Тайната на мъртвите

21.

Прищина, Косово — днес

Аби стоеше в пасажа от другата страна на улицата и наблюдаваше своя жилищен блок. Беше там от половин час, оглеждайки се за опасности и събирайки смелост. Всички паркирани автомобили бяха празни; никое от пердетата към улицата не помръдваше. Преди двайсет минути беше видяла Анука да излиза от входа със спортния сак през рамо. Значи щеше да разполага поне с един час.

Със сърце в гърлото прекоси бързо улицата, отключи и влезе в сградата. Не започнаха да вият сирени; не се чу свирене на автомобилни гуми; никой не изкрещя името й. Понесе се нагоре по стълбите към своя апартамент. Точно когато ръката й се готвеше да хване дръжката, забеляза ъгълчето на лист, пъхнат под вратата.

За миг се замисли дали да не хукне надолу по стълбите, след това до летището и да се прибере в Лондон. Не бъди глупава, смъмри се тя. Ако някой чакаше вътре, нямаше да остави бележка, с която да издаде присъствието си. Аби отключи и влезе.

Жилището беше празно. Тя вдигна бележката и я разгъна.

Следваше телефонен номер с косовски код. Аби сгъна листа отново и го пъхна в джоба. Бележката плачеше за петдесетина въпроса, но сега нямаше да мисли за тях. Отиде в спалнята и намери автомобилните си ключове в чекмеджето, където ги беше оставила преди месец. Колата също си беше на мястото — зад ъгъла пред малък супермаркет.

Аби влезе в магазина и се престори, че разглежда списанията, докато всъщност наблюдаваше улицата за очите, които сигурно я търсеха, докато успя почти напълно да се убеди, че няма такива.

По истинска магистрала Феризово щеше да е на петнайсет минути с кола от Прищина. По Е65 в южна посока пътят отне на Аби почти цял час. Това можеше да й осигури време за мислене, но тя беше прекалено заета да оцелее. Двулентовият път беше основната артерия на Косово за връзка с външния свят, претъпкана във всеки час на денонощието с камиони, коли, автобуси и дори от време на време по някоя каруца. Колоните пълзяха и ако се появеше пролука, веднага я заемаше някой след самоубийствено надминаване. На мостовете жълти табели указваха скоростта на танковете — напомняне, че страната все още е окупирана.

„Бондстийл“ — най-голямата военна база на САЩ на Балканите, беше разположена сред вълнистите хълмове под заострения шпил на планината Люботрън — по-известен сред войниците като Маунт Дюк. Аби остави колата си на паркинга и тръгна по тясната алея между оградата от телена мрежа и високите бетонни блокове за противовзривна защита. Вляво от нея високо укрепление от пръст се простираше по границите на периметъра и на нея й хрумна, че първичното устройство на военния лагер не се е променило от хилядолетия.

Пропускът беше сграда от гофрирана ламарина без прозорци, със стени, боядисани в червено, и рентгенови устройства. В мига щом влезе, един латиноамериканец в кафява униформа я заговори. Надписът на ръкава му гласеше „Военна охрана“. Запита се защо най-могъщата армия на света се нуждае от охрана и срещу кого. Той попита за пропуска й и загледа неразбиращо, когато тя не можа да го покаже.

— Аз работя в ЕУЛЕКС — обясни Аби. — Трябва да се срещна с един от вашите войници. Специалист Антонио Санчес.

Още по-голямо смайване. Приближи висок чернокож сержант.

— Госпожо, проблем ли има?

Нещата тръгнаха на зле много по-бързо, отколкото беше очаквала.

— Не, няма проблем. Просто трябва да говоря с един от войниците ви тук — специалист Санчес.

— От Министерството на правосъдието — допълни пазачът.

— Загазил ли е?

— Не, няма такова нещо.

— Искате ли да напишете оплакване до неговия командващ?

— Това не е…

— Имате ли разрешение за достъп до класифицирана информация?

— Аз…

— Госпожо, по-добре да дойдете друг път — обяви сержантът твърдо. Надраска някакъв номер на парче хартия й и го подаде. — Това е телефонът на отдел „Връзки с обществеността“, ако искате да направите оплакване.

— Благодаря.

Тя се затътри обратно по пътеката сред група местни работници и чистачи, които бяха приключили за деня. Не й се искаше веднага да потегли обратно, затова седна в кафенето от другата страна на пътя и пред чаша кафе започна да гледа как облаците се трупат над долината. Тази част от света май получаваше не само своя дял от бури, а и нечий чужд.

Помисли си, че Майкъл никога не би позволил това да го спре. С обаяние щеше да измъкне пропуск от пазача или просто щеше да влезе с приказки, шеги и бутилка уиски. Тя разигра разговора отново наум и изстена. Как е успяла да се превърне в такъв мизерен неудачник? Загледа се през витрината в бетонните стени и наблюдателните кули. Не беше място, където би проникнала с взлом.

Изпи си кафето и взе решение. В кафенето имаше обществен телефон: използва го, за да набере номера от бележката на Джесъп. Той вдигна почти на секундата.

— Радвам се да те чуя.

— Какво правиш в Косово?

— Бих могъл да ти задам същия въпрос. — Не беше нито ядосан, нито заплашителен. Стори й се, че звучи съчувствено. Аби се насили да сдържи подтика си да му отвърне със същото.

— Марк тук ли е?

— Заседнал е в Лондон. — Тонът на Джесъп не издаваше особено съжаление от този факт.

— Трябва да те видя.

— Значи сме двама.

Срещнаха се в бар „Деветдесет и едно“. Майкъл се бъзикаше, че бил един миниатюрен ЕУЛЕКС: безупречна кръстоска между френско кафене и английска кръчма, сбутан в сграда от югославско време с избити по време на войната и още неподменени прозорци по горните етажи. Беше топло и оживено, но Аби би предпочела някое не толкова публично място. Това беше прищинският отговор на заведението на Рик в Казабланка: рано или късно всеки дипломат, бюрократ, журналист или шпионин минаваше оттук. Разпозна германските съдии, задълбочени в разговор с началника на полицията; на друга маса главният секретар на ЕУЛЕКС се хващаше на бас за мач от английската висша лига с колега от отдела за връзки с печата.

Джесъп беше седнал на маса в ъгъла и гледаше мача. Пред него имаше бутилка албанска бира „Пея“ и чаша „Гинес“ — и двете недокоснати. Той й помаха, щом я видя — сякаш срещата им е най-естественото нещо на света, а когато седна, бутна бирата пред нея.

Спомни си вписването в тефтерчето на Майкъл: Джесъп, 91.

— Често ли идваш тук?

— Когато съм в Прищина.

— Нали си чувал слуха, че ЦРУ са монтирали бръмбари във фасонките на лампите?

Той извади диктофона от джоба си и го изгледа с престорена тъга:

— Значи няма да имам вече нужда от теб.

Аби сложи чантата си на масата и я отвори.

— Ще ни спестя още неприятности. Вземи онова, което искаш да откраднеш.

Джесъп не й обърна внимание.

— Предполага се, че си в отпуска по болест. Защо се върна в Косово?

— Опитвах се да избягам от хора като теб.

Ако заяжданията й го дразнеха, не позволи да му проличи.

— Занесохме огърлицата при някакъв многознайко в Британския музей. Той установи, че наистина е римска огърлица от четвърти век. Истинска, а не имитация.

— Мога ли да си я получа?

— Тя е в Лондон, но ако ми кажеш истината как е попаднала у теб, може да ги помоля да я пратят по куриер.

Тя се вторачи в лицето, коравите черти и практичната му подстрижка. Нямаше му доверие.

— В Лондон ви казах истината. Майкъл ми я даде. Не каза откъде я е намерил.

— Знаеше ли, че се интересува от антики?

Но нея тази посока на разговора не я интересуваше.

— Сега е мой ред — парира го тя. — Защо седмица преди да умре, си се виждал с Майкъл тук в бара?

Джесъп беше прекалено добър професионалист, за да изглежда учуден.

— Той ли го спомена?

— Намерих бележка в негово тефтерче.

Той отпи от гинеса и изтри пяната от горната си устна.

— Чудесно е, че човек може да пийне чаша истинска бира — отбеляза без връзка с разговора им.

Тя не се усмихна.

— Защо се срещнахте?

— Хубаво — тъй като се разбираме добре, защото сме честни един към друг — аз съм от специализирания отряд за борба с контрабандата. Срещнах се с Майкъл, за да обсъдим трафика на оръжие.

— За вас ли работеше?

— Смяташе, че представлявам руски бизнесмен, който иска да внесе в Обединеното кралство произведени в Украйна АК-47. — Той издържа втренчения й поглед, чакайки я да разбере. — Щеше да ми помогне.

Барът се разтресе от радостни възгласи. На телевизионните екрани отборът домакин беше успял да се докопа до изравнителен гол. Аби не отместваше поглед от Джесъп. Искаше й се шумът да промени онова, което каза, да го върне обратно, да го заглуши. Отпи голяма глътка бира, горчива и киселееща в устата й. Нищо не се промени.

Играта започна отново, сега още по-оспорвана.

— Имаш ли доказателства? — попита Аби. — Ти си се преструвал, за да можеш да го вкараш в капан. Може и той да е правил същото.

— Имаме достатъчно доказателства. Следили са го с месеци.

Лицето му не даваше никаква надежда. Аби блъсна стола си назад и хукна към тоалетната. Когато излезе пет минути по-късно с мокри очи и зачервена кожа, Джесъп още беше там. Не беше докоснал бирата си в нейно отсъствие.

— Какво искаш от мен? — прошепна тя. — Майкъл е мъртъв. Кого продължавате да преследвате?

— Има един човек на име Золтан Драгович…

— Срещнах го.

Сега беше ред на Джесъп да се смае. Попадение. Аби изпита мрачно удоволствие от случилото се.

— Миналата седмица ти не знаеше името му…

— Хвана ме в Рим. Не трябваше ли да ме следите, а?

— Проблеми с юрисдикцията — измърмори Джесъп. — Продължавай.

— Неговите хора ме набутаха в кола и ме отведоха на място, което приличаше на музей. Подобно на вилата му в Черна гора. Сметнах, че ще ме убие.

— Какво искаше?

— Какво общо има с Майкъл?

Джесъп въздъхна.

— Драгович е най-големият трафикант на хора, оръжия и наркотици на Балканите. Майкъл работеше в митническата служба на най-пропускливата страна в региона. Трябва ли да го казвам?

Тя още не можеше да проумее. Каза си, че не може да повярва. Но дълбоко в себе си, в най-тъмните ъгълчета на душата си знаеше, че в това има логика. Никога несекващият поток пари у Майкъл, колата и ваканциите, които бяха екстравагантни дори по мерките на работещите в Прищина западноевропейци. Вилата. Един спомен проблесна в главата й, освободен от мрака и отричането, които толкова дълго го бяха замъглявали.

— Онази нощ във вилата — започна тя бавно. — Събудих се и излязох навън. Майкъл беше при басейна с мъжа, който го уби, но те не се биеха. Разглеждаха заедно нещо. Едва като ме видя, онзи нападна Майкъл. — Спомни си първия въпрос на Джесъп. — Драгович искаше да научи защо съм оцеляла.

— Сметнали са те за мъртва. И не бяха далеч от истината.

— Не. — Аби щипна кожата на челото си с показалец и палец, опитвайки се да отблъсне болката, която блъскаше отвътре. — Драгович каза, че е имало още някого. Човекът, който бил изпратил, не се върнал, а труп също нямало. — Тя вдигна очи. — Вярно ли е?

— Полицията откри само трупа на Майкъл. Предполагам, че другият тип може да е бил отнесен в открито море.

— И така да е, кой го е убил? — Аби погледна надолу. Беше си изпила бирата, без дори да усети вкуса й. — Какво искате от мен? — попита тя отново.

Джесъп се протегна през масата и взе ръцете й в своите. Тя се опита да ги дръпне, но той я държеше здраво и не пожела да я пусне.

— Погледни ме. — Аби извъртя глава като капризно дете, отказвайки да го погледне в очите. — Погледни ме. Смяташ, че смъртта на Майкъл е краят на нещо? След тази нощ Драгович се е побъркал. Рутината е отишла на кино. Отвлича те, завеждат те при него — това не е част от плана. Някои от неговите най-близки съдружници никога не са се срещали с него, защо ти?

Никога ли не си се питала защо не си мъртва?

— Сред хората на Драгович се носят слухове. В каквото и да е бил забъркан Майкъл, било е нещо огромно — далеч надхвърлящо дребната контрабанда, в която го бяхме уличили. И нямаме ни най-малка представа за какво може да става дума.

Тя престана да се дърпа и се вторачи в него, потърси утеха в очите му, но не откри такава.

— Аз също не знам. Дори не знам защо съм жива.

— Имаш нещо.

Аби посочи чантата си.

— Всичко, което притежавам на този свят, е тук вътре.

— Върни се назад. Нещо, което Майкъл ти е казал? Нещо, което ти е дал?

— Предполагам, че може да е оставил нещо в апартамента ми.

— Претърсихме го много грижливо. — Видя изражението й. — Извинявай, но теб те нямаше, за да ни отвориш.

Тя отново опита да издърпа ръцете си и този път той я пусна. Една мисъл започна да се оформя в главата й, път, извеждащ от лабиринта, който Джесъп, Майкъл и Драгович бяха издигнали около нея.

— Можеш ли да ме вкараш в база „Бондстийл“?