила изотзад с малкия Констанс. Под огромната шапка с воал, която носи, за да предпазва кожата си от слънцето, гласът й е приглушен. Докато Константин е прекарал живота си по границите, Фауста е рожба на двореца. Не може да разбере защо трябва да се върви пеш до място, където няма сянка, не е окосено и пометено. Това направо я обижда.

— Това място е пъпът на света. — Понякога Константин говори по начин, който те кара да смяташ, че вижда неща, които ти не можеш. — На половината път между Изтока и Запада. А от днес е център и на историята.

Обръща се към мен.

— Видя ли новия начин, по който християните правят своите книги? Наричат го кодекс. Вместо от един-единствен свитък, той се състои от множество страници, които отваряш и затваряш като редица от врати.

На мен ми прозвуча ненужно усложнено.

— Не виждам какво не му е наред на свитъка. Историята се развива сезон след сезон, година след година. Никога не спираме и тръгваме отново.

Константин се усмихва.

— Понякога е така. Но понякога обръщаме страницата и започваме начисто.

Клавдий и Констанций май са победили Крисп. Той рухва театрално на земята, започва живописно да се мята, стиснал въображаема рана на хълбока, и след това утихва.

— Мислех, че вече си достатъчно голям, за да водиш истински сражения — подмята Фауста.

Крисп скача на крака и изтърсва прахта и боровите иглички от туниката си.

— Но не толкова, че да не мога да играя с братята си.

Фауста се намръщва. Момчетата й обожават Крисп — за тях той обединява най-доброто от бащата и по-големия брат в едно, а тя не може да го понесе. Подобно на Крисп, и Константин е бил единствен син от първи брак. Подобно на Крисп, Константин има трима полубратя от втория брак на баща си. Отнася се към тях царски, но никога не ги допусна и на сто мили от истинската власт. Победата във вчерашната битка за нея е горчива. Ако има само един император, какво ще наследят нейните синове?

Вик зад нас разкъсва плисъка на вълните и бръмченето на мухите. Когато си единственият владетел на света, не отиваш просто така на разходка. Императорската стража е заградила целия нос. Сега дузина стражи се приближават, крачейки един зад друг по тясната пътека между тревата и храсталаците. Жена и момче, и двамата в прости бели туники, вървят между тях. Константиана и нейният син Лициниан.

В мига, когато те се появяват, Константин престава да бъде баща, съпруг и приятел и отново се превръща в Август. Изпъва рамене и сякаш пораства поне с десетина сантиметра.

Войниците поздравяват и се подреждат в редица. Константиана пуска на земята вързопа си от пурпурна тъкан, и се отпуска на колене в прахта. Синът й коленичи до нея.

— От съпруга ми Лициний — императорската му одежда. Той се отказа от всички титли и от всякакви претенции за власт. Единственото, за което моли, е да пощадиш неговия и на семейството му живот.

— Ако той беше спечелил вчера, дали щеше да ме пощади? — Константин посочва с жест Фауста, Крисп и момчетата. — А тях?

— Ако Лициний беше спечелил, в този миг щях да съм на колене пред него, за да моля да бъдете пощадени.

Дрехата й е изкусно скъсана, косата грижливо разчорлена; човек би помислил, че идва направо от бойното поле. Но мъката, изписана на лицето й, е истинска. Константиана също е имала мечти.

Тя се вторачва в краката на Константин. Ръката на капитана на стражите се плъзва към ефеса на меча. Константин едва доловимо поклаща глава.

Обхваща брадичката на сестра си с длан и извива главата й назад. Втренчва се в очите й. Никой не вижда какво преминава помежду им.

— Грешката е моя — обявява Константин. — Той излъга всички ни — не трябваше да разрешавам да се омъжваш за него. Върни се при съпруга си и му кажи, че приемам капитулацията му. Титлите му са изгубени, но може да получи безопасен преход до Тесалоника. Дворецът там ще ви бъде удобен дом. — Топла усмивка. — В края на краищата ти все още си моя сестра.

Константиана се изправя и показно прегръща Константин, но е толкова отпусната, че едва успява да го обгърне с ръце. Щом се съвзема малко, той леко я отблъсква назад и й подава ръка.

Когато тя я целува, чувам от нея само три думи: Tu solus Dominus. Ти си единственият Господар.

Константинопол — април 337 г.

— Това беше добър ден — казва Константин. — Свършихме си работата.

— А на следващия, когато изгря слънцето, ти имаше два пъти повече провинции да управляваш и два пъти повече работа.

— Да, но бяхме свободни. — Той прекосява помещението и дръпва покривалото на една от статуите. Бяло брадато лице се вторачва в него. — Помниш ли, когато бяхме деца в Диоклециановия двор? Лежахме будни и се вслушвахме в скърцането на дъските, питайки се дали тази нощ ще започнат убийствата? Всяка вечер се молех на Бог да доживея сутринта. Бях толкова уплашен, че те карах да спиш в леглото ми.

— Но те не дойдоха.

— Смятах, че когато стана единствен Август, никога повече няма да ме е страх. — Той се взира в лицето на статуята. — И всеки ден оттогава се страхувам да не изгубя всичко.

— Какво правеше за теб Александър? — питам аз направо.

Константин се смръщва. Не му се ще да се връща в настоящето.

— Пишеше една история. Смяташе, че ако изложи всички събития в живота ми подред, ще намери някакъв модел. Божията воля.

— Нищо друго? — Константин е с гръб към мен и плъзга пръсти по мраморните гънки на наметалото на светеца. — Погледнах в кутията му и видях какво има вътре. Беше пълна с документи, които беше събрал. Но не такива, каквито ти би желал да влязат в неговата книга. Всъщност бих казал, че ти имаш не по-малък мотив да го искаш мъртъв, отколкото всеки друг.

— Александър беше усърден изследовател. С колкото повече факти разполагаше, толкова по-ясна картина на Божията воля щеше да представи. Осигурих му достъп до всеки архив и библиотека в този град. До всеки документ.

Спомням си какво намерих на Александровото писалище — бръснач, бурканче лепило. И внезапно всичко си идва на мястото.

— Той не е пишел история — обявявам аз. — Пренаписвал я е — и не в книгата си, а дълбоко в архивите. — Константин се извръща, за да слуша. По лицето му виждам, че съм прав. — Премахвал е завинаги всичко, от което те е било срам или те е излагало. Както скулпторът изсича отново лицето на статуя.

Когато проектът му е готов, никой няма да може да види конците.

— По-добро лице. — Константин се връща в центъра на ротондата. — В живота си постигнах толкова неща. Намерих разрушен свят и му дадох мир. Хидрата на управлението, която Диоклециан остави — отразях главите й една по една, докато чудовището не умря и всички му злини също. От деня, когато армията ме провъзгласи за Август в Йорк, мъчително умираха хора, защото други не искаха да пожертват старите богове, в които и без това никой не вярваше. Сложих край на това. Позволих на хората да вярват в каквото искат — дадох на империята Бог, който е достатъчно силен и достатъчно милостив, за да търпи различни мнения и дори грешки, Бог, който отхвърля насилието.

Сещам се за Симаховия роб някъде из мазетата на двореца. Представям си как е пищял.

— Но насилието си остава.

— Разбира се. — Сега е развълнуван. — Все пак живеем в света такъв, какъвто е, а не в онзи, който бихме желали. Ако работата беше лесна или безболезнена — от мен нямаше да има нужда. Ти повече от всеки друг знаеш какво ми струва това.

Обляга се на олтара, сякаш повече не може да стои прав. Има нещо, което трябва да бъде казано точно сега — последна възможност да разсее мъглата помежду ни. От години не сме стигали толкова близо до честност помежду си. Но не мога да продумам.

— Трябва да бъда помнен такъв, какъвто бях. — Вече почти се моли, но не на мен. Той говори с вечността. — Нещата, които постигнах, а не цената, която платих. Поне толкова заслужавам.

Иска историята да го обича.

— И накара Александър да се погрижи за това.

— Той знаеше всичко — всичко — и никога не ме е осъждал за каквото и да било. Затова трябваше да знам кой го е убил. Затова помолих теб.

— И след това осъди първата удобна изкупителна жертва?

Не съм го виждал по-развълнуван, най-после човекът в него ми се разкрива.

— Не ме ли слушаш? Не разбираш ли?

Вече не говорим за Александър и Симах. Застанали сме един срещу друг, разделени от олтара. Залязващото слънце хвърля пурпурни лъчи във въздуха и неговите дванайсет апостоли са безмълвни свидетели. Зная какво трябва да кажа.

Обаче думите са сурови. Претеглям ги, тежат като камък в ръката ми. Мъча се да я вдигна, но тя не иска да помръдне. Аз не съм Александър. Не мога да му простя.

— Ти обедини империята. Това ще бъде твоето завещание.

И? Чака за още, дава ми пълна възможност. Когато вижда, че нищо няма да последва, се изсмива горчиво.

— Не знаеше ли? Разделих я между синовете си. Клавдий, Констанций и Констанс ще наследят по една трета. Mundus est omnis in partes tres.37 — Изсмива се отново, но прозвучава толкова отчаян, сякаш плаче. — Само нещата да бяха по-различни.

Само нещата да бяха по-различни. Може да пренаписва историята колкото си иска, но някои факти са неизтриваеми.

— Късмет срещу персийците.

Пръстът му изтегля черта в прахта по олтара, която пресича друга.

— Ще се радвам да се махна. Понякога чувствам, че този град ме убива.

Оставям го сам в неговия мавзолей, смален от скелетата на недовършените си сънища. Уловени в слънчевите лъчи прашинки безшумно падат на земята.