Тайната на мъртвите

14.

Италия — лятото и есента на 312 г.

Ето че станаха четирима.

Галерий умря миналата година — почина от конфузна смърт, която Константин положи големи усилия да разгласи. Вътрешностите му изгниха от вътре навън; тумор растеше в гениталиите му, докато не доби вид, както разказват, на мъж в постоянна възбуда. Червеи се развъдиха в тялото му и ако неговите прислужници бяха сложили парче месо на раната му, щяха да го махнат бъкащо от личинки. Християните бяха възхитени.

Човекът, който наследи Галерий, беше Лициний — селянин войник с обикновено лице и изродено въображение, който веднага се зае да махне младшия съимператор на Галерий Дая. От двореца си в Трир Константин изпращаше и на двамата неискрени окуражителни писма; от време на време, когато изглеждаше, че едната или другата страна ще надделее, някоя дискретна пратка злато възстановяваше равновесието. Колкото по-дълго продължават да се бият, казваше той, толкова по-малка е вероятността да обърнат поглед на запад.

Защото Константин имаше свои собствени битки. Брачният му съюз с Фауста не беше родил нито деца, нито мир с нейното семейство от узурпатори. Константин може да чака за деца, в края на краищата вече има наследник в лицето на Крисп, но не и за мир. Миналата година старият Максимиан се опита да обърне армията му срещу него самия. Константин прости на тъст си; Максимиан показа благодарността си, като се опита да го прободе, докато спи, но планът беше разкрит. Тогава Константин изгуби търпение и предложи на тъста си да изпие отрова. Обаче Максентий, неговият шурей, още е окупирал Рим и цяла Италия — непризнат и неразкаян. След смъртта на Галерий Константин може да си позволи да насочи вниманието си на юг.

Жреците казват да не ходим. Те извършиха всички процедури както трябва: убиха животните по предписания начин, извадиха органите, провериха доказателствата. Червата твърдяха, че е лошо време за кампания. Константин попита: какво знаят мъртвите животни за войната? Основната част от армията на Максентий е във Верона, на североизточната граница, в очакване на нападение от Лициний. Една атака от северозапад ще го завари неподготвен.

— Покажете ми къде го има това в червата? — нарежда Константин.

— Моят брат винаги прави това, което препоръчват гадателите — отбелязва Фауста.

Трудно е да се определи дали това е укор или съвет. Пет години след сватбата зрелостта на юношеството е започнала да се втвърдява като праскова, оставена на слънце. Когато баща й организира убийството на Константин, тя дойде в спалнята на съпруга си, за да го предупреди. Сега ще нападнем брат й — а тези очи с дълги мигли както винаги са празни и невинни.

Чудо е, че успя да убиеш стареца с отрова, мисля си аз. Това ви е в кръвта — на теб и на цялото ти семейство.

И ето, подобно на Анибал шест века по-рано, прекосяваме Алпите. Константин се оказва по-добър авгур от своите жреци. Портата към Италия е Сегузио22 — запалихме града заедно с гарнизона в него. Този урок не остана ненаучен от гарнизона в Торино; те не изчакаха да бъдат заобиколени, а изскочиха да ни срещнат на бойното поле. Константин разгада плана им, притисна ги откъм фланговете, после смаза центъра им с кавалерията и го притиска в стените толкова силно, че пресата от трупове събори портата.

Как можеш да победиш Константин? Гражданите на Милано23 не знаеха — затова просто отвориха портите и се предадоха. Помпеян, главнокомандващият на Максентий, смяташе, че знае, и едва не успя. Битката при Верона беше отчаяна и в един момент сякаш нашата линия щеше да се разкъса: Константин трябваше да се хвърли сам в боя, като мушкаше, сечеше и удряше заедно със своите войници, сякаш се готвеше лично да поваля противниците един по един чак до Рим.

Аз бях до него и пазех дясната му страна. Денят беше мрачен и дъждът шибаше като стрели: мнозина легнаха в гробовете, защото се бяха подхлъзнали в най-неподходящия момент.

От гмежа на битката излетя метателно копие. Видях го прекалено късно — замахнах с щита, но то ме подмина. Единственото, което можах да направя, бе да гледам.

Сега често мисля за мъжа, който хвърли копието. Дали се е подхлъзнал, след като го е запратил? Успял ли е да хване хлъзгавата дръжка както трябва? Възможно ли е някоя дъждовна капка да е паднала на върха му и да го е отклонила от пътя?

Копието прелетя на два сантиметра от лицето на Константин и се заби в знаменосеца до него. Нещастният човек бе повален от коня в калта и изпусна щандарта. Когато го намерихме, вече бе строшен на парчета. Това беше лоша поличба, но нещата можеха да бъдат много по-зле. Подгоних мъжа, който хвърли копието, и му отсякох главата — за всеки случай.

Спечелихме битката — пътят към Рим беше открит.

Това са благословени времена. Септември преминава в октомври, а слънцето грее — златна светлина върху златисти листа. Небесата над нас са сини, въздухът — свеж. Виждаме ясно света. Далеч от ритуалните ласкателства в двора, Константин отново е истински човек: когато сега мисля за него — искам така да го запомня. Разменя си шеги със стотниците, по ботушите му има роса; наведен над картата под светлината на лампа, изстрелва въпроси към нас, неговите генерали; язди белия кон начело на колоната, докато сигурната стъпка на армията люлее пътя. Може светът около нас да умира, но ние знаем, че сме на поход, за да го обновим.

— Рим е нищо — казва Константин една вечер, излегнат на лежанката в палатката след вечеря. По време на кампания той става по-слаб, чертите му се изострят. Меката плът по бузите и брадичката се стопява. — Посочи ми един император от последните петдесет години, който е престоял там повече от месец.

Аз отпивам от виното си и се усмихвам. И двамата знаем, че онова, което казва, и е истина, и не е. Рим е твърде отдалечен от границите, за да бъде полезна столица, затова прекарахме живота си очи в очи с варвари — от Никомидия и Трир, та чак до Йорк. Вълните на историята бяха отминали нататък, оставяйки Рим на брега като изхвърлен от водата кит: подут и потръпващ, крепеше го единствено самоуважението. Но въпреки това си остава царят на градовете, сърцето на нашата цивилизация, изворът на имперските мечти. Да го владееш, означава власт, която няма нищо общо със снабдителни линии или гарнизонни крепости.

— Да не би да ти е дошъл друг ум? — закачам го аз. — Можем да се върнем в Трир и да оставим Лициний да довърши Максентий.

— Ще превземем Рим. — Толкова е сигурен.

Откакто го познавам, Константин притежава аура, която те кара да повярваш в невъзможни неща. По време на тази кампания тя пламти по-ярко от всякога. Все едно да срежеш какавида и да видиш още течната пеперуда. Понякога се вглеждам в него и си казвам, че почти не го познавам.

Той захапва ябълка.

— Помниш ли пътя за Отун? Когато преди три години воювахме с франките?

Отнема ми известно време, но споменът се връща. Походната колона по обед, синьото небе и силната мараня. Изведнъж вдигнахме очи и видяхме съвършен кръг от светлина около слънцето. В неговия център то грееше като капка разтопено злато, а от горящото му сърце излизаха четири лъча, които образуваха кръст.

Армията като един човек падна на колене и благодари на бога на непобедимото слънце — патрона на Константин. След това цял един ден армията беше обхваната от уплах, сякаш бяхме докоснати от божествената ръка. Обаче спахме, ядохме, продължихме похода и въздействието постепенно избледня. Едно от тези чудеса, които се случват от време на време — като кървавочервените луни и гръмотевични бури, чрез които боговете ни напомнят за своето величие.

— Помня, че въпреки това водихме тежка битка с франките — казвам аз.

Константин ми се смее.

— Винаги в очакване на следващата битка.

— Тя никога не е далече.

Той се отпуска на лакът и върти огризката от ябълката между пръстите си.

— А ако можем да построим един различен свят? Свят, в който лятото означава да си играеш с децата си и да пиеш вино, а не да стягаш връзките на ботушите си, за да отидеш на война?

— Тогава ще станеш бог.

Той отхвърля това предположение.

— Говорих с Осий. — Осий е испански епископ, чернокож мъж с бяла коса и три дълбоки бръчки на челото. Едната от мислене, другата от молитви, а третата от изненадите на живота — така обича да казва. — Знаеш ли какво казват християните? Техният бог, Христос, е дошъл на света, за да го освободи от греха. Да донесе мир вместо война.

Ако това е вярно, той очевидно се е провалил. Не го казвам. Това би разрушило нещо между нас.

Константин захвърля огризката от ябълката в тъмния ъгъл на палатката. Един невидим роб я вдига.

— Единственото, което иска империята, е мир. — Когато казва „империята“, има предвид императора. Между тях няма отлика. — От най-скромния селянин на нивата до най-гордия сенатор на Палатинския хълм — всички искат мир. Знаеш ли кое направи малкия град на брега на Тибър най-великата сила в историята? Копнежът за мир.

Правя всичко възможно да не избухна в смях. Това би било грешка. Можеш да се смееш на приятел, но никога на императора.

— Всичко, което сме искали някога, е мир за нас самите. Да можеш да вървиш по пътя, без да те е страх от онова, което идва иззад хълма. Разширихме границите на цивилизацията до краен предел. И сега, вместо да ги защитаваме, ние се бием помежду си за празни титли и безсмислени победи. Опустошаваме хората, които сме родени да спасим.

През цепнатина в завесите виждам сина му Крисп със своя учител, наведен над домашното си по гръцки. Константин говори гръцки, но не може да пише; решен е неговият син да се справя по-добре.

— Гай, кръстът в небето през този ден — това беше послание. Бог протегна ръка и ме призова за слава. Да бъда Негов инструмент за установяване на мир в света.

Той спуска крака от лежанката и става. Аз следвам примера му.

— Ще спечелим битката срещу Максентий, и то по такъв начин, че никой да не може да се усъмни откъде е дошла победата. Моля те, Боже, това да бъде последната битка, която трябва да водим.

— Моля те, Боже — съгласявам се аз послушно.

През нощта, когато лагерът е потънал в сън, моите братя и аз се срещаме в една пещера, за да налеем бича кръв в земята и да подсигурим победата.

Една хладна утрин в самия край на октомври нашата войска се строява за последната битка. Пред нас са изправени една армия, река и град. Подредбата е важна. Вместо да се крие зад непревземаемите стени на Рим, Максентий е изкарал армията си навън и е прекосил Тибър. Явно се е допитал до авгурите, които са му казали, че ако избере полето за битката, Рим ще бъде освободен от един тиранин — а човек никога не е тиранин в собствените си очи.

Обаче Максентий не беше оставил всичко на случая. Беше прекъснал Милвийския мост, в случай че нещата не се развият според предсказанието. Беше го заменил с понтонен мост от талпи и лодки — ако му се наложи да отстъпи, може да го прекъсне и да попречи на Константин да го преследва. Максентий има доверие в авгурите, но в армията си не толкова.

— Какво знае едно мъртво животно за войната? — повтаря Константин своите собствени думи и се засмива. — Не е трябвало да се доверява на магьосници.

— Но тогава щеше да си прахосал парите, които похарчи, за да ги подкупиш — изтъквам аз. Клекнал съм до потока и се опитвам да измия боята от ръцете си.

Тази сутрин, един час преди съмване, Константин направи преглед на армията. Гробници се издигаха по протежение на пътя: той се покатери на един тухлен мавзолей — мраморната облицовка отдавна беше задигната, за да говори на хората. Дори аз не знаех какво щеше да каже.

Започна като всеки генерал. Напомни на армията колко далеч бяха стигнали заедно. Припомни им техните победи. Избра неколцина души от строените, които бяха извършили ярки подвизи, и ги разказа така, сякаш никой не беше чувал за тях. Стандартната процедура. Обаче застанал там, с росата, която се просмукваше в ботушите ми, топлейки се от телата на хората, притиснати около мен, докато луната избледняваше, изпитах усещането, че съм пред едно ново начало.

— Върховният Бог от висините ми изпрати сън — обяви Константин. Бронята му сияеше като звезда на тъмносиния фон на небето. Отвъд полетата зората разкъса хоризонта. — Божият пратеник дойде при мен със знак. Каза ми, че ако днес се сражаваме под Неговия знак, със сигурност ще победим тирана и ще спечелим победа за вечни времена.

В подножието на гробницата настана някакво движение. Един войник се покачи по стълбата и подаде нагоре нещо, което приличаше на дълго копие, обгърнато в бял плат. Константин го взе и когато го вдигна, платът се смъкна и открия новия щандарт. Дълга дръжка, обкована със злато, с имперския флаг, увиснал от златен кръст. Венец, изплетен от скъпоценни камъни, го увенчаваше, а в средата, на фона на разсъмването, бяха изписани буквите ХР.

— Това е Божият знак.

Беше избрал момента много точно. Слънцето се извиси над гробницата и го обгърна с лъчите си. Бляскави отражения се стрелкаха от скъпоценните камъни в щандарта и заслепяваща светлина заля лицата на гледащите войници. В този момент дори аз бяха готов да повярвам.

Никой не попита по какво се различава това от смешната вяра на Максентий в магьосници. Константин беше дал на воините си всичко, за което можеха да мечтаят: победи, плячка и по-малко загуби, отколкото бяха нанесли. Сега можеше да им каже да преплуват голи Тибър и никой нямаше да се усъмни в заповедта му.

Между другото, всички знаят, че днес ще победим. Константин казва, че ако влезеш в битка, чудейки се кой ще спечели, вероятно няма да си ти. Максентий има повече войници, но това са новобранци и помощни части, подкрепени от малко преторианци, които от година не са излизали от базата си. Ние сме закалени в битките воини с хиляди мили победи зад нас. Ако ангелът иска да даде пример — избрал е подходящ ден.

Червени петна замърсяват потока. Избърсвам ръце и се мятам на коня, за да обходя нашия боен строй. Всички се подчиняват на Константиновото нареждане. Хората удрят с плоското на мечовете по щитовете. Каквито и емблеми да са носели преди — рога на овен24, загърнатия в плащ герой Херкулес, гладния лъв на Четвъртия късметлийски — моя легион, сега са покрити от Константиновия монограм — името Христово. Дори нехристияните го носят. Те очакват техният командир да общува с Господа преди битка — да събере божествена разузнавателна информация. Разчитат на това.

Във въздуха се размахват кървавочервени юмруци. Всички вярват, че битката вече е спечелена.

Войниците на Максентий не издържат първата атака. Обикновено срещу добре подредена пехота не се изпраща кавалерия, но Константин предположи, че тези мъже нямат куража за битка. Ние се втурваме надолу по хълма и човешката стена се разпада. Максентий се опитва да избяга по понтонния си мост, но в бъркотията на разгрома въжетата се скъсват и той е запратен във водата. Изваждаме го половин миля надолу по течението, когато водата довлича трупа му до колоните на Милвийския мост. Лично му отрязвам главата, за да може Константин да я покаже на римските граждани.

Година по-късно Лициний най-накрая се отървава от своя съимператор Максимин Дая и го екзекутира. Сега са останали двама императори — Лициний и Константин — Изток и Запад — и двама богове, надничащи ревниво иззад раменете им.

Константинопол — април 337 г.

Седя на пейката в двора на моята къща. Пръстите ми дърпат колана и го завъртат така, че месинговата тока да улови слънцето. Плъзгам нокътя на палеца си във вдлъбнатините и драскотините по метала. Това беше моят cingulum — коланът за меча, с който бях онзи ден и оттогава го нося. Обаче дали е същият колан? Кожата се протри три или четири пъти и бе сменена с по-дълга. Някои от плочките паднаха и бяха сменени с нови. Точно както аз и Константин сме същите хора, участвали в тази кампания, но въпреки това чужди един на друг. Месинговата кожа на стария лъв е издрана и потъмняла.

Пред вратата настъпва някаква суматоха. Чакам иконома да дойде да ми каже кой е там, но той не идва. Вместо това четирима войници в кървавочервени туники и лъснати брони изскачат от мечтанията ми и един уплашен центурион казва:

— Ела с нас.