Тайната на мъртвите

40.

Никомидия — 22 май 337 г.

Преди два часа светът се промени. Флавий Урс, Флавий Мечката, Флавий, синът на варварин, който сега командва армиите, излезе от Константиновата стая, за да потвърди новината, която всички очакваха. Август е мъртъв. Тялото е изпратено в мазетата — най-прохладното място, докато погребалните агенти си свършат работата.

Когато властта се сменя, дори и по мирен начин, това отваря пукнатини в света. И земята се разтриса.

Няма много живи хора, които си спомнят последния път, когато един Август е умрял от естествена смърт. Все едно да се събудиш сутринта и да видиш, че слънцето не е изгряло. Какво ще направиш?

Знам какво искам да направя: да изтичам в конюшните, да задигна най-бързия кон, който мога да намеря, и да яздя без прекъсване, докато не стигна във вилата си на Балканите. Но това би било невъзможно и неблагоразумно. Армията е блокирала цялото имение. Стражи охраняват всяка врата и прозорец. Всеки, който се движи прекалено бързо; всеки, който изглежда прекалено весел или показно скръбен; всеки, който се опитва да си тръгне — е подозрителен.

В трескавата горещина във вилата слуховете се въдят и разпространяват на рояци като мухи. Константин беше на шейсет и пет години, но допреди десет дни изглеждаше в добро здраве. Може би въпреки всичко смъртта му не е естествена.

Вратата се отваря и влиза Флавий Урс. Днес той е зает човек.

— Мислех си, че ще те намеря тук — казва ми.

— Ако има нещо, което мога да направя…

— Чакай тук. Може би ще ни дотрябваш, за да изгладиш нещата със старата гвардия.

Той ме оставя и отива в голямата зала, където се е събрало върховното командване на армията. Каквото и да е написал Константин в завещанието си, това са хората, които ще решат кой ще го наследи. В продължение на поколения империята бе практикувала една жестока разновидност на аристократизъм по заслуги — всеки, който беше достатъчно смел и безскрупулен, можеше да стигне до върха на армията. А оттам е само на крачка от трона. Диоклециан беше командир на императорската стража, докато мъжът, когото охраняваше, незнайно как се оказа с кама в гърба; вместо да навреди на кариерата му, това качи Диоклециан на трона. Бащата на самия Константин се беше издигнал от скромен легионер до началник на Диоклециановия щаб, когато старият император го избра за свой наследник.

Спомням си нещо, което Константиана каза онази нощ в двореца. Някои хора казваха, че Константин щял да те издигне в цезар, ако Фауста не беше започнала да ражда синове като свиня майка. Щеше ли да го направи? Дали сега аз щях да лежа в мазето, докато балсаматорите вадят вътрешностите ми с кука, а моите генерали и придворни се опитват да се ориентират в свят, в който мен ме няма?

Явява ми се видение: империята като опасан със стени град, издигнат върху гърба на ненаситен звяр. Константин отряза толкова много от главите му, че го укроти; завърза го с вериги на пасбището и го накара да яде трева. Но сега, когато си е отишъл, ще пораснат други глави. Първо бавно, опитвайки зъбите и ноктите си, преоткривайки своята стара сила. Няма да отнеме много време. Ще започнат с убийства и ще завършат с война.

Високи облаци покриват небето, сякаш и самото слънце е забулено в траур. Няма думи, които да опишат как се чувствам. Не нещастен, не гневен — просто празен.

Мислите ми се връщат при един друг дворец и последиците от една друга смърт.

Милано — юли 326 г. — единайсет години по-рано

Когато се връщам от Пула, дворът е напуснал Аквилея и е продължил бързо за Милано. Там се присъединявам към него — трябва да докладвам, макар да ми се иска да бъда някъде другаде. Бремето на вината ми е като воденичен камък, който изстисква живота от мен. Не мога да ям, не ми се говори. През нощта ми трябват часове, докато заспя, само за да се събудя с писъци от кървавите сънища. А нещата ще се влошат още.

За първи път в живота ми Константин ме кара да чакам. Крача из едно траурно помещение високо над главната градина. Парче мазилка пада от тавана и посипва косата ми. Половината помещения в двореца са неизползваеми; по-голямата част от останалите са под покривала — едните скриват повреди, а другите картини, които биха могли да разстроят императорските очи. Цялата сграда е прогнила от история. Построена е от стария Максимиан — занемарена издънка на изкривеното му съзнание. Тук е мястото, където Константин е дошъл да се срещне с Лициний — Когато аз, Константин Август, и аз, Лициний Август, щастливо се срещнахме в Милано и взехме под внимание всички въпроси, свързани с общественото добруване — където обяви прочутото си решение за религиозна подкрепа на християните и където омъжи сестра си Константиана за мъж, когото по-късно щеше да екзекутира.

Толкова много хора, толкова много спомени — и нито един, който не свършва в кръв.

— Августата иска да те види. — Едва не скачам от уплаха: робът се е появил сякаш от прашинките във въздуха.

Гледа към пода — знае ли какво направих? Чул ли е? Повежда ме през безкрайна поредица празни помещения, надолу по широко стълбище без прозорци, а оттам в друго крило на двореца. Въздухът се овлажнява — трябва да сме близо до банята и басейните.

Всички ме чакат в квадратна стая с кървавочервени стени: Константин — привидение на самия себе си; Фауста — гордото й лице оживено от гняв; августа Елена — майката на Константин, очите й скрити от надвесени вежди, а устата сякаш излята от бетон. Тримата синове на Фауста са в дъното на стаята и си играят.

Никой не пита какво съм направил. Никой не ми благодари, не изказва съчувствие, не ме обвинява. Елена ми подава навит лист хартия.

— Прочети го.

„До Цезар Крисп, поздрави. Всичко в Рим е готово; местните легиони са готови и…“ Няма нужда да продължавам.

— Това е съобщението, което намерих под леглото на Крисп. В Аквилея.

Елена впива безмилостния си поглед в мен.

— И от кого е то?

Поглеждам.

— Мъж на име Секст Марций.

— Откъде?

— Рим.

— А знаеш ли…? — Тя отправя въпроса до мен, но аз съм резонаторна дъска. Думите са отправени към друг в стаята. — Знаеш ли къде е бил Секст Марций през последните шест месеца?

Никой не смее да отговори.

— В Испания.

Обхванат съм от силно, неуправляемо треперене; толкова диво, че чакам да припадна. Никой не забелязва — или ако са го видели, не ги интересува. Устата ми е пресъхнала и сърцето ме пробожда; отчаяно искам да пийна нещо.

Фауста се опитва да го омаловажи.

— Значи писмото е било подправено — добре. Това означава, че можем да имаме доверие на легионите. Обаче Крисп не е знаел това.

— Не е знаел, че е в неговата стая. Никога не е чел това писмо.

Бузите на Фауста започват да почервеняват.

— Как можеш да говориш така? А какво ще кажеш за капитаните от гвардията, които се заклеха, че Крисп ги е подкупил, за да станат предатели?

— Говорих с тях. — Тонът на Елена е остър като куките в тъмницата. — Оттеглиха твърденията си.

Очите й пронизват като ками Фауста, която отвръща с яростно предизвикателство в погледа. Ако тези жени командваха армии, целият свят щеше да се разтърси.

Двете се обръщат към Константин, който е изслушал мълчаливо размяната на думи. Единственият признак, че изобщо чува, е, че всеки път, когато се произнася името на Крисп, той трепва.

Не продумва. Цялата стая затаява дъх.

— Какво става с Клавдий? — питам. Аз съм не по-малко изненадан от всички останали да чуя гласа си. Заради болката и замайването, които изгарят черепа ми, съм изгубил всяко усещане кое е уместно. — Фауста каза, че Крисп се опитал да го убие.

Всички очи се обръщат към трите момчета. Те са все още деца: дори Клавдий, най-големият, няма десет. Държат се гордо — майка им ги накара да осъзнаят ранга си още от раждането, но това надхвърля възможностите им. Констанс, най-малкият, се опитва да спре напиращите сълзи; Клавдий гледа майка си, молейки я мълчаливо да отговори вместо него. Той не поглежда Константин.

— Тя ни накара да го направим.

Не Клавдий е този, който го казва, а средният брат, Констанций. Той пристъпва напред с високо вдигната глава.

— Майка ни поряза ухото на Клавдий и ни каза да обвиним Крисп, когато дойде. — Поглежда към баща си и се запъва. — Не искахме да го направим.

В стаята се възцарява гадно мълчание. Лицето на Фауста се е смачкало като употребявана възглавница; Константин е толкова неподвижен, че се питам дали сърцето му не е спряло. Само Елена не е извадена от равновесие — очаквала го е.

— На колко години си? — обръща се тя към Констанций.

И той е внук на Елена, но не бихте го разбрали по презрението в гласа й.

— Почти на девет.

— Достатъчно голям, за да знаеш, че лъжата може да убива.

Той клюмва.

— Мама ни накара.

— А ако те накара да наръгаш баща си, докато спи, и това ли ще направиш?

— Не. — Това е първата дума, която Константин произнася и дори тя е изтръгната от него. — Не децата.

— Те са били съучастници.

— Те са твои деца — моли се Фауста на Константин.

Крисп също, мисля си аз.

— Крисп струваше колкото тримата заедно. — Елена мразеше това семейство, откакто бащата на Константин я заряза заради една от Максимиановите дъщери. Сега, в края на живота й, отново я бяха ограбили. Искаше да бъдат изтрити от лицето на земята.

— Покажи милост — умолява Фауста.

Тя трябва да знае, че животът й е свършил, но се бори като лъвица за котилото си. Хвърля се на земята, обгръща пурпурните обувки на Константин и започва диво да ги целува, което преминава в писък, когато Елена се приближава и я ритва в лицето. Родена е за доячка и на осемдесет още има сили. Фауста се търкулва настрани, кръв капе от устната й. А Константин още не може да помръдне. В продължение на един дълъг момент те се споглеждат, оковани един за друг като роби на потъваща галера. Фауста хленчи на пода, Елена диша тежко, Константин като статуя.

Неочаквано Констанс, най-малкият син, нарушава ступора. Той е едва на шест, с руси къдрици и бледа нежна кожа като на варварин. Момчето се втурва напред и обгръща краката на баща си.

— Татко, кога ще си дойде Крисп?

По лицето на Константин се търкулва сълза. Той кляка, прегръща сина си и от мъка затваря очи.

Не може да се отрече — това е миг на нежност и след току-що случилото се всички му се поддават. Отчаяно ни се иска да повярваме в помирението. Но не мога да престана да се чудя. В това семейство се изяждат като предисторическите богове. Фауста предаде стария Максимиан, когато той заговорничеше срещу Константин; сега Констанций и Констанс осъдиха майка си и вероятно спасиха живота си.

Константин се изправя, прегърнал сина си през рамото.

— Ти унищожи Крисп? — обръща се той към Фауста.

От спуканата й устна още тече кръв. Тя я избърсва с опакото на ръката, очертавайки отвратителна паст и по бузите си. Очите й се стрелкат из помещението като на приклещено в ъгъла животно и накрая се спират върху Константин.

— Да — отговаря шепнешком.

— Защо? — Той се обръща. — Не, не ми казвай. — Поглежда към Елена. — Мамо, можеш ли да се погрижиш за това? Дискретно?

— А децата? — настоява Елена.

— Намери им възпитател.

Тя иска да спори, но Константин не я слуша. Обръща ни гръб и тръгва към вратата с увиснали пораженски рамене. Искам да изтичам след него, да го прегърна и да го утеша. С огромна болка и чувство на загуба осъзнавам, че никога повече няма да мога да го утеша. Не и след онова, което сторих.

Елена с все сили впива пръсти в ръката на Фауста.

— Мисля, че е време ние двете да посетим баните.

Спомените ми се объркват. До мен достига моят собствен глас от близкото минало.

Катон Стоика умрял в банята, като отворил вените си, за да може горещината да изтегли кръвта от него. Макар да съм чувал и друга версия, че всъщност не е умрял от раните си, а се е задушил от парата.

Няма значение коя версия ще чуеш. Краят винаги е един и същ.

Вила Ахирон — 22 май 337 г.

Каквото и да се е случило днес, всъщност Константин умря през тези четири седмици на двайсетата година от възкачването си на трона. От единайсет години империята живее в тази сянка. Имаме император с трима синове, но без жена; учебници по история, пълни с победи, но без победител. Държахме очите си приковани в пода, а гласовете — тихи, и никога не се осмелихме да опровергаем лъжата. В някои дни си мисля, че тази шарада е докарала цялата империя на прага на лудостта.

Затова ли Александър загуби живота си? Преди седмица бях убеден, че е убит заради онова, което е знаел за Евсевий. Също и Симах. Но сега вече не съм сигурен.

Константин: Симах каза, че знае истината за моя син.

Александър е ровил дълбоко в Хранилището на архивите, премахвайки всяко споменаване на Крисп. Зная, че е преглеждал документите от Аквилея и от двора на Елена. Дали е намерил нещо, което е станало причина да бъде убит — и което Симах е видял, когато е взел кутията за документи?

Има ли значение? Част от мен — онази, която умря с Константин — се подиграва на моето напразно упорство. Какво значат една или две смърти в сравнение с тази на императора? Спомням си нещо, което каза Евсевий: Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.46 Звучи като добър съвет.

Но ако зад смъртта на Крисп се крие някаква истина — истина, за която си заслужава да убиваш — тогава…

Тежки обуща кънтят надолу по коридора. Генералите са излезли от срещата си. Разпръсват се на двойки и тройки из двора със строги и упорити лица. Флавий Урс идва при мен, ограден от четирима стражи. Неговият пост е най-могъщият, но и най-опасният.

— Всичко ли е решено?

— Синовете на императора ще разделят империята помежду си. — Той стиска лист хартия; представям си картата на него — съдбите на милиони хора, разчертани под покрива на тази вила.

— Всички ли го приемат?

— Армията е доволна. — Няма съмнение, че Клавдий, Констанций и Констанс ще ги възнаградят богато за тяхната подкрепа. Освен това предстои войната с Персия, където ще има богата плячка за армията и подмазвачите в нея. — Сега е време за единство.

Мисля си за стария Констанций. Оставиха тялото му два дни на смъртния одър, докато Константин успее да пристигне там. Голям късмет са извадили, че в Йорк е толкова студено.

— Кога ще обявите смъртта?

— Констанций идва от Антиохия. Ще го изчакаме. Това са две седмици — може би три или четири, в зависимост от пътищата и планинските проходи.

— Можете ли да опазите тайната толкова дълго?

— Така е най-безопасно. Армията е обединена, но има други групи, които могат да се опитат да извлекат полза. Вече има слухове…

— Слухове винаги има.

— И те трябва да бъдат разследвани. Междувременно имаме работа за теб.

Той ми подава лист хартия — не е карта, а списък. Плъзвам око по него: видни сенатори, пенсионирани служители. Старата гвардия — хора, които могат да се възпротивят на новото споразумение. Сред тях забелязвам името на Порфирий.

— Намери тези хора. Кажи им, че ако или когато синовете на Август поемат властта, те няма от какво да се страхуват.

— А има ли защо да се страхуват?

Той ме поглежда накриво.

— Просто им кажи. — Вижда моята неохота и изръмжава: — Гай, правя ти услуга. В името на доброто старо време. Давам ти възможност да докажеш своята вярност.

Кимва с глава към генералите и трибуните, събрани в двора.

— Не всеки би ти възложил това. Носят се слухове…

Потупва ме по рамото.

— Хайде, тръгвай, докато още имаш възможност.