Тайната на мъртвите

43.

Истанбул, Турция — днес

— Влез сама. Огледай се, направи снимки, след това се върни.

Аби седеше на задната седалка в жълто такси на оживена търговска улица в северозападния район на Истанбул. Таксито беше истинско; шофираше Бари, който още беше със слънчеви очила, но сега носеше кожено яке и златна верижка на врата. Марк седеше в срещуположната пътническа седалка и сочеше надолу по улицата, където сякаш безбройните кубета на джамията „Фатих“ се изсипваха едно връз друго като струите на водопад и накрая преливаха във високата фасада с каменна порта.

— И не се опитвай да избягаш — обади се Бари от предната седалка. — Не си напълно сама.

Дванайсет часа по-рано бяха кацнали в Истанбул. Аби беше приключила с автобусите, наетите коли и откраднатите паспорти: сега, когато Марк командваше, един самолет без опознавателни знаци ги бе закарал от сплитското летище право на „Ататюрк“. Група мъже със сурови лица ги посрещна и преведе през частен изход покрай паспортния контрол и граничната служба.

— Тукашното правителство няма търпение да пипне Драгович — обясни Марк, докато пътуваха от летището. — Преди три години го бяха вкарали в затвора, той избяга — голяма излагация. А и никак не им харесва онова, което е причинил на мюсюлманите в Босна. Дават ни всичко, което могат.

Аби слезе от колата, разигра театър с даването на банкнота от десет лири на Бари, след което закрачи към джамията. Вече беше идвала в Истанбул — за една конференция на Международния криминален съд в Хага. Но това беше през лятото и градът пращеше от туристи, а из нагорещения въздух се носеше прахоляк. Сега, в късната есен, градът й се стори някак смален и охладен. Имаше повече въздух; разстоянията между сградите изглеждаха по-големи. Шумът на корабите в Босфора звучеше неестествено силно.

Туристите се бяха върнали у дома, но улицата пак беше оживена от местни, които пазаруваха или отиваха в джамията да се помолят. На ъгъла стоеше бял полицейски микробус; двама полицаи с автомати през врата вървяха надолу по улицата и си бъбреха. Аби се запита дали това е нормално.

Като част от прикритието, Марк й беше дал пътеводител. Отвори на нужната страница и прочете кратката статия за джамията „Фатих“. Научи, че фатих означава завоевател. През 1453 г., когато завладял Константинопол, султан Мехмед Завоевателя съборил старата черква на дванайсетте свети апостоли и върху нейните основи на най-високата част на най-високия градски хълм издигнал своя мавзолей. Триста години по-късно земетресение разрушава неговата джамия; наследникът му я построил наново в стил, който пътеводителят наричаше отомански барок.

Аби мина през портата и се озова в широка открита градина с квадратни морави и голи дървета. Джамията се издигаше в средата, сякаш обсадена от тях. Метална ограда опасваше основите й; скелета се катереха по външните й стени. Аби потърси някаква следа от римската сграда, която някога се е издигала тук, но не можа да види нищо. Запита се за пореден път как е възможно съкровище като лабарума да остане скрито през всички тези векове на обновяване, разкопки, събаряне и построяване наново. Все някой е забелязал нещо. А може би реликвата лежи затрупана под отломките на хиляда и повече години.

Марк й беше дал фотоапарат. Тя направи снимки — няколко общи плана, няколко недотам туристически подробности като врати, дренажни и водосточни тръби. Нека изглежда, все едно те интересува архитектурата, беше й казал Марк. Не го прави явно. Тази част не беше трудна.

Тя не влезе в джамията: вярващите се молеха. Заобиколи отзад. Тази част беше гробище: ниски гробове, заобиколени от огради от ковано желязо; колони, които някога са подпирали балдахини, сега бяха отрязани на височина до коленете. А отвъд тях се издигаше осмоъгълен мавзолей с купол и макар много по-голям от останалите гробници, изглеждаше смален от джамията.

Сърцето на Аби заби по-бързо. Осмоъгълната форма беше точно като тази на Диоклециановия мавзолей в Сплит. Може ли този да е Константиновият?

Зад главната джамия стои тюрбето, гробницата на Мехмед Завоевателя, реконструирана в стил барок след земетресението…

Тя го знаеше, и все пак този паралел я удивяваше — Мехмед Завоевателя и Константин Непобедимия. Двама мъже, разделени от религията и от цяло хилядолетие, но и двамата са искали светът да знае, че те са господствали. Двама мъже, които въпреки своите различия са избрали да бъдат погребани на едно и също място. Дали това е бил начинът на Мехмед да завоюва и миналото — като погребе Константин под себе си по същия начин, както джамията е погребала черквата? Аби не смяташе, че е така. Родство, а не съперничество го е довело тук. Искал е да му прави компания.

Грубер: Има определени места, където пребивава властта. Това беше едно от тях. Усещаше го. Сети се за мъртвия мъж в Косово — Гай Валерий Максим, и се запита дали се е разхождал в същия двор, докато е служил на императора, който първи го е построил?

Аби щракна още няколко снимки, завърши обиколката си и се върна отново на улицата. Приближи се такси със същия номер както преди, тя се престори, че го вика, и се качи.

— Е? — попита Марк.

Аби си сложи колана, докато автомобилът потегляше.

— Не видях Драгович, ако това си очаквал. Обаче там се извършва доста мащабно строителство. Изглежда така, сякаш са правили разкопки близо до основите. Това ще му помогне да влезе.

— Ще идем в Министерството на културата. Може да успеем да вмъкнем няколко момчета в екипите да се оглеждат за нещо подозрително.

Телефонът му звънна. Той докосна екрана, прочете съобщението и изръмжа.

— Още няма признаци Драгович да се е раздвижил. Наблюдаваме летищата във всички негови известни обиталища — Белград, Рим, Прищина, Трир. Пуснахме информация и из всички наши мрежи, но засега нищо.

Аби си спомни мъжа в черната стая в Рим, сребристия му пистолет притиснат в главата й. Тя потрепери.

— Няма ли да заподозре нещо?

— Дадохме огърлицата и текста на мъж в Белград на име Джакомо.

— Виждала съм го.

Главата на Марк се стрелна към нея, а очите му се впиха подозрително в лицето й.

— Много интересни познати имаш. Когато те върнем в Лондон, трябва да седнем и да си поговорим за всички хора, с които си се срещала.

— Нямам търпение.

Минаха покрай огромен тухлен акведукт — толкова голям, че автобусите минаваха с лекота под арките му. Точно зад него Бари спря до бордюра пред някаква градина. Марк помогна на Аби да слезе.

— Върни се и дръж джамията под око — нареди той на Бари. — Звънни, ако нещо се случи. И никакви оръжия — добави той. — Ако почнем да стреляме в джамия, ще трябва да се разправяме с друга интифада. И с фетва от… Уайтхол.

Таксито се понесе с рев и зави агресивно през седемте улични платна, пълни с коли. Ако Бари се опитваше да изиграе турски шофьор на такси, бе постигнал съвършено превъплъщение. Почти веднага след като беше заминал, една незабележима синя лимузина спря на неговото място. Аби и Марк се качиха; тя се почуди колко ли агенти на МИ6 — предполагаше, че са от МИ6 — бяха наводнили Истанбул.

— Сега накъде?

— Ще чакаш в хотела с Кони. Аз трябва да ида в консулството, за да говоря с едни хора.

Мисълта да седи в хотелска стая и да гледа кабелна телевизия, докато чака други хора да решават съдбата й, направо я поболяваше.

— Няма ли нещо, което бих могла да правя?

— Остави това на професионалистите. — Той беше толкова снизходителен, че й се прииска да го плесне. — Дори да ти имахме доверие — а ние ти нямаме — няма какво да правиш.

Благодаря, че ме светна.

— Тогава за какво беше този театър в джамията? Ако хората на Драгович ме наблюдават, нима смяташ, че ще повярват? Аз се появявам, правя няколко снимки и се връщам в хотела? Не мислиш ли, че можеше да го направите малко по-убедително?

— Какво имаш предвид? — Марк гледаше през прозореца и всъщност не слушаше.

Аби трябваше да мисли бързо.

— В Истанбул трябва да има историческа библиотека. Място, където предлагат книги за джамията „Фатих“, мавзолея на Константин и така нататък. През последните петстотин години все някой трябва да е провел археологически проучвания около нея.

— Историчка ли си?

— Адвокат. Когато се ровиш в планини от стари документи да търсиш доказателства, ставаш много добър в издирванията. А доколкото знае Драгович, от мен се очаква да търся начин да се промъкна под джамията. Може би дори ще намеря нещо.

Марк започна да почуква по екрана на телефона си. Аби се запита дали при него това не замества мисленето.

— Съгласен.

Дворецът се издигаше в източния край на полуострова и граничеше единствено с морето. Не дворец в монолитния западен стил като Бленхайм или Версай — здрави паметници на властта. Това беше източен дворец: сложен организъм, който е растял и се е разпростирал в течение на векове, място със сенчести дворове и тихи ъгълчета, където любовници и заговорници можеха на скрито да съзаклятничат.

По-голямата част от парцела беше парк: широки пътеки се виеха между дъбове и брястове, а сред дърветата проблясваше морето. Аби влезе през портата, опитвайки се да забрави сянката с очертанията на Кони, която я следваше. Мина край „Света Ирина“ — една от най-старите черкви в Истанбул — и около стария двор, където класически колони и портици още държаха фронта срещу заобикалящите ги минарета. Макар и след две хиляди години нямаше нищо музейно в гръко-римската архитектура.

Беше се обадила предварително от взетия назаем телефон на Марк — просто искаше да го накара да се поизпоти. Мъжът на приемната я преведе до библиотеката в задната част на сградата — дълго помещение, чиито високи прозорци гледаха през градината към заострените кули на главната дворцова стена. Библиотекарят говореше перфектно английски, а усмивката му не беше по-малко впечатляваща: за нула време на дъбовата масичка до нея се беше появила купчинка книги и списания. Аби се залови да чете.

От Оксфордския речник на Византия научи, че първата постройка на мястото, където сега се издигаше джамията, била кръгъл мавзолей, построен от Константин за него самия. Синът му Констанций добавил черква с формата на кръст; до 1028 г., когато мястото свършва, погребвали там императорите.

Статията даваше и списък с препратки към литература за допълнителна информация, включително съвременно описание на мавзолея от епископ Евсевий — биографа на Константин.

Звучеше така, сякаш това е място, където можеш да съхраняваш най-големите си ценности. Аби прочете и по-късни, не толкова емоционални историци, плъзгайки се по страници с доводи и контрадоводи, теории и предположения. Изглежда никой не беше успял да добави нещо по-определено за Константиновия мавзолей от Евсевий — а сега, когато върху него стърчеше джамия, никой нямаше да може да промени това.

На дъното на купчината лежеше оръфан брой на Оксфордското археологическо списание от 2002 г. То споменаваше „тайнствени и накратко докладвани разкопки“, проведени през 40-те години на XX век, които попадат на следи от византийска зидария и резервоар с колони под джамийския двор. В него се отбелязва, че михрабът в джамията, свещената ниша, която насочва богомолците към Мека, не е центриран върху стените й. В нова сграда, издигната върху стари основи, често се наблюдават аномалии и асиметрии в архитектурата, твърдяха авторите: когато погледнеш нещата, които не се връзват, можеш да предположиш какво лежи отдолу.

Това раздвижи нещо в паметта на Аби, една тревожна асиметрия в собствените й мисли. То се завъртя из главата й, но тя не можа да се сети. Вместо това продължи да чете.

Тя се вторачи в текста: главата й се замая. Почувства, че трепери, докато четеше последното изречение от заключението.

Отиде при библиотекаря и пусна най-съблазнителната си усмивка.

— В Истанбул още ли има директор на гробниците?

Той кимна.

— Тази служба е част от Генералната дирекция за паметници и музеи.

— Къде мога да го намеря?

Той я изгледа изненадано.

— Тук, в тази сграда. Службата е на горния етаж. Ако искате, мога да звънна от ваше име.

Аби се поколеба, после кимна.

Библиотекарят вдигна слушалката и поговори кратко.

— Един момент.

Минутка по-късно тя чу тракане на високи токчета по дървения под. Вратата се отвори и влезе висока, смайващо красива жена в елегантна черна рокля. Устните, маникюрът и обувките й бяха яркочервени. Очите й бяха с блестящи зеленикавосини сенки. Аби отдавна не се беше чувствала толкова безцветна — позор за женствеността.

— Доктор Ясмин Ипек — представи се жената сама. А когато видя съмнението по лицето на Аби, добави: — Аз съм директорката на гробниците.

Трудно беше да си представиш тази жена да се промъква из влажни древни дупки под земята.

— Разбрах, че се интересувате от гробницата на Константин Велики? — Тя се усмихна. — Имам много гробници в моята дирекция. За съжаление от векове неговата е изгубена.

Аби посочи статията и цитира последното изречение.

— Тук пише, че има византийско помещение точно под най-святото място на джамията.

Доктор Ипек кимна.

— Четох за тези разкопки. Един от директорите на този музей, професор Фиратли, ги проведе след войната. Ако влезете в криптата под мавзолея на Мехмед, още може да видите дървените табла, които са сложили, за да затворят прохода.

— Някога отварян ли е?

— Не, никога.

— А през 40-те години? Знаете ли дали са намерили нещо там долу? Някаква реликва или артефакт?

Доктор Ипек присви очи.

— В докладите нищо не пише.

— Възможно ли е да се отвори тази зала?

Аби забеляза как топлотата се изпарява от лицето на доктор Ипек; дискретен поглед към сребърния часовник на китката й.

— Затворена е по структурни причини. Залата е точно под стената на джамията, а тук се случват земетресения. Трябва да се обърнете пряко към министъра за разрешение.

Тя видя разочарованието на Аби и леко омекна.

— Мислите си, че там долу ще откриете саркофага на Константин?

— Нещо подобно.

— Понякога и аз се чудя. Обаче професор Фиратли беше учен. Ако беше открил нещо, щеше да го съобщи.

Тя се усмихна.

— Горкият Константин. Трябвало е да се придържа към първоначалния си план и да бъде погребан в Рим. Там гробницата му щеше да оцелее и днес той щеше да лежи на сигурно място някъде из Ватиканския музей.

Аби примигна.

— Какво искате да кажете?

— Константин невинаги е имал намерение да бъде погребан в Константинопол. Не и докато е бил млад. Вдига мавзолей в Рим, който още стои — наричат го Тор Пинятара. Когато променя плановете си, погребва там майка си Елена. Във Ватиканския музей още може да се види нейният саркофаг.

Тя продължи да говори нещо за бойни сцени, скулптури и порфир. Аби не слушаше. Мозъкът й работеше на пълни обороти, опитвайки се да подреди всички имена и дати, които беше чула през последните дни.

CONSTANTINUS INVICTUS IMP AUG XXI.

XXI. Двайсет и едно вероятно означава двайсет и първата година от управлението на Константин, което ще датира стихотворението в 326 или 327 г. Каквото и да значи това.

— Кога Константин променя решението си къде да бъде погребан?

— Майка му умира през 328 година. Доколкото можем да кажем, той не започва да строи мавзолея си в Константинопол, докато не наближава смъртта му. Умира девет години по-късно.

Устата на Аби беше пресъхнала. Знаеше, че трябва да изведе това докрай. Много бавно тя каза:

— Значи, ако някой пише за Константиновата гробница през 326 година…

Директорката на гробниците довърши изречението вместо нея:

— … почти сигурно има предвид мавзолея в Рим.

— И вие казахте, че още съществува.

— В покрайнините на Рим. Сега е само руина. — Ясмин Ипек се усмихна. — Ако се интересувате от подземни пасажи — това е само място за вас. Издига се над катакомбата на светците Марцел и Петър.

— Извинете ме.

Аби изхвърча от библиотеката. Кони чакаше в коридора, като се преструваше, че оглежда някакви отомански вази. Видя я, че идва, и се премести, за да може да й отреже пътя, но Аби не се опитваше да мине покрай нея.

— Сбъркали сме мястото.