Тайната на мъртвите

4.

Константинопол — април 337 г.

Всеки път, щом отворя врата в този град, сякаш влизам в склада на голяма господарска къща. Всичко е покрито с прах. Всяка стъпка оставя отпечатък, всяко докосване — петно. Човек може да си помисли, че градът е необитаем от векове. Но това не е осветеният прах на древността — а прахта от работилницата на занаятчия, прахта от сътворяването. И все още се утаява. Всеки ден образува омара над града. Усещам я на езика си, докато вървя към библиотеката: нетрайния аромат на дялан камък, сладостта от рязано с трион дърво, тръпчивостта на негасената вар, която смесват с цимента. Не след дълго ще стана познавач, способен да различи във въздуха всяка отсянка на атинския мрамор, египетския порфир или италианския гранит.

Обаче прахта никога не се утаява върху спомените. Колкото по-дълго живея, толкова по ясни стават: всеки от тях излъскан, изтъркан, изсечен в блестящо, сурово съвършенство. Страничните подробности са изгребани и загладени. Това, което е останало, е истината.

Познавам библиотеката на Академията, макар никога да не съм влизал. Два черни сфинкса са легнали готови за скок от двете страни на вратата, смайвайки минувачите: всички я наричат Египетската библиотека. Не са нови — вероятно вече са били стари, когато Ромул и Рем са се боричкали за цицките на вълчицата. Дори Константин не може да изгради града си от един калъп. Когато бързаш, работиш с онова, което ти е подръка. Той опоска империята, за да напълни града със съкровища: статуи, колони, камъни, дори керемиди.

И книги. Когато минавам през вратата покрай тълпата, която се е събрала на стълбите, виждам стотици, ако не хиляди ръкописи, спретнати свитъци, завързани и складирани в кръстосаните си стелажи като кости в костница. Секунда по-късно върху ми се стоварва непозната миризма: мухълът на стар пергамент и мирисът на гниеща трева от папируса, дестилирани от горещината в нещо толкова зряло, че ми призлява.

Помещението е кръгло и просторно, с надвиснали балкони под купол, изрисуван с циклами и рози. Беше проектирано да бъде градина на познанието, подредена архитектура, която да предизвиква растежа на култивирани мисли. Но стелажите около ротондата вече са подивели като тръни, преплетени и черни, понякога изсипващи своите плодове на пода. Всички прозорци са затворени със стъкла, които задържат миризмата в залата и усилват слънчевата горещина. Помещението сякаш се потеше, изхвърляйки отровите си.

Тревожни разговори замлъкват, когато минавам през вратата. Мога да разбера кои от хората ме разпознават по лицата им, защото помрачняват. Не го приемам лично. Някога, когато бях суетен, това ми доставяше удоволствие.

Някакъв мъж ме чака. Изглежда по-възрастен от мен, макар вероятно да е по-млад. Присвива очи към мен и накланя глава като пъдпъдък, който кълве зърно. Носи туника от сиво платно, която стига до половината на прасците му, и за разлика от останалите пред вратата, пръстите му не са омазани с мастило. Предполагам, че си изкарва прехраната, като носи книги, а не като ги преписва.

— Ти ли си библиотекарят?

Той едва успява да кимне. Лицето му изглежда съсипано — като смачкан и хвърлен в ъгъла парцал. Беше прекарал живота си сред своите ръкописи — старателно навити и складирани. Не беше очаквал такова нещо в библиотеката си.

— Трупът още ли е тук?

Изражението му става ужасено.

— Гробарят дойде преди час.

Убийство без тяло.

— Можеш ли да ми покажеш къде го намери?

Повежда ме по тясна пътека между стелажите, която лъкатуши и завива, докато не излизаме пред стена и прозорец. Жълтеникава светлина прониква вътре и пада върху писалището под него, отрупано с листа и ръкописи. Столът е избутан назад — лесно е да си представиш, че читателят е отишъл само до тоалетната и може всеки миг да се върне и да ни завари как ровим из нещата му.

— Знаеш ли кой го е направил?

Въпросът е банален, но трябва да бъде зададен. Оскърбен, библиотекарят енергично поклаща глава. Той посочва стените от ръкописи, които ни окръжават.

— Никой нищо не е видял.

— Кой го намери?

— Неговият помощник — дякон на име Симеон. Епископът лежал по лице върху масата. Дяконът си помислил, че е заспал.

— Тук ли е дяконът?

Без да отговори — или може би вместо отговор — библиотекарят се отдалечава, тътрейки крака. Протегнал е ръка като осакатено крило, плъзгайки я по лавиците, докато крачи. Цял живот вторачен в книгите — вероятно това го беше ослепило почти напълно. Не би имало полза от него като свидетел.

А аз какво мога да видя? Мастилница и тръстикова писалка на масата, нож с дръжка от слонова кост и до тях — малко бурканче. Тънки стружки от перото са осеяли масата, докато епископът го е острил.

Защо не си използвал ножа, за да се защитиш, учудвам се аз.

Отпушвам шишенцето и подушвам бялата паста вътре. Мирише като лепило. Оставям го и оглеждам купчината хартии до него. Епископ Александър е бил ненаситен читател: половината маса е покрита със свитъци — някои недокоснати, други оставени развити, изчетени наполовина. Няколко, изглежда, се бяха отърсили от шпинделите и се бяха навили, може би когато мъртвият се е стоварил върху масата.

В средата лежи друг вид четиво. Кодекс с отделни страници от велен6, подвързани заедно като книга. Това ми се струва ужасен и накъсан начин на четене, но зная, че християните си падат по него. Вторачвам се надолу, за да видя какво е чел преди смъртта си.

Невъзможно е да се каже. Разбитото му лице е паднало право върху книгата и е удавило словата в кръв. Лявата страница е нечетлива, дясната — празна. Само за миг съзирам божествената поезия на мига. Миналото му заличено, бъдещето — пусто.

Обаче в този момент забелязвам нещо, което няма нищо общо с поезията. Между двете страници има чупка и кръвта почти не я е заляла. Лявата страница е подгизнала, а противоположната е чиста. Трудно е да се повярва, че е паднал толкова спретнато.

Вглеждам се по-внимателно и загадката сама се разкрива. Липсва една страница. Виждам назъбения край, където е била откъсната от книгата. Епископът я е залял с кръв, след това някой я е откъснал.

Защо? Не може да се е тревожел за мръсотията.

Оглеждам съседната маса за липсващата страница, но там няма нищо, което да прилича на нея. Опитвам се да почистя оцелялата страница, но кръвта се е съсирила. Единственото, което успявам да направя, е да я размажа. Сенки от думи плуват под петното като риба под леда — недостижими.

— Смяташ ли, че ще намериш отговорите тук?

Вдигам глава. Библиотекарят се е върнал с млад мъж — висок, с красиво лице и чорлава черна коса. Облечен е в проста черна роба и сандали, ръцете му са толкова изцапани, та в първия момент решавам, че е с ръкавици. Тогава осъзнавам, че това е мастило. В същия миг се питам дали зад това не се крие нещо друго.

Посочвам към празното писалище.

— Ти ли откри трупа?

Младежът кимва. Оглеждам лицето му за вина, но то е такава смесица от чувства, че не мога да кажа. По него се четат тъга, но и гняв, безпокойство, но с щипка предизвикателство. Ако преди това не е знаел кой съм, вероятно библиотекарят му е казал. Решен е да не позволи на името, с което се ползвам, да го уплаши.

— Казваш се Симеон?

— Аз съм… бях… секретар на епископ Александър.

Черните му очи ме наблюдават, докато се чуди какво ли си мисля. Дали наистина иска да знае? Ще научиш. Ако Константин се нуждае от бърз отговор, тогава младият дякон с мастило или кръв по ръцете — който е намерил трупа и е таил кой знае каква безпричинна злоба срещу своя господар — ще свърши работа. Ако е монах, Константин няма да го подложи на мъчения или да го екзекутира. Ще го закарат на някоя скала в морето и с това ще се свърши.

Обаче Константин не иска това. Поне засега.

— Как е умрял?

— Лицето му беше смазано и хлътнало навътре. — Дяконът го казва гневно: ще му се да ме шокира, но ще трябва да се потруди повече, ако иска да ме впечатли.

— Как?

Той не разбира.

— Смазано — повтаря. — Целият беше в кръв.

— А на лицето?

Симеон докосва челото си.

— Раната беше тук.

— Чиста рана, каквато би направил нож?

Мисли, че съм тъп.

— Казах ти, че беше смазано, от удара се беше разцепило.

В това няма логика. Ако епископът е седял с лице към прозореца и с гръб към помещението, тилът му щеше да е най-подходящата мишена. Обаче кръвта по книгата подкрепя разказа на дякона.

— Знаеш ли кой го е направил?

Въпросът го изненадва. Очевидно е, че го смята за някакъв номер. Вторачва се в мен, докато търси капана, след това осъзнава, че мълчанието му също няма да направи добро впечатление.

— Когато го намерих, беше мъртъв.

Показвам нетърпението си, лазейки по нервите му.

— Знам, че е бил мъртъв. Но който и да го е извършил, не си е тръгнал безупречно чист. Трябва да е имал кръв по дрехите или по ръцете. — Плъзгам поглед към изцапаните с мастило ръце на Симеон.

Той свива юмруци.

— Никого не видях.

— А чу ли нещо? — Въпросът е насочен и към библиотекаря — може би ушите му компенсират увредените му очи. Обаче той вече клати глава.

— До нас строят нова черква. Всеки ден единственото, което чуваме, е шум от работниците. Той е толкова силен, че дори не може да се чете. Eripient somnum Druso vitulisque marinis7, както казва Ювенал.

Неговата образованост не ме интересува. Веднъж Константин каза, че мъжете се перчат с учеността си, когато няма какво друго да кажат за себе си. Погледът ми се отклонява.

И улавя нещо. Пръска кръв върху свитъците на стелажа — доста далеч от мястото, където е бил трупът. Промъквам се покрай библиотекаря и едва не го повалям върху любимите му ръкописи.

Кракът ми рита нещо в сенките на пода и то се търкулва още по-навътре в тях. Симеон се раздвижва, за да го вдигне, но аз му махвам да отстъпи и сам коленича. Подът е прашен, покрит с късчета восък и фини ивици папирус.

И още нещо. Докато ръката ми опипва в мрака, усещам нещо хладно и гладко под пръстите си. Потъмняло злато проблясва от сумрака. Вдигам го на светло.

Предметът е огърлица, голяма горе-долу колкото дланта ми. Сложна плетка, заобикаляща монограма на Константин, а златото е осеяно с червени стъклени мъниста. Вдигам я. Библиотекарят несигурно се навежда напред, Симеон гледа, опитвайки се да не показва прекалено голям интерес. Толкова се притеснява да не изглежда виновен, че всяко негово действие е неестествено.

— Идвали ли са жени в библиотеката?

Библиотекарят е почти толкова възмутен, както когато предположих, че може да знае кой е убиецът. Обаче Симеон изглежда замислен.

— Видях някого да си тръгва. Носеше дълъг плащ с качулка. — Вижда недоверчивото ми изражение и осъзнава колко невероятно звучи казаното. — Може да е била жена.

— Или който и да е.

Слагам огърлицата в джоба и отново коленича. Не нея беше ритнал кракът ми. Сега мога да го видя: отломък, горе-долу с размерите на мъжки юмрук, който лежи почти под стелажа. Когато го вдигам, се оказва малък бюст, изсечен от черен мрамор. Мъдрите черти и невиждащите очи на лицето са скрити от кръвта, която е полепнала по тях. Предполагам, че това е било последното лице, което Александър е видял, преди да смажат мозъка му.

Показвам го на другите.

— Кой е това?

— Името е изписано на основата — отговаря библиотекарят. Не успява да се насили да погледне.

Обръщам го.

— Хиерокъл.

Не знам това име. Или може би съм го чувал, но не съм обърнал внимание. Обаче другите го познават. Особено Симеон.

— Хиерокъл бил голям противник на християните — обяснява той, а аз виждам, че иска да каже много повече.

Махвам с бюста към тях.

— Знаете ли откъде се е взел?

— От библиотеката — отговаря библиотекарят. — Имаме дузини такива.

Щом поглеждам, ги виждам. По средата на всеки стелаж на височината на раменете каменни глави стоят на дървени пиедестали и охраняват ръкописите. С изключение на стелажа, където кръв беше изпръскала свитъците. Пиедесталът на него беше празен.

Историята се разгръща като свитък.

Параграф: Александър е стоял пред стелажа, търсейки някакъв документ.

Параграф: Пристига убиецът. Дали Александър е заподозрял какво ще направи? Вероятно не — иначе щеше да вдигне шум и въпреки строителните работи в съседство все някой щеше да чуе нещо. Може би дори са си побъбрили малко.

Параграф: Убиецът е сграбчил бюста от стелажа и е убил Александър, като е смазал челото му.

Докато съзнанието ми чете това, се появява и последното изречение.

Параграф: Завлича трупа до масата и го слага така, че всеки, който хвърли поглед насам, ще си помисли, че мъжът спи. След това се измъква.

Или отива да обяви, че е намерил труп. Насочвам поглед към Симеон. Той разбира какво си мисля. Лицето му е безизразно и сурово — гневът е скрит зад чертите му. Чака да го обвиня.

Небрежно се обръщам към библиотекаря.

— Колко души е имало тук следобед?

— Може би двайсет.

— Можеш ли да ми дадеш имената им?

— Портиерът на входа ги е видял.

— Накарай го да направи списък.

— Аврелий Симах беше тук.

Симеон го избъбря толкова бързо, че едва успявам да различа името, макар да ми е познато. Симеон беше изгубил битката с гнева си: очите му са втренчени предизвикателно в мен. Може би смята, че това ще е единствената му възможност да говори.

— Аврелий Симах е един от най-видните мъже в този град — изтъквам аз.

Аврелий Симах е от стар римски род — патриций от глава до пети и все още човек, с когото трябва да се съобразяваш, макар да беше демоде в този град на нови сгради и нови хора. Но това не е моя работа.

— Тук беше — настоява Симеон. — В ранния следобед го видях да разговаря с епископ Александър. Тръгна си малко преди да намеря трупа.

Поглеждам към библиотекаря за потвърждение. Той опипва стилото, което носи окачено на синджир около кръста, и не иска да срещне погледа ми.

Симеон посочва бюста, който е още в ръката ми.

— Хиерокъл беше философ, известен с омразата си срещу християните. Такъв е и Симах.

Старият римлянин държи на старите богове — това не ме изненадва. Но това не го прави убиец.

— Който и да го е направил, не вярвам да е търсил статуята.

— Може да е искал да изпрати някакво послание.

Може и така да е. Припомням си думите на Константин: други ще кажат, че нападението срещу Александър е атака срещу всички християни от страна на онези, които ги мразят.

— Ще обмисля това — обръщам се да си вървя, но Симеон иска да каже още нещо.

— Сутринта, когато дойдохме тук, Александър имаше кутия за документи. Кожен сандък с меден обков. Не ми позволи да го видя, дори не ми даде да го нося.

— Е?

— Няма го.