Тайната на мъртвите

25.

Косово — днес

Излязоха от базата „Бондстийл“ и потеглиха на север, нагоре по магистралата към Прищина. На Аби вече й прилошаваше само от вида й. Джесъп поиска Санчес да дойде с тях, но командирът му направо отказа. Най-многото, което успя да изкопчи от него, беше карта на КФОР, на която Санчес отбеляза мястото, където според него се намираше гробницата.

Дъжд се стичаше по предното стъкло; пред тях тежко се полюшваха големи камиони с брезентови чергила. Аби извади цигара от джоба си и заопипва под арматурното табло за запалка. Намери само празното гнездо.

— Днес му викат електроконтакт — отбеляза Джесъп и се ухили насреща й. Извади запалка от джоба си и се протегна да й поднесе огънче.

— Благодаря. — Тя потупа издутината в джоба си. — Искаш ли?

— Отказах ги.

Тя стрелна поглед към него и видя, че се смее.

— Защо тогава носиш запалка?

— За извънредни случаи.

Митровица беше охлузен нисък град, притиснат между две реки. По време на войната тук бяха извършени едни от най-големите зверства; дори сега градът още бе разделен. Френски войници охраняваха мостовете; камбанарии и минарета си оспорваха знамената на изправени една срещу друга армии. Аби се беше надявала да избегнат това, но главният път беше затворен за ремонт. Те прекосиха и влязоха по път върху насип срещу наводнения. По бреговете на реката се търкаляха ръждясали коли. От другата страна на реката разпадаща се фабрика бълваше пушек и замърсяваше всичко наоколо.

Докато Аби караше, Джесъп почукваше по телефона си.

— Какъв шпионин си ти? — закачи го тя. — Не трябва ли поне да гледаш къде отиваме?

— Чета за това. Изглежда римляните са имали сериозно присъствие тук. Оловни и сребърни мини. Намираме се само на 128 километра от Ниш.

— Това хубаво ли е?

— Там е роден император Константин. Казах, че символът на твоята огърлица е неговият монограм, нали помниш?

Аби се смъкна малко в седалката. Още не беше казала на Джесъп за ръкописа в Трир. Подходящият момент някак беше отминал.

— Е, и? Мислиш, че там е гробът на Константин?

Още почуквания по телефона.

— Тук пише, че е погребан в Константинопол. В черквата „Светите апостоли“. — Той свали телефона уморено. — Не знам.

Аби пусна радиото и впи поглед в пътя. Помисли си, че Джесъп я наблюдава, и изпита отвращение. Колкото и да е мил, все пак е шпионин, напомни си тя.

Парчето свърши. Заговори някакъв албански диджей, след това се чу американска реклама.

Радио КФОР — радиото, което го е грижа.

На север от Митровица движението по пътя намаля. Джесъп беше прибрал телефона си и гледаше навън през прозореца. Пътуваха през речна долина, зелените полета край коритото на реката отстъпваха на гъсто залесените хълмове и планините нататък.

Нещо привлече вниманието му.

— Знаците са различни — отбеляза той. — Сръбски?

— По тези места те имат държава в държавата. Мнозина приемат само сръбски пари.

Джесъп поклати невярващо глава.

— Цялата тази така наречена страна е по-малка от Съмърсет. Човек би си помислил, че ще е достатъчно малка и за тях, за да не се опитват да я парцелират наново.

— Те продължават да смятат, че са част от Сърбия. Ако Алиансът не беше завоювал тази територия, още щяха да са.

— Може би трябваше да помислят за това, преди да започнат да колят албанците.

— Да, може би.

Джесъп я погледна отстрани.

— В досието ти пише, че си идеалистка.

С ъгълчето на очите си тя видя железен кръст да се издига на хребета, който се извисяваше над пътя.

— О, това беше много отдавна.

Двамата потънаха в мълчание. Военен камион с германското знаме отмина в обратната посока. В огледалото Аби видя отегчените войници в каросерията, стиснали оръжията си.

— Не смяташ ли, че трябваше да поискаш подкрепление? — попита тя.

— Лондон преценява провинцията тук като доста спокойна.

— Ако нещата се объркат, няма да прострелят Лондон.

— Знам това. — Джесъп се взря с присвити очи в картата. — Мисля, че пътят е веднага след този завой.

Аби намали почти до ходом. Погледна в огледалото. Малък червен „Опел“ ги беше следвал известно време, но не го беше виждала през последните няколко километра.

— Това ли е?

Беше черен път с ивица трева по средата. Сливаше се толкова добре с околните поля, че можеше и да не го забележат, ако в единия ъгъл не се издигаше бяло параклисче с увехнал букет в основата му — свидетелство за нечия пътна трагедия.

Джесъп продължаваше да се взира в картата, сякаш се опитваше да изсмуче малко повече смисъл.

— Хайде да опитаме.

Коловозите по пътя бяха много дълбоки и Аби включи двойното предаване на тойотата, но през цялото време трябваше да полага усилия, за да не излезе от него.

Джесъп се наведе и надникна през предното стъкло.

— Как смяташ, тези следи пресни ли са?

Аби нямаше време да погледне. Черният път бе прекосил долината и сега започваше да се изкачва между дърветата по хълм. Почвата вече беше по-твърда, но наклонът и стърчащите тук-там скали представляваха нови усложнения. По склона се стичаха ручейчета и изчезваха в меката пръст. Под короните на дърветата денят се беше превърнал във вечерен здрач. Тя прехвърли гребена на хълма, взе един остър завой и така рязко спря, че едва не задави двигателя. Черен пикап беше спрян напряко на пътя, така че напълно го запушваше. Двама мъже в сини униформи и качулки на главите стояха до него, прегърнали по един АК-47.

— КФОР трябваше да се погрижи това да не се случва — отбеляза Джесъп. Беше извадил телефона си и трескаво натискаше по екрана. — Трябваше да осигурят свободното ни придвижване.

— Май някой не е получил паметната бележка. — Аби се изненада колко е спокойна. Колкото и налудничаво да звучеше, знаеше какво да прави в подобни случаи — в миналото беше преживяла десетки. Обстановката се сменяше, но актьорите — никога: мъже с оръжия и пикапи.

Тя бръкна в джоба за пакета цигари, после вдигна ръце така, че мъжете с автомати да ги виждат. Единият се приближи; другият остана при пикапа, насочил оръжието към радиатора на ленд крузъра.

Първият се изравни с тях и й направи знак с ръка да свали прозореца. Черни очи я огледаха през кръглите отвори за очите на качулката. Изглеждаше изненадан, че жената шофира.

— Документите, моля? — изръмжа мъжът на английски.

Аби извади цигара със зъби, след това му подаде пакета. Той го взе, без да благодари.

— Мога ли да си бръкна в чантата? — каза тя на сръбски.

Очите се присвиха, после мъжът кимна с глава.

— Какво правите тук?

Аби кимна с глава към страните на ленд крузъра и мислено благодари на Господ, че лепенките бяха на мястото си.

— ЕУЛЕКС. Подпомагаме Министерството на околната среда.

Тя порови в чантата си и подаде паспорта си на маскирания. Той отвари страницата, където беше пъхнала двайсет евро.

— А твоят приятел?

Тя вдигна рамене.

— Експерт от Лондон. Искаше да види дърветата.

Двайсетте евро изчезнаха в джоба на униформата.

— Изчакайте тук.

Мъжът се върна при другаря си и двамата си казаха нещо. Другият извади сребрист мобилен телефон и заобяснява енергично в слушалката. Цевта на автомата продължаваше да сочи колата.

— Какво им каза? — попита Джесъп.

Аби гледаше право напред и се опитваше да контролира дишането си.

— Той си мисли, че търсим нелегални дърва.

— Нелегални дърва?

— Седемдесет процента от косоварите се отопляват с дърва. Извън градовете животът е доста примитивен. Дори в градовете електроснабдяването е, меко казано, ненадеждно. Нелегалната сеч е голям проблем.

— И той си мисли, че сме по горещи следи?

Единият от мъжете край пикапа продължаваше да говори разпалено по телефона.

— Кой знае какво си мисли. Или на кого докладва. Тези униформи са на сръбската полиция.

— Разрешено ли е…

— Пазиш ли онази запалка?

Джесъп я протегна, но ръката му трепереше толкова силно, че не можа да я щракне. Аби я взе от него и си запали цигарата.

— Това са Балканите — каза тя и издуха облак дим. — Униформите нищо не значат. През деветдесетте години Милошевич прати югоармията през границата с нови кокарди и изведнъж това се оказа босненската армия. — Тя потупваше с пръсти по волана. — Не се ли очаква от теб да бъдеш експерт по нещо?

— Аз съм всестранно развит.

Пред тях маскираният завърши разговора и прибра телефона. Бакелитът проблесна като нож, когато светлината от фаровете попадна върху него. Мъжът преметна автомата през рамо и пое бавно обратно към тях.

— Наред ли е всичко? — попита Аби и протегна ръка, за да си вземе паспорта.

После й остана смътна представа за това, което последва. Паспортът падна в калта; ръката на мъжа се впи в китката й и я дръпна напред. С другата ръка той отвори вратата. Тя залитна от колата и се стовари пред краката му в калта.

Груба ръка я сграбчи за яката и я вдигна на крака, блъскайки я в колата. Джесъп беше свален от втория полицай, който го държеше под прицел. Аби усети как мъжът изви ръцете й зад гърба и й сложи пластмасови белезници. Не оказа съпротива.

Те я завлякоха до пикапа и я вдигнаха в каросерията. След това дойде ред на Джесъп. Единият от мъжете се качи при тях, а другият в кабината. Пикапът се стрелна напред: Аби се плъзна назад по мокрия под и се стовари върху задния капак. Маскираният, който се държеше за един ремък за осигуряване на товара, следваше движенията й с цевта на калашника. Пикапът подскачаше по изровените коловози, подхвърляйки Аби и Джесъп като трупове. С ръце, завързани зад гърба, Аби дори не можеше да се хване за нещо. Лежеше с лицето надолу, усещайки вкуса на кръв, дъжд и стомана по езика си, и чакаше всичко да свърши.

Дъждът, който барабанеше по гърба й, се усили, въздухът стана по-лек. Тя се обърна и погледна нагоре. Гъсти гори се катереха по планински склонове, но небето над тях се виждаше. Пътят също беше по-равен. Каза си, че сигурно са се спуснали в някоя долина.

След едно последно накланяне пикапът спря. Докато не го изключиха, Аби не беше осъзнала колко е шумен двигателят. Сега чу барабаненето на дъжда по каросерията и шумоленето на вятъра между дърветата.

Пазачът им отвори прозорчето, което свързваше каросерията с кабината, и подвикна на шофьора:

— Това ли е мястото? Тук ли ще се срещнем с него?

Шофьорът изръмжа нещо, което прозвуча като потвърждение. Пазачът скочи от каросерията и се вмъкна в кабината на сухо. Аби се сви на топка и се облегна на Джесъп, за да се стопли. Подгизналите й дрехи я обгръщаха като леден пашкул; топлината я беше напуснала.

— Всичко е наред — прошепна Джесъп в ухото й. — Повиках ги. Кавалерията идва.

Това изискваше да имаш надежда, а тя вече нямаше. Лежеше там и очакваше дъждът да я разтвори в нищо.

Явно беше затворила очи и задрямала, защото когато ги отвори, маскираният се беше навел над нея и я разтърсваше да се събуди. Главата й пулсираше, тялото й трепереше толкова силно, та й се струваше, че ще се разпадне.

Въпреки болката и шума в главата си осъзна, че мъжът говори на сръбски:

— Ставай. Още малко и ще дойде.

Той я повдигна и я свали на земята. Джесъп вече стоеше долу. Бяха влезли в широка дива ливада, обгърната от планини — безнадеждно и самотно място. Черен път водеше на изток към гората; друг се спускаше от север към долината и се пресичаше с първия на кръстовището, където беше паркиран пикапът на маскираните. По него се спускаха два черни рейндж роувъра, като хвърляха високо кал зад гумите. Аби чу в далечината бумтене като от водопад.

Маскираният погледна нервно към небето, след това бутна Аби и Джесъп към страната на пикапа, отстъпи назад и започна да мести автомата от единия към другия. Рейндж роувърите спряха на тревата от двете страни на пикапа, образувайки нещо подобно на груб триъгълник. Мъже по джинси и черни канадки изскочиха от тях, а единият отвори задната врата на първия джип.

Слаба фигура в дълго вълнено палто слезе и грижливо избягвайки калта, тръгна към тях. В тази просторна пустош изглеждаше по-дребен, отколкото в офиса си в Рим, но аурата на могъщество, която го обгръщаше, не беше отслабнала. Дори телохранителите му предпазливо се държаха на разстояние от него.

— Драгович — измърмори Джесъп до нея.

Драгович спря на няколко крачки от тях. Не обърна внимание на Аби, а впи продължителен пронизващ поглед в Джесъп. После поклати глава.

— Не е той.

Телохранителят до него извади пистолет изпод канадката и го насочи към главата на Джесъп. Далечният шум се усили. Аби чу Джесъп да крещи молби, въртейки се като куче на каишка. Земята под нея сякаш затрепери. Вятърът се усили, запращайки капки в лицето й. Маскираният направи няколко крачки назад.

Отблясъкът от дулото разцепи света на две. Пикапът се заклати, когато куршумите запратиха тялото на Джесъп в него. Кръв, по-топла от дъжда, изпръска лицето на Аби. През звъна в ушите си чу пулсиращо боботене, което удави виковете около нея.

Единият от маскираните я стисна за гърлото. Лицето му почти се долепи до нейното.

— Какво е това? Ти ли повика шибаните ченгета? Ти или приятелчето ти?

Угасващ спомен проблесна в съзнанието й — Джесъп, който натиска дисплея на телефона си точно преди да бъдат пленени. Кавалерията идва. А тя не му повярва.

— Не знам.

Той я бутна встрани от пикапа, завъртя я и я дръпна за косата така, че лицето й да сочи към небето.

— Какво, по дяволите, е това?

Над хребета на хълма изскочи черен хеликоптер и се понесе нагоре по долината към тях. Носът му беше тъп, а фюзелажът — нисък и широк. Под него стърчаха колелета като нокти на граблива птица. Леко се отклони заради вятъра и когато зави, Аби видя белия надпис на фюзелажа: КФОР.

Мъжете около нея се разпръснаха. Видя как Драгович се хвърля в задната част на роувъра, а скъпите му панталони бяха изпръскани с кал отзад. Още преди да беше успял да затвори вратата, колата се стрелна към дърветата. Вторият рейндж роувър я последва.

Хеликоптерът ревеше над главата й. Аби почувства ударите от витлата му като крошета по тялото, тягата направо щеше да я вдигне от земята. Ярък пламък изскочи от страната на хеликоптера; пикапът се замята, когато едрокалибрените куршуми разкъсаха предния капак и блока на двигателя. Черен пушек се изви от мотора.

От пушека изскочи единият от маскираните типове в полицейска униформа. Той я хвана за ръката, все още с белезници зад гърба; тя направи опит да се отскубне, но той притисна дулото на автомата в гърба й и започна да крещи, че ще я убие на място, ако не тръгне.

Зарязвайки трупа на Джесъп, свлечен до димящия пикап, маскираният я повлече през ливадата към дърветата в далечния край на долината. Другият ги последва. От колата теренът й се беше сторил равен, но пеша откри, че е точно обратното, осеян беше с неочаквани могили и ниски насипи, които стърчаха над земята като играчки, оставени под килима. Със завързани на гърба ръце, подгизнали дрехи, които я стягаха като усмирителна риза, и маскирания, който я дърпаше да бърза повече, отколкото можеше, Аби залиташе и се олюляваше като пияна.

Ревът на хеликоптера, който беше позаглъхнал, се чу отново, този път по-силен отпреди. Въздухът наоколо се раздвижи и я понесе към дърветата. Аби изви глава, за да погледне. Само на стотина метра от тях хеликоптерът се готвеше да кацне на черния път през долината — беше толкова близо, че успя да види войниците с каски, приклекнали край вратите.

Забави ход. Маскираният я дръпна напред, удряйки глезена й в стърчащ камък. Тя залитна напред, закрачи през дългата мокра трева и влезе, олюлявайки се, в гората. Автоматични откоси затрещяха зад тях, накъсвайки плясъка от перките на витлата. Аби и нейният похитител се обърнаха.

Хеликоптерът отново беше във въздуха, зависнал над половин дузина войници, които се бяха разпръснали в сянката му. Аби видя каските им да се подават над тревата. Повечето бяха обърнати с гръб и водеха престрелка с невидим противник от другата страна на долината, но двама се промъкваха през ливадата към тях.

Маскираният извади нож. Аби усети студа на стомана върху китките си, после почувства рязко дръпване и ръцете й се оказаха свободни.

— Сега можеш да тичаш по-бързо — каза мъжът.

Той я смушка с дулото на автомата в кръста и тя се подчини. Пое, залитайки, нагоре по хълма между дърветата, като се бореше с наклона, мокрите дрехи, калта и хлъзгавите клони — всички те се опитваха да я отблъснат назад към цевта на автомата.

Иззад дърветата зад гърба й проехтя изстрел. Инстинктът я накара да се хвърли на земята, но не беше улучена. Когато погледна назад, видя сърбина седнал на земята, стиснал крака си, откъдето течеше кръв. Другият дотича на помощ и обстреля невидимия противник между дърветата.

Беше с гръб към нея и Аби реши, че това е единствената й възможност, затова хукна.

Времето спря. Тя се озова в свят на листа, кал и олово, на викове и изстрели и без хоризонт отвъд следващото дърво. Тичаше, диво махайки с ръце. Краката я боляха от усилието да преодолява съпротивата на мокрите дънки, гърдите й сякаш щяха да се пръснат, а сърцето така я промушваше, че се запита дали изобщо ще усети куршума, ако дойде?

Дърветата започнаха да редеят и тя излезе на малка полянка, където стърчеше висока скала. В нея се отваряше ниска цепнатина, около която се издигаха купчини прясно изкопана пръст. Найлонова лента беше завита около нея. До входа от пръчката, на която беше поставен, й се ухили овнешки череп. Някъде, не много далече, чу шум от забързани стъпки.

Въпреки паниката усети мрака на това място, настойчивото усилие на недоброжелателна сила да я вкара в пещерата. Ветрец разбърка косъмчетата на тила й; буйната част на въображението й реши, че Майкъл иска да й каже нещо. Предупреждение? Благословия? Тя заоглежда лентата на вратата, фасовете, стъпкани на земята, и фолиото от пакетите с войнишки дажби, разхвърляни в храсталаците. Това беше мястото, заради което дойде. Беше й се струвало толкова важно — а сега почти не й пукаше.

Обаче стъпките приближаваха и вече нямаше избор. Затова се наведе и влезе в пещерата.

Светлината отвън не стигаше много навътре. Паникьосана от мрака, Аби се потупа по джоба и напипа запалката на Джесъп. Извади я и пламъкът освети гладко издялани стени — бяха твърде правилни за пещера. По-скоро беше коридор, който водеше в скалата.

Няколко метра по-нататък той се разшири в ниско правоъгълно помещение със сводест таван. В единия край лежеше каменно корито, над което имаше ниша, където някога вероятно беше стояла статуя. Целите стени — до последния сантиметър бяха покрити с избледнели рисунки в охра, зелено и синьо. На светлината от запалката Аби видя лодка, която пресича пълно с риба море; бръшлянени мустачета се виеха около колони; богиня в прозрачна туника се спускаше върху заспал герой, заобиколена от лъвове, луната и слънцето. Имаше и надписи, но колкото и да се опитваше, Аби не можа да различи изронените букви.

Това е гробница, помисли си тя. Каменното корито беше саркофаг — виждаше капака, облегнат на него, и белите драскотини в камъка, където Майкъл и Санчес бяха подпъхнали лостовете.

Свали палеца си от бутончето на запалката, за да не свърши газта. В заобикалящия я мрак седна на пода — мокрите й дрехи бяха по-студени от смъртта. Трепереше, но почти не го забелязваше. Притисна палец в стоманата на запалката само за да почувства малко топлина.

Замисли се за изтръгнатия от гроба си скелет и се запита дали и нейният гроб няма да бъде тук. Живот за живот — труп за труп. Спомни си Шаи Левин. Най-вероятно е бил промушен в гърба. Беше трудно да си представи, че тази гробница принадлежи на човек, който някога е живял и дишал точно като нея. Вероятно е пътувал. Сигурно е бил богат. Човек, който беше планирал и поръчал гробницата си за поколенията, без да му мине през ума, че седемнайсет столетия по-късно тя ще се окаже забутана в безлюдно кътче на една размирна страна.

Шум пред пещерата. Викове и трополене на камъчета. Аби вдигна глава. Глух пукот се изтъркаля надолу по коридора и с интуиция, събудена от близостта на гроба, тя разбра, че някой друг е умрял.

Дневната светлина в края на коридора помръкна.

Нямаше къде да се скрие. Ако трябваше да умре, поне щеше да накара копелето да я погледне. Тя щракна запалката. Духовете на богове и герои надничаха изпод избледнелите бои и чакаха да предявят правата си върху нея. Мъжът в коридора — мъж ли беше? — се приближи. За миг остана в пълен мрак — отвъд деня и преди пламъка. Вятърът довя миризмата му — гнили листа и мокра пръст — миризма на зейнал гроб.

Той пристъпи напред. Лицето му ту влизаше, ту излизаше от светлината. Дълбоки сенки поглъщаха бузите му, така че единственото, което Аби видя, беше движещият се напред череп и къдравата сива коса, потъмняла от дъжда.

Зави й се свят. Чу как боговете й подвикват и се смеят. Сигурно вече беше умряла. Тя вдигна запалката и сенките от бузите му изчезнаха. Усмихваше се.

— Майкъл?