Тайната на мъртвите

19.

Прищина, Косово — днес

Шаи Левин, главен патоанатом на отдел „Изчезнали лица и криминологични изследвания“, живееше срещу железопътните линии в една от наскоро боядисаните вили. Те се катереха по хълма срещу центъра, където живееха чуждите проконсули, издигнати над града, който управляваха. Колкото по-високо се изкачваш, толкова по-хубави стават къщите, а посолствата — по-претенциозни. На самия връх на хълма, скътана зад гребена и скрита от очите на дипломатите, беше разположена истинската власт: база „Филм Сити“, щабквартирата на мироопазващата мисия на НАТО в непокорната провинция. Никой не можеше да сбърка йерархията.

Аби мина покрай дипломатическите коли, паркирани до бордюра, изкачи се по стъпалата и натисна звънеца. Надяваше се, че това е нужната врата. През юни беше идвала тук на прием с Майкъл, но спомените й бяха неясни.

Толкова рано в неделната сутрин улицата беше тиха: не играеха деца, нямаше движение. Ниски облаци се носеха над долината и правеха въздуха млечнобял. Аби беше прекарала нощта в хотел — един от онези, които не се посещаваха много от чужденците, прехапвайки устни всеки път, когато асансьорът, който минаваше до стаята й, започваше да се движи. Веднага щом реши, че времето е прилично, тя се измъкна от задната врата и тръгна нагоре по хълма.

— Да?

Шаи Левин стоеше на прага, облечен в бяла риза с разкопчана яка и навити ръкави, панталони с много джобове и бос. Кожата му беше мургава, косата къдрава, а нежните му черни очи не издаваха с нищо ужасите, на които всеки ден ставаше свидетел. Поведението му беше благо и учтиво, английският — с лек акцент. Сред служителите на международните помощни организации той беше легенда. Хората, които не знаеха какво друго да кажат, често го наричаха светец, при което той неизменно се усмихваше и посочваше, че е евреин. В течение на годините Аби го беше срещала десетина пъти на различни приеми в различни части на света, но се съмняваше, че е оставила у него трайно впечатление.

— Аби Кормак — представи се тя. — Работя в правосъдието.

Запита се докъде ли се е разпространила лошата й слава. Изражението на Левиновото лице й отговори напълно.

— А, ти си била заедно с Майкъл Ласкарис от митническите служби, нали? Много съжалявам — чух какво се е случило.

Какво друго си чул? Кафеникав хеликоптер на КФОР прелетя над главите им и направи кръг, за да кацне във „Филм Сити“. Аби се приближи към вратата.

— Преглеждах някои от нещата на Майкъл. Мисля, че сте се срещнали малко преди да умре.

Левин кимна.

— Да, предполагам, че е така.

— Опитвам се да разбера защо беше убит.

Сянка премина по лицето на Левин и то доби изражение, сякаш е чул отдавна очаквана диагноза. Той сякаш се поколеба, но секунда по-късно отвори вратата широко.

— Влез.

Заведе я в модерната всекидневна — отворена, с паркет на пода и дълги френски прозорци, от които се откриваше панорамна гледка към града под тях. Аби й се любуваше, докато той приготвяше чай. Дори за неканения гост помещението излъчваше спокойствие.

Левин поднесе две чаши чай на махагоновата масичка за кафе.

— Ходи ли в полицията?

— По-късно. — Да излъжеш Левин беше все едно да псуваш в черква. Тя го познаваше само по името, с което се ползваше, но и това беше достатъчно. Камбоджа, Хаити, Босна, Руанда, Ирак — където и да имаше заровени трупове в немислими количества, Левин беше човекът с лопата в калта. Той ги сглобяваше наново, правеше ги отново човеци. — Защо Майкъл е искал да се срещне с теб?

— Сприятелихме се в Босна. През 1998 година един земевладелец не искаше да ни разреши да копаем в неговата земя, макар да бяхме почти сигурни, че там има гроб. Майкъл се появи и го убеди. След това пътищата ни се пресичаха от време на време — различни назначения на разни места. Знаеш, че светът е малък.

— Какво искаше последния път, когато се видяхте?

Левин сякаш се почувства неудобно.

— Аби, зная през какъв ад си минала, но трябва да говориш с полицията.

— Те смятат, че съм забъркана, но не съм — добави тя. — Простреляха ме и толкоз.

Тогава й хрумна мисълта.

— От полицията разговаряха ли с теб?

— Само няколко общи въпроса. Казах им, че беше добро момче. Не го познавах отблизо.

— Но той е идвал при теб малко преди да умре. — Още колко пъти ще трябва да го повтарям? — Единствено, което искам, е да открия истината. Сметнах, че можеш да помогнеш.

През това време Левин се беше вторачил в гледката зад прозореца. Сега вдигна очи и срещна въпросителния й поглед с тъжни, пълни със съчувствие очи.

— Майкъл дойде при мен в лабораторията. Имаше нещо, свързано с работата му, за което искаше моя професионален съвет.

Тя знаеше каква е професионалната област на Левин.

— Труп?

— Не би трябвало да ти казвам.

— За бога — помоли го тя. — Ти отговаряш за намирането на мъртъвци. Да даваш отговори. Сигурно всеки ден те чакат сираци и вдовици като мен, които искат да знаят какво се е случило. Дръж се с мен като с една от тях.

— За това си има канали — измърмори Левин, ала повече на себе си, отколкото на нея. Той започна да разбърква чая си, но след това стана, сякаш беше взел някакво решение. — По-лесно ще бъде да ти покажа.

Спуснаха се с колата му надолу по хълма и прекосиха града до сградата на отдел „Изчезнали лица и криминологични изследвания“ в болницата. Макар да бе неделя сутрин, движението беше затруднено.

— Сигурно не си спомняш, но аз бяха в Ирак по същото време като теб. Махавил32 — плахо, като обикновено момиче, което разговаря с капитана на колежанския футболен отбор, каза Аби. — Срещали сме се няколко пъти.

— Помня. Беше в екипа по военни престъпления — чувах добри думи за теб. А сега местиш бумаги в ЕУЛЕКС. Какво се случи?

Този въпрос не беше нов, тя разполагаше с богат запас от отговори. Ново предизвикателство, време за промяна, нови възможности. Но знаеше, че Левин няма да й повярва. Не искаше да го обижда с изтъркани фрази.

— Предадох се.

— Ирак?

Аби поклати глава.

— Можех да се справя с Ирак. Беше толкова епично нещастие, че е трудно да обвиняваш когото и да било за случилото се. Имам предвид всички, които бяха там. От политиците по принцип очакваш да прецакат нещата.

Той я чакаше да продължи. За своя изненада тя откри, че иска да продължи. С него беше лесно да разговаряш.

— Случи се в Конго — каза тихо. Вторачи се през прозореца в триъгълната кула на Радио Косово, в добре облечените млади косовари, които отиваха на неделна разходка в заобикалящия кулата парк. — Село, наречено Кибала. Бях там, когато една нощ пристигна банда на племето хуту. Това е голям минен басейн — много редки метали. Милициите се опитват да контролират търговията, за да се финансират.

Левин кимна.

— Както и да е. Бандата реши, че селяните не й плащат достатъчно. От ООН знаеха, че съществува опасност. Бяха изпратили батальон корейски миротворци, за да държат положението под контрол. Отидох в базата им и умолявах командира им да подсигури селото. Той направо ме отряза. След това ми каза да остана в базата — било прекалено опасно да бъда навън. — Чу се, че е започнала да говори по-високо, а гласът й трепереше от прилива на чувства. — Боже мили, та тия мъже бяха обучени и въоръжени до зъби. Бандитите бяха въоръжени само с мачете и кокаин. Миротворците можеха да ги изгонят от района за по-малко от пет минути. Вместо това оставиха селяните на съдбата им. Повечето бяха жени и деца — мъжете ги нямаше, защото бяха на работа в мините. Единственото, което можех да направя, е да слушам писъците.

— Нека отгатна — каза Левин. — Никой не е чувал за това.

— Някои хора казаха, че причината била икономическа. Както изглежда, металите от тази част на света се влагат в мобилни телефони. Може би корейците са имали заповед да не смущават доставките. — Тя вдигна рамене. — А може и да не е така. След като нещо стане факт, хората направо полудяват защо е било позволено да се случи. Но винаги има милион причини да не правиш нищо. Не е нужно да си корумпиран, страхлив или неспособен. Просто си оставаш в кревата и заключваш вратата. Щом веднъж го направиш, дори само един-единствен път…

— … вече е трудно да го преодолееш — довърши вместо нея Левин. — Знам, много е трудно.

— Как го правиш? — попита тя. — Как продължаваш? Има толкова много зло по света, че каквото и да правим, за да го отблъскваме, то продължава да настъпва. Не стига ли понякога и до теб?

Левин беше вторачил очи в пътя и не отговори.

— Хайде — настоя тя, — аз ти разказах моята история.

— Аз нямам история.

— Тогава тайната ти.

— Няма тайна. Предполагам, че просто… — Той отби, защото една линейка си пробиваше път към болницата. — Човек трябва да погребва мъртвите.

— За призраци ли говорим?

— Не като тези по Вси светии, увити в бели чаршафи. Но ако нещо съществува в съзнанието, значи го има, нали така?

Недоволен от отговора си, Левин се смръщи.

— Ако не погребем мъртвите, както трябва, с почит и достойнство, те стърчат наоколо и ни преследват. Провери в историята. Ние сме първата велика цивилизация, която не знае как да се оправя със своите мъртъвци. За нас това е само логистичен проблем — грижим се да не отнемат много място. Земята е ценна, нали? Обаче човекът не съществува само в своето собствено тяло. Останките ще те преследват, ако не ги погребеш както трябва.

Той се изсмя тихичко.

— Звуча така, сякаш са го правили с мен. С една дума: когато работиш с мъртвите, не се самозаблуждаваш, че работата някога ще свърши. Предполагам, че това е причината да продължавам.

Отделът „Изчезнали лица и криминологични изследвания“ се помещаваше в ниска кафява сграда — една от многото сред разпрострялата се на всички страни болница. Аби слезе от автомобила и се огледа наоколо. Старата й служба — ЕУЛЕКС, беше малко по-надолу по улицата зад няколко разпръснати дървета. Макар да беше неделя сутрин, пак се тревожеше, че е толкова близо. Мина група лекари в бели престилки и тя извърна глава. Левин видя, но нищо не каза.

Той я пусна да влезе и я поведе по стълбището надолу към мазето. Усети как в стомаха й се появи буца. Всичко й се струваше много познато: лющещата се боя, изхабените плочки, миризмата на никотин и дезинфектант, попила в стените. Дъхът й се учести, когато си спомни как се събуди в болницата в Подгорица. Някъде из дълбините на сградата се чуваше монотонното пиукане на монитор за сърдечна дейност, досадно като капеща чешма. Или въображението й играеше номера?

Ако нещо съществува в съзнанието, значи го има, нали така?

Левин отвори дебела стоманена врата. Отвътре изригна сладникавата като сироп миризма на формалдехид и едва не я задуши. ЕС беше платил за подновяването на помещението. Плочките бяха блестящо бели, а лампите на тавана болезнено ярки след сумрачния коридор. На стената редица метални врати като тези на фурните тихичко бръмчаха.

Левин й подаде зелен гащеризон и маска за лицето. След това отвори една от вратите и издърпа дълго корито от неръждаема стомана. Аби вторачи поглед в една точка на стената, после бавно започва да свежда очи, докато не видя какво лежеше в него.

Не беше това, което очакваше. Във ваната лежеше скелет, проснат в цялата си дължина, ръцете плътно до торса, а черепът гледаше към тавана. Костите бяха сухи и потъмнели от годините — едва ли не праисторически. Приличаше по-скоро на музеен експонат, отколкото на резултат от военно престъпление.

— Това ли донесе Майкъл? — Кимване. — Обясни ли защо е у него?

— Искаше да знае какво мога да му кажа за скелета.

— И?

— Скелетът е на човек, вероятно навлязъл в седемдесетте си години, когато е умрял. Почти сигурно е, че са го убили. — Той пъхна обгърнат от гума пръст към задната част на гръдния кош. — Виждаш ли това? Четвъртото горно ребро е срязано точно до хрущяла. Добре се вижда натрошеният остатък.

— Какво означава това?

— Най-вероятно е промушен в гърба.

Аби видя, че зад лицевата маска Левин се усмихва.

— Смешно ли е?

— Предполагам не и за него. Но така или иначе, няма да започнем разследване.

Тя не разбра.

— И защо?

— Защото е умрял преди около хиляда и седемстотин години.

Левин отиде до стената, свали маската и ръкавиците и си изми ръцете. Когато се върна при нея, усмивката му беше изчезнала, но в очите му нямаше отговори.

— Значи Майкъл ти е донесъл открит от него скелет на човек, убит преди повече от хиляда години? — повтори Аби.

— Като изхождам от възрастта, предполагам, че е римлянин. Изотопният анализ го поставя в средиземноморски климат, така че вероятно е пътувал, а състоянието на костите показва, че се е хранил добре — значи е бил богат. И както вече казах, вероятно е промушен в гърба.

Левин прекоси помещението до метален шкаф и извади една папка. Вътре имаше купчинка листове и малък кафяв предмет в найлонов плик.

— Имаше и още нещо. — Той извади друга ръкавица от автомата, плъзна предмета от плика и го сложи под микроскопа на работната маса. — Това е катарама на колан. Хвърли едно око.

Аби прилепи око до окуляра. Виждаше се нещо кафеникаво и размазано, подобно на пласт есенни листа. И в училище не беше много добра в работата с микроскоп. Тя опипом намери винта и намали увеличението, докато картината не стана ясна.

Тогава направо зяпна. От замъглеността се бяха появили букви, замърсени и неясни, но все още се четяха. Тя започна да плъзга предметната масичка, разчитайки ги една по една.

LEG IIII FELIX

— Това е името на римски легион — поясни Левин. — Щастливият четвърти. — Забеляза изненадата й. — Намерих го в интернет. Явно са били разположени в Белград, което не е много далеч оттук. Ако погледнеш под надписа, ще видиш знака на легиона.

Аби взе катарамата от предметната масичка и присви очи, за да я разгледа по-добре. Да, ръждата пречеше и изкривяваше всичко, но успя да го различи. Слаб лъв, с пропорциите на хрътка и къдрава грива, която се спускаше до раменете.

— Момчетата от НАТО не са първите окупатори в тази част на света — подхвърли Левин. — Този обаче не е извадил късмет.

Тя остави катарамата на масата и погледна отново към скелета във ваната. Мъртвите очни ябълки гледаха към нея. Драскотина на челото го правеше да изглежда сякаш сбръчкано в размишления, като че ли изваден от мрака, мъртвият присвиваше очи, за да я види.

Кой си ти, запита се тя.

А ти коя си, сякаш отговори черепът.

— Майкъл каза ли къде е намерил скелета?

— Каза, че било на север, близо до сръбската граница. В бандитския район. Не го попитах защо си играе на Индиана Джоунс там. Сигурно е имал нужда от охрана, защото се появи с един „Ленд крузър“ на американската армия. Американски войник му помогна да внесат скелета.

— Разбра ли как се казва?

— Остави ми автографа си. Майкъл го накара да подпише документите, като каза, че било по-добре неговото име да не е в списъка. — Левин зарови из документите в папката. — А, ето го. Специалист Антъни Санчес, 957-и екип за свръзка и наблюдение.

— Имаш ли представа къде мога да го намеря?

— Доколкото знам, всички американци са в база „Бондстийл“ край Феризово. — Той виждаше какво й минава през главата. — Имаш ли жълт пропуск?

Жълтите пропуски осигуряваха достъп в базите на КФОР. Предполагаше се, че се дават само на служители на НАТО, но по някакъв начин Майкъл се беше сдобил с такъв. Отбиваше се в базите, купуваше цигари и алкохол от безмитните магазини. Това подхожда ли на митнически служител? — беше попитала тя. Той просто се изсмя.

— Съобщи ли на полицията за това? След като Майкъл беше убит?

— Показах им скелета, в случай че има нещо общо с убийството. Щом разбраха колко е стар, не искаха и да знаят за него. Казаха ми да го изпратя на отделението за студени досиета. Не споменах специалист Санчес, защото реших, че може да му навреди.

От миризмата в затвореното подземие на Аби започна да й се вие свят. Отчаяно се нуждаеше от въздух.

— Доктор Левин, благодаря ви много. Надявам се, че не съм ви създала неприятности.

— Всичко е наред. — Той свали гащеризона и го закачи на окачалката. — Гледай само да не се озовеш на моята маса. Въпросите, които задаваха полицаите, когато бяха тук…

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не ти трябва да знаеш отговорите.

— Напротив.

— Знам. — Левин заключи папката в шкафа. — Трябва да надникнеш в очите си. Виждам го всеки ден.

— Какво имаш предвид?

— Погледът на човек, който преследва призраци.

С две ръце Левин избута ваната обратно в стоманения мавзолей и затвори с трясък вратата.