Тайната на мъртвите

6.

Константинопол — април 337

Дългият живот с Константин ми беше позволил да си изградя определени мнения. Едно от тях гласи: тайната на величието се изплъзва от миналото. Миналото е мъгла, която винаги се стреми да те обгърне, хор от заядливи гласове, които съветват: предпазливост, сдържаност, умереност. Укорително „но“, натоварено с бремето на историята.

Един велик човек е недоволен от света и е нетърпелив да го подобри. Миналото като пречка от бъркотии. Един велик човек иска да рационализира света, да го преустрои според собствения си ясен ум.

Точно затова Константин никога не беше обичал Рим. Прекалено много история. Прекалено голяма бъркотия. Храмове, построени от кал и тръстика, дворци, засенчени от бедняшки жилищни сгради. На младини, когато ни учеха как Юлий Цезар е израснал сред плебеите в Субура11, бях видял как това разбъркване на естествения порядък ужасява Константин. Величието и болестите, божественото и нищетата — преплетени в едно. Прекалено много история, твърде много призраци.

Аз също не обичам Рим.

Константинопол предостави на Константин празно платно, за да започне начисто (не буквално — тук е имало град от хиляди години: Византион — обаче друга страна на величието е да виждаш само онова, което ти е удобно). Затова новият град, Константиновият град, отговаря на неговата представа какъв би трябвало да бъде светът. Разположен е на нос, а не край блатист речен басейн. Разраства се методично, според класата на обитателите си: плебеите извън крепостните стени. После средната класа, търговците, дребните земевладелци и предприемачите — на изток към Филаделфиона. Следват сенаторите: спектабили и кларисими — големите им къщи са се подредили в опашка по посока на хиподрума като запалянковци в дните на състезания. И накрая императорският дворец на върха на носа. Отвъд него единственият съсед е морето.

Или поне на теория. На практика градът е само на пет години и вече започва да се отклонява от плана на Константин. В градината с прави лехи, която беше оформил, вече избуяват бурени. Между две вили по някакъв начин започна да се издига жилищна сграда. Господарска къща беше продадена и преустроена на апартаменти. Позабогатели търговци насила проникват в скъпия квартал. Предполагам, че това носи много повече скръб на Константин, отколкото варварите или узурпаторите някога са му причинявали.

Вървя нагоре по Виа Меси към двореца. В ръката си стискам свитък хартия — списъка на хората, които следобед са били в библиотеката, доколкото портиерът можа да си спомни. Последните два часа бях разпитвал онези, които още бяха там, но нищо не научих. Нищо не чули, нищо не видели — дори и трупа. Част от мен нашепва, че цялата работа може да е сложен номер.

Обаче кръвта по писалището беше достатъчно истинска, а в списъка има имена на хора, с които още не се бях срещал. Начело с прословутия враг на християните Аврелий Симах.

Аврелий Симах беше тук. Тръгна си малко преди да намеря трупа.

Аврелий Симах живее удобно близко до двореца, както се полага на безукорното му положение. Вратарят му ме гледа учудено, когато се представям: не може да повярва, че съм дошъл сам. Така протяга врат, за да види моята свита, че за малко да падне на улицата. Разбира се, той е твърде добре обучен, за да каже нещо. Пуска ме да вляза в перистила — градината, заобиколена с колонада. Бели шарани стоят неподвижно в правоъгълно езеро, а отгоре ги наблюдава квартет каменни нимфи. В сенките под колонадата зървам нарисувани сцени с излегнали се богове. Черни глави ме наблюдават от нишите. Всичко е много изискано и странно мъртво.

Аврелий Симах се показва от една врата, поглежда през рамо, сякаш е в средата на разговор. Той е нисък набит мъж, който върви с тояга. Главата му е почти напълно плешива, само иззад ушите стърчат кичури бяла коса. Носи тога: изглежда се приготвя да ходи някъде, но за момента тя само подчертава колко е възрастен. Челюстта му обаче е корава, а очите, които ме наблюдават, са бистри като диаманти.

Разменяме си любезности и се преценяваме взаимно. Подозирам, че ме зачерква като озовал се прекалено нависоко войник, издигнал се противно на логиката, защото се е хванал за пешовете на един велик човек. Вероятно си мисли, че гледам на него като на изкопаемо от друго време, отминало преди сто години. Никой от нас не бърка изцяло. Обаче и двамата нямаше да останем живи толкова дълго, ако не си държахме очите отворени.

— Днес следобед ходи ли в Египетската библиотека?

Тоягата му драска по земята, оставяйки подире си змийска следа.

— Бях.

— Защо?

— За да чета. — Повдига една бухлата вежда, сякаш иска да каже: очаквах повече от теб.

— Какво чете?

— Разбира се, Аристотел. Сенека също харесвам много. Както и Марк Аврелий. Хиерокъл. Те имат общ език с хората на нашата възраст.

Маската на лицето му не е мръднала. Моята също. Тоягата му все още рисува фигури в прахоляка.

— Какво казват? — интересувам се аз.

— Колко е смешно да се изненадваш от случващото се. — Тоягата спира. — Представи си само какво съм видял през живота си. Граждански войни и мир. Понякога един император, друг път много, трети път — нито един. Странен култ, осъден от императора, и същият този култ — сега триумфиращ. Всичко се променя — дори боговете.

Да не ме мисли за юноша? Зная всичко това и няма да му позволя да ми отвлече вниманието, докато разиграва мърморещ старец.

— Един човек умря днес в библиотеката.

Лицето му не трепва.

— Александър Киренски.

— Познаваше ли го?

— Той беше приятел на императора. Дори само заради това си заслужава да го познаваш.

Възхищавам се на подбора на думите на стария философ. Дори само заради или единствено заради? И двамата знаем, че така би могъл до говори и за мен.

— Видя ли го там?

— Библиотеката не е баня. Не ходя там, за да си търся компания.

— Кога си тръгна?

— Когато слънцето заобиколи писалището ми. — Той прокара длан през очите си. — Зрението ми вече не е толкова силно.

— Когато си тръгна, знаеше ли, че Александър е мъртъв?

— Не, разбира се. Иначе щях да остана.

— За да видиш какво се е случило?

— За да не будя подозрение.

Пауза. Гледам рибите в езерото, неподвижни като отражението на слънчевите лъчи. Къщата е близо до Виа Меси — голямата пътна артерия на Константинопол, но стените вършат добра работа, защото пречат на шума да прониква тук. Чувам прислужници вътре, които пълнят лампите и пренасят глинени съдове. Денят преваля. Слънцето се е спуснало толкова ниско, че се е промушило под перваза на източния портик, заливайки рисунките и статуите със злато. Очите ми се плъзгат по тях и спират.

— Кой е този?

Правя две крачки към бюста, който привлече вниманието ми, но гласът на Симах ме изпреварва.

— Хиерокъл.

Не прозвуча ли изненадан? Или е очаквал, че ще забележа?

— Чел ли си го? — пита той. — Трябва да го направиш. Той не е бил приятел на новите религии. Нито пък ти, както чувам.

Дали не се опитва да ми отвлече вниманието? Измърморвам старата изтъркана фраза на Константин:

— Всеки човек трябва да бъде свободен да се моли така, както смята за най-добре.

— Може би затова си изгубил милостта на императора — присмива ми се той. Не позволявам да ме предизвика. Трябва да знае, че това не е вярно, но въпреки това не спира. — Говори се, че вече не те виждат толкова често в двореца, както преди.

Продължавам любезно:

— В библиотеката имаше бюст на Хиерокъл. Някой го е използвал, за да разбие черепа на епископ Александър.

Още една пауза. Очите ни се вкопчват.

— Константин сега да не те е направил свой стационарий? Ловец на крадци, който завлича добрите хора в канавката? — Тонът му е равен, но лицето му с груби черти е пламнало от гняв. — Гай Валерий, глобата за отправяне на необосновани обвинения е тежка. Дори с императора зад гърба, се съмнявам, че можеш да си я позволиш.

— Всички знаят отношението ти към християните. — В далечния край на градината мога да видя малкия олтар на ларариума, където отдава почит на своите домашни богове. Чувам, че днес те не са твърде модни. Много семейства са ги скрили от чужди погледи в някое задно помещение, където спокойно ги пренебрегват.

— Всеки човек трябва да е свободен да се моли така, както смята за най-добре. — Той изплюва думите обратно към мен, подскачайки нагоре-надолу.

Внимателно го наблюдавам. Гневът е прекалено истински, за да е изигран — на моята възраст мога да доловя разликата — но това не означава, че не може да го контролира.

— Свободен да се моли — докато е в интерес на общественото благо.

Той стоварва тоягата си върху земята.

— Ако искаш да ме обвиниш в убийство — направи го. Направи го или се махай от къщата ми.

В този момент обаче още един актьор влиза в нашата драма през вратата до ларариума. Той трябва да е дори по-възрастен от мен, но има ореол — една момчешка грациозност, едно безгрижие, които го правят да изглежда по-млад. Лицето му все още е красиво, косата още е черна, а усмивката — непринудена. Дъвче ябълка и хвърля огризката в езерото, когато минава край него. Тогава за пръв път виждам рибите да помръдват.

Симах се насилва да преглътне гнева си. Наслаждавам се на гледката.

— Гай Валерий — представя ме той. — Това е моят приятел Публилий Оптациан Порфирий.

Името ме изненадва: днес не го чувам за пръв път. То е в списъка ми.

— Днес бил ли си в Египетската библиотека?

Опитвам се да го кажа мимоходом, но той е достатъчно опитен, за да долови нотките на подозрение. Поглежда ме любопитно.

— Престъпление ли е?

— Следобед там бил убит човек — обажда се Симах.

Има ли натъртване в погледа, който придружава думите, някакво предупреждение, или просто си въобразявам? Порфирий сякаш не забелязва. Той се засмива, сякаш възрастният мъж е пуснал шега.

Вижда, че никой от нас не се присъединява към него, и смехът му заглъхва. Мести очи между нас двамата.

— Но нали бях там — изригва той. — Нищо не чух.

— Какво си правил в библиотеката?

— Отидох да се срещна с Александър Киренски.

Изчаквам, за да забележи как го гледам. И да му светне. Не му трябва много време.

— Не.

Порфирий изглежда смаян. Отдръпва се, сякаш лично е почувствал удара; вдига ръце. Движенията му са пресилени, сякаш е актьор на сцената. Обаче — както е при актьорите — изглеждат естествени, когато той ги прави.

— Ударен по главата — добавя Симах.

Сякаш всичкият живец е изтекъл от Порфирий. Той седи на перваза на езерото, подпрял глава с ръце.

— Беше жив, когато си тръгнах.

— Защо ходи при него?

— Август го беше наел да напише история. Аз служих два пъти като префект на Рим — може би си спомняш — и той искаше да проверя някакви факти от срока на службата ми.

— Какви факти?

— Паметниците, които е построил. Арката, която сенатът му посвети. Малки подробности.

— Изглеждаше ли уплашен? Някакъв намек, че нещо го тревожи?

— Не, нищо подобно.

— Секретарят на Александър каза, че имал кутия за документи. Помниш ли?

— Да… не. — Порфирий навежда глава. — Не си спомням.

Бъркам в джоба си и вадя огърлицата, която вдигнах от библиотечния под.

— Някой от вас разпознава ли това?

Въпросът ги принуждава да погледнат към мен, лицата им нищо не разкриват. Тези двама мъже са толкова добре обучени за живота в двора, че бих могъл да извадя главите на майките им, а те дори няма да трепнат.

Порфирий става и се приближава, за да я проучи.

— Напомня ми императорския монограм, но не съвсем.

Прав е. Монограмът на Константин е X, наложено върху P.

Разновидността в огърлицата е малко по-различна — двете букви са се слели в една. Трябваше веднага да го забележа — със сигурност съм го виждал доста често.

— Видя ли някой в библиотеката да я носи?

Порфирий поклаща глава. Симах само се смръщва.

— В библиотеката нямаше жени — пояснява Порфирий.

— За сметка на това има много християни. — Симах е застанал на границата, където слънцето отстъпва място на сенките. Половината от лицето му грее като златно, а другата е потънала в мрак. — Евсевий Никомидийски, Астерий Софиста. И още много свещеници и привърженици.

— Може ли християнин да убие един от своите?

За пръв път чувам Симах да се смее. Звукът не е приятен — все едно трион реже мрамор. Когато свърши, се изкашля, за да разкара флегмата от гърлото си, и попита:

— Бухалът може ли да лови мишки? Порфирий Философа го е казал най-добре: „Християните са объркана и порочна секта“. Преди трийсет години бяхме на прага да ги унищожим. Ако съм искал да убия Александър, щях да го направя тогава и щях да бъда приветстван като герой. Сега колелото се завъртя. Те убиха своя собствен Бог — какво ли не биха сторили, за да запазят своите привилегии? — Друг изблик накъсан смях. — Та те са само римляни.