Тайната на мъртвите

17.

Рим — днес

До последната секунда тя не можа да отгатне какво ще правят с нея. Със завързани очи я извлякоха обратно по стълбището и до колата, после пътуваха цяла вечност. Ръката на тила й не се отпусна нито за миг. Лежеше свита на топка с лице във вонящото повърнато, преживявайки наново кошмарите си. Вилата на брега, тъмният музей и всички ужасни места на земята, където е била. Различни гласове говореха у нея, преплитащи се призраци. Хектор, който я предупреждава: Прекарваш твърде много време в преследване на мъртъвци, трябва да излезеш, за да глътнеш въздух. Майкъл на плажа през някаква ваканция: Никога не се обвързвай емоционално. Докладите, които беше писала — безстрастни и точни. Свидетелите са видели как жертвата е била натикана в колата от непознати мъже; осем часа по-късно са я открили мъртва в гората.

Само когато дойдоха за мен, нямаше никакви свидетели.

Неочаквано колата спря. Отвори се врата. Почувства тласък в гърба и след това разтърсващ удар, когато падна тежко на рамото си. Над главата й вратата се затръшна. Чу рева на двигателя и свиренето на гумите, а избълваните в лицето й от ауспуха газове я задушиха. След това настъпи тишина.

Смъкна качулката от главата си и се озова в блясъка на натриевите лампи на градската нощ. В далечината чифт стопове завиха зад ъгъла и изчезнаха.

Беше сама. Над главата й шумяха чинари; фин дъждец мокреше бузите й и отмиваше сълзите. Изправи се на крака и залитна към каменната стена на метър и нещо от нея. Долу, окован в бетон, Тибър неизменно течеше. На около двеста и петдесет метра нататък по течението видя мост, а от другата му страна грамадата на затвора Траставере, който се издигаше до нейния хотел.

Почти са ме докарали до вкъщи. Усети го като едно последно завъртане на ножа в раната.

Залитна през моста и заблъска по вратата на хотела, докато не й отвориха. В стаята си извади всички възможни одеяла от шкафа, струпа ги на купчина върху леглото и пропълзя под тях.

Заспа едва на разсъмване и когато се унесе, сънищата бяха жестоки.

Спа до обяд, когато с трясък влезе камериерката и уплахата накара Аби така да се разпищи, че мъжът на рецепцията я чу и долетя в галоп.

Взе си душ и се облече. След това се отби в малкото кафене на ъгъла и изпи три чаши еспресо, седнала на висок стол пред бара. Неколцина мъже се опитаха да я погледнат в очите, но изражението й беше толкова яростно, че бързо подвиха опашка.

Аби се ровеше из спомените си от предната вечер. Все още бяха ярки и болезнени: трябваше да се отнася внимателно към тях, подобно на патолог с гумени ръкавици. Една цигара би й помогнала, но над бара имаше знак „Пушенето забранено“ и тя не искаше разправии.

Питала ли си се някога защо не си мъртва?

Драгович също не знае, помисли си тя. Във вилата се е случило нещо, което и той самият не разбира.

Все още й се струваше невероятно. Преди два дни Драгович представляваше само заглавия и слухове, плашило в сенките на световната сцена. А сега беше действителност, като брада, която стърже по кожата на бузата й. Кафената й чашка затрепери на чинийката си.

Двама мъртъвци, но само един труп.

Трябва да има още някого. Някой, който е спрял убиеца и е повикал полицията. Който й е изпратил писмото с адреса на Майкъловата сестра, а след това текстовото съобщение, докато беше в Британската библиотека. Мога да помогна.

Това истина ли е? Досега с нищо не беше помогнал. Спомни си за мъжа в Йорк, който я преследваше в дъжда. Единственият човек, който се появи в Рим, беше Драгович. Никаква помощ.

Беше почти напълно сигурна, че не Драгович е изпратил съобщението. Беше го видяла да го чете на телефона й — той самият беше не по-малко объркан от нея. Ако беше искал да я пипне, със сигурност би намерил по-лесен начин, отколкото да й праща гатанки на латински.

За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш през мъртвите.

Поемата и символът — какво означаваха? Символът на огърлицата и на камъка, поемата на камъка и в ръкописа. Как изобщо са попаднали в ръцете на Майкъл?

Майкъл.

Сърцето й се сви. Помисли си дали да не изпие още едно кафе и реши, че е по-добре да не го прави. Започна да усеща тялото си така, сякаш ще се разпадне от треперене.

Майкъл. Той беше липсващата брънка, празното място в центъра на кръжащите около него мисли. Всеки път, когато се доближаваше до него, се отдръпваше назад от страх пред онова, което би могла да открие. Беше я завел във вилата на най-издирвания човек на Балканите. Дори тя не можеше да се престори пред себе си, че е било съвпадение. Драгович притежаваше поемата и символа от камък, а Майкъл — символа от злато и папируса.

А откъде е взел огърлицата? Спомни си какво й беше отговорил, когато го попита. Един циганин ми я даде.

Трябваше да се върне. Каквото и да е направил Майкъл, то е започнало в Косово. Остави кафената си чашка и се отправи към вратата.

Поне съм още жива, каза си тя, опитвайки се да го приеме като нещо положително и да заглуши заядливия глас, който веднага я опроверга.

Засега.

Прищина, Косово

Прищина лежеше на вълнисти хълмове, над нея се издигаше горист гребен, а под него — несекващият дим от електроцентралата „Обелик“. Между тях се простираше твърде обикновен град, тип Варшавски договор — ниски панелни блокове, накъсани тук-там от някоя бетонна фантазия. Връщането й тук беше като да обуеш стар комплект дрехи, по които никога не си си падал много. Аби седеше на задната седалка в таксито, докато се катереше нагоре по булевард „Бил Клинтън“, покрай позлатената статуя на бившия президент, който беше вдигнал едната си ръка, сякаш искаше да помаха на постоянните задръствания. Може в Америка да го бяха подложили на процедура за сваляне от поста, но в Косово той остана недосегаем. На всеки ъгъл строги на вид войници от НАТО гледаха от билбордове, за да напомнят на населението, че е в безопасност. Нагоре по хълма стояха неподвижни кранове, извисяващи се над бетонните стени на огромна базилика без покрив — нова черква за Майка Тереза.

Завиха наляво покрай хотела със Статуята на свободата на покрива, покрай Младежкия дворец и грандхотела. Ако на човек му трябваше косовски символ — той беше напълно подходящ — четирийсет и четири етажа посткомунистическа носталгия, наполовина завити в скеле, драпирано с плакати, обещаващи бъдещо величие, а другата половина не беше докосвана от петнайсет години.

Таксито я остави пред нейното жилище. Тя нямаше ключ, но Анука, хубавото финландско момиче, което работеше за Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, имаше резервен. Беше късен съботен следобед — от вътрешността на апартамента чуваше Анука да си пее, докато шеташе или се приготвяше да излезе.

След като Аби почука, Анука отвори вратата, облечена в розово бюстие и с хавлиена лента на главата.

— Боже мили, Аби! — Финландката я прегърна и разцелува по двете бузи. Изглеждаше истински доволна да я види — толкова много, че Аби трябваше да надникне в спомените си. В тях Анука беше от съседите, които поливат цветята ти и ти се усмихват в коридора. Може би е имало и нещо повече от това. Въпреки тежката работа да действаш на терен като част от мисия, това тук доста приличаше на летен лагер. Човек се сприятелява, споделя лични неща, лятото свършва и повечето от казаното се забравя сред обилие от обещания за размяна на писма и поддържане на връзка. Точно това беше направило връзката й с Майкъл толкова лесна.

Като изключим това, че него вече го няма, а аз продължавам да го преследвам.

— Толкова се тревожихме за теб — обясняваше Анука. — Чухме разни налудничави неща за вас с Майкъл. Дори по новините. Идваха журналисти, но аз нищо не казах. А и нищо не знаех. Наистина ли си добре? — Тя погледна разреза на брадичката й, направен от мушката на пистолета. — Какво ти е на лицето?

Аби сложи ръка на рамото й.

— Можем ли да го обсъдим по-късно? Просто пристигнах и сега трябва да си изясня някои неща.

— Разбира се. Искам да кажа, когато пожелаеш. Ако мога да ти помогна по някакъв начин — само ми кажи. Окей?

Беше толкова искрена, толкова оживено мила, че Аби едва не се разплака.

— Надявах се, че резервният ми ключ е все още у теб.

— О — сянка мина по лицето на Анука, — Аби, съжалявам, но трябваше да го дам на полицията. Двама типове от ЕУЛЕКС и няколко косовски полицаи. Искаха да претърсят апартамента ти. Реших, че ще вземат някои неща за теб. Не мисля, че ми върнаха ключа.

Аби се вторачи в дървената врата, на чиято повърхност изпъкваше циклопското око на шпионката.

— Можеш да останеш при мен — продължи да бъбри финландката, но се смръщи. — Довечера ще излизам с Феликс и вероятно ще преспя при него. Тук отново няма вода. Казаха, че ще дойде чак утре. Ако искаш, мога да ти дам ключ за моето жилище.

— Не се притеснявай — успокои я Аби. — Ще отида в полицейския участък и ще си взема ключа обратно.

Започна да се спуска бавно по стълбите, докато не чу вратата на Анука да се затваря. Тогава седна на стълбите и зарови лице в дланите си.

Дори в собствения си дом не мога да си вляза. От всички неща, които се бяха случили, откакто Майкъл я заведе във вилата, това й се стори най-несправедливо. Светът й беше обърнал гръб; избутваха я към изхода. Студеното стъпало беше нейният единствен дом, поне засега. Дори когато Анука я прегръщаше, се чувстваше като удавница, която се изплъзва от чуждите ръце.

Отново няма вода. Това беше характерно за Прищина. Десет години международно управление, десетки милиарди долари за възстановяване и строителство, но когато завъртиш крана или натиснеш електрическия ключ, никога не си сигурен какво ще се случи. Голям късмет, че Англия получи водопроводите си от викторианците, шегуваше се Майкъл. Ако трябваше да разчитаме на ООН или ЕС, още щяхме да тичаме наоколо с кофи и да се пощим от бълхите.

Кофи.

Тя се изправи и слезе по стълбите. Отвън, откъм задната част на сградата, имаше двор, където хазаинът държеше кофите си. Половин дузина сателитни чинии я гледаха вторачено отгоре; нелегално свързаните електрически кабели се виеха надолу по бетонния стълб.

Блокът беше построен под формата на Н, но партерният апартамент бе запълнил празното място с удължена кухня. Аби надникна през кухненския прозорец и видя, че е празна.

Придърпа една от кофите до стената, качи се на нея и след това се издърпа на кухненския покрив. Не беше много изискано, но нямаше кой да я види.

В ъгъла на покрива, към който гледаше прозорецът на банята й, под срязан улук стоеше кофа със застояла вода. Държеше я тук, за да я излива в тоалетната, когато няма вода. Обикновено забравяше да я извади. Когато й се случи за трети път, Майкъл я изнесе и я върза на място, така че да няма защо да се тревожи. Толкова често използваше кофата, че накрая изобщо престана да затваря прозореца на банята. Майкъл я закачаше, че това е опасно, но Прищина — въпреки името, с което се ползваше Косово — беше един от най-безопасните градове в Европа.

Аби опря пръсти на рамката на крилото и бутна. Отначало не подаде и тя се запита дали някой загрижен полицай не е видял, че прозорецът е отворен, и не е завъртял ръкохватката. Обаче се оказа просто заял от бездействие и в един момент двете крила се отвориха. Няколко секунди по-късно вече беше в собствения си дом.

Заради промените завръщането й в лондонския апартамент се оказа объркващо: миналото й беше пренаредено. Тук не промените я разтърсиха. Съдовете от вечерята в четвъртък вечерта, които още чакаха някой да ги измие. Студеното пране, останало в сушилнята. В спалнята радиото свиреше парче на „Симпъл Майндс“. Дали наистина е работило през цялото време, чуруликайки звуци на живот, който бе изчезнал подобно на далечната светлина на мъртва звезда?

Аби потрепери. Апартаментът може да не се бе променил, но тя определено беше: почувства, че мястото й вече не е тук. И не всичко беше както преди. Колкото повече гледаше, толкова повече неща забелязваше. Чекмеджето в спалнята, което не беше напълно затворено. Снимката на етажерката с книги не беше на мястото си, а една лавица по-надолу. Вратата към гостната, която тя винаги оставаше отворена заради светлината, сега беше затворена.

Какво са търсили?

Изведнъж изпита силна уплаха. Не искаше да бъде на това място, което вече не чувстваше свое, то сякаш беше гробницата на предишния й живот. Отиде в спалнята и напъха малко дрехи в една чанта. Започна да рови из гардероба, търсейки някое по-топло палто. Дори това й причиняваше болка. Сред своите поли и блузи откри дрехи на Майкъл, ризи и панталони, които лека-полека се умножаваха в гардероба, откакто бе започнал да преспива при нея. Усети се, че ги докосва, че търка между пръстите си тъканите, сякаш беше възможно да извлече нещо останало от Майкъл. Знаеше, че не бива, но не можеше да престане. Отново заплака, но не се опита да спре. Усещаше плача като естествена реакция, сякаш нещо дълбоко у нея най-сетне бе успяло да стигне до повърхността.

Ръката й се плъзна по предницата на едно сако и спря. Под райето усети нещо твърдо. Бръкна във вътрешния джоб и извади тънко червено тефтерче. Неволно се усмихна. Тефтерчетата на Майкъл бяха непрекъснат обект на шеги. Беше притежавал поне три, за които тя знаеше, възможно е и повече, с различна форма и големина, които живееха свой собствен живот, появявайки наслуки се в джобове, на лавици или бюра. Когато трябваше да си отбележи среща, Майкъл я записваше в някое от внезапно появилите се тефтерчета. Единственият път, когато Аби отбеляза колко безрезултатно е това, той доби престорено наранен вид. Аз съм наполовина грък и наполовина ирландец, отговори. Спазването на уречените часове просто не ми е в гените. И все пак тя не беше чувала някога да е пропуснал уговорка.

Отвори тефтерчето и заразлиства страниците — последните седмици от живота на Майкъл. Не го беше използвал често — повечето от вписванията бяха обикновени срещи, дребни задачи. Но две от бележките изпъкваха. Първата, три седмици преди смъртта му: Левин, ОДВС28, подчертано три пъти. Второто, през следващата седмица: Джесъп, 91.

Звънът на телефона разкъса тишината. Аби за малко не изпусна тефтерчето. Звъненето продължаваше, прониквайки във всеки ъгъл на жилището; тя не помръдваше. Чувстваше се като крадец, заловен на местопрестъплението. Това е твоят дом, нахока се тя.

Не вдигна слушалката. Телефонът продължи да звъни и тя почти свикна с шума. Точно тогава той спря. Аби чу как долу на улицата спира кола. Изтича до прозореца и погледна навън. Сребрист „Опел“ с двойно предаване и номера на ЕС беше спрял от другата страна на улицата до бордюра. Вратата се отвори и тя се дръпна назад, за да не я види някой на прозореца. Откъде знаят, че е тук? Анука ли се е обадила?

Аз съм служител на ЕС, намирам се в собственото си жилище. Но в действителност не беше съвсем така. Тя изтича до кухнята и взе резервния ключ от кутията за бисквити, ако се наложи отново да се върне. След това се промъкна в банята, спусна се от покрива и изчезна по пътека, която се виеше между жилищните блокове и оградата от телена мрежа. Не се обърна да погледне назад.