Тайната на мъртвите

18.

Константинопол — април, 337 г.

Седя на кърмата на лодката. Слънцето залязва над Константинопол; дворецът е в сянка, докато от другата страна покривите на Хризополис греят позлатени. Обхванат съм от мрачно настроение, макар да ми трябва известно време, за да го разбера. Гневен съм, че позволих на Север да ме предизвика, но това постепенно отминава. Не за първи път губя самообладание. Чувствам, че у мен има нещо по-дълбоко, по-злокачествено, но не мога да го докосна.

Оставям го настрана и се насилвам да мисля за същността на нашия разговор. Ако Константиновият син Клавдий е изпратил началника на своя щаб от Трир в Константинопол, трябва да е разтревожен за своя баща. По-точно: тревожи се за своето наследство. Както Константин сам доказа преди трийсет години в Йорк, мястото на един син е до неговия умиращ баща. Ако короната се подхлъзне, той трябва да е там, за да я хване.

Шокиращо е да мисля, че може би Константин умира. Когато го видях, изглеждаше много добре. Но аз съм невеж. Той има лекари и билкари, които изследват всяка капка негова жлъчка или кръв; освен това разполага с роби, които се грижат за него. Ако има кръв в изпражненията му, странни белези по кожата или половината нощ буха, сякаш ще си изкашля червата, някой ще знае. И новините ще стигнат до онези, които са готови да платят за тях.

Защо Север проявява интерес към Александър? Не вярвам тайното завещание на Константин да е било у него. Ако е толкова важно, Константин щеше да обърне града наопаки, а не да ме моли да проведа дискретно разследване.

Гъста мрежа заобикаля Александър. В мислите си се опитвам да проследя нейните нишки. Симах, закостенял поклонник на старата религия, и Евсевий, върховен жрец на новата. Астерий Софиста, надничащ в катедралите, в които му е забранено да влиза. Дяконът Симеон. А сега и Север.

Симах — прокурорът, който е могъл преди трийсет години да убие Александър.

Астерий — предал вярата си, когато Александър е запазил своята.

Църковникът Евсевий, чието повишение е спряно от Александър.

Симеон, който постоянно се оказва на погрешното място в погрешното време.

Север Гарвана, който чака смъртта и бъдещето.

И Александър — мухата в центъра на мрежата, която се гърчи и трепка, докато паяците плетат нишките си.

Най-накрая разбирам какво ме е разстроило. Причината не е в това, че изгубих самообладание, или защото не успявам в начинанието си. Причината е в мисълта как Север стои във вилата си и чака Константин да умре. Това ме засяга — но не заради приятелството, което някога имаше между нас.

Познавал съм Константин през целия си живот — ако някой може да гледа на него като на обикновен човек, това трябва да съм аз, но сега осъзнавам, че съм преглътнал неговия мит за почти богоравния император, без дори да забележа. Ако — когато — си отиде, какво ще ми остане?

Питал ли си се защо Константин е помолил някого, който нищо не знае за Църквата, да разследва смъртта на епископа?

Лодката, която пресича Босфора, е добро място за обмисляне на подобни неща. Робите се напъват, греблата се размахват; лодката сякаш се движи, но брегът не се приближава.

Спя лошо и се събуждам късно. В центъра на това разследване има празнина и мисля, че това е Александър. След три дена влачене из града открих доста хора, които може да са го убили, но все още не съм видял жертвата.

Седя в празната си къща и взимам един от ръкописите, които ми даде Симеон — от Александровите. Нарича се „Търсенето на истината“. Питам се дали Симеон е търсил иронията. Може би Александър ще заговори с мен от гроба си.

Истината не може да бъде другар на насилието, нито правосъдието на жестокостта.

Религията трябва да се защитава не чрез убиване, а с умиране, не с насилие, а с търпение, не чрез грях, а чрез вяра.

Човечността трябва да бъде защитавана, ако искаме да сме достойни за наименованието човешки същества.

Оставям свитъка и го навивам. В него не намирам истината, която търся. Написаното го представя като разумен човек — дори приятен. Нищо, което да подсказва защо някой би искал да го убие.

Религията трябва да се защити не чрез убиване, а с умиране. От кого защитава религията си? От стар враг като Симах? От някого в неговата собствена Църква? Или от човек като Север, за когото религията и политиката са двете страни на една и съща монета?

Осъзнавам, че Александър не може да говори от гроба. Всъщност той още не е в него. Все още е изложен за поклонение, за да могат опечалените да изразят уважението си.

Обзема ме нездраво любопитство. Не го познавах — може би щом го видя като мъртвец, ще науча нещо.

Константин може да е завоювал целия свят, но и той не може да властва над мъртвите. Когато събори стария град Византион, за да го построи наново по свой вкус и представа, една от старите постройки, които остави незасегнати, беше храмът на Венера Либитина — богинята на мъртвите. Той се издига под стария акропол на северните хълмове на града — извън полезрението на императорския дворец и черквите, които увенчават върха на хълма. Черна статуя на богинята е приклекнала на пиедестала: със забулено лице и присвити колене, черните криле разперени, готови да се размахат и да отнесат нищо неподозиращия живот. Магазини и сергии задръстват тесните улици към храма, предлагайки всичко нужно за мъртъвците. Делви с мирта изпълват с миризмата си въздуха — когато духа северният вятър, тя стига чак до двореца. Хладни оръжия със страшни остриета примамват любопитните. Има ленени превръзки; лампи и тамян за палене на гроба; паметни и оброчни плочи — проснати на земята за разглеждане. Каквото ще да казват епископите и философите — смъртта е икуменична — обединява всички. Един и същ каменоделец ще ти гравира християнската риба, лирата на Орфей или змията на Изида. Сарафите въртят добри сделки, разменяйки старите монети със старите богове по тях с новоизсечените от Константин.

— Всички са еднакво добри за лодкаря! — подвиква един от тях весело, когато минавам край него.

Не ми отнема много време да намеря погребалния агент, който е облякъл епископа с разбитата глава. Оказва се мургав египтянин с голямо шкембе и подути от обработката на мъртъвци пръсти. Египтяните държат търговията с погребенията. Между погребалните дюкяни можеш са намериш сергии, които продават всякакви египетски деликатеси. На съседната улица са производителите на папирус. Сигурно Александър е ходил много пъти там. Питам се дали е предчувствал последното си пътуване?

Погребалният агент клати глава, когато споменавам епископа.

— Не можех да направя много. Съблякох и измих тялото; балсамирах го и му сложих одеждите. Но лицето му — просто невъзможно.

— Къде е сега трупът?

— В черквата „Св. Йоан“. Мислех, че като епископ ще го закарат в катедралата, но робът каза, че няма.

— Какъв роб?

— Християнин.

— Каза ли откъде е?

— Не.

Той издува дебели бърни и започва да клати глава, защото съм го разочаровал.

— Мъртвите заслужават своите тайни.

В миналото християните в Рим сбутваха черквите си в пригодени магазини, складове и дори в частни жилища. Когато Константин построи новия си град, той го дари с множество черкви. Но християнското паство се беше увеличило толкова бързо, че те започнаха да не стигат и хората прибягнаха до старите си практики. Черквата „Св. Йоан“ изпълва приземния етаж на жилищна сграда близо до градските стени, който някога е бил баня. Талпи покриват някогашните басейни; тритонът на стената е обезобразен, морските нимфи са заличени с боя, а част от рибите са запазени. Който е решил Александър да бъде изложен за поклонение тук, не е искал да окуражава опечалените.

Робът каза, че няма. Питам се, чий роб?

В понеделник сутринта черквата е почти празна. Радвам се, че няма кой да ме види: чувствам се достатъчно неловко, задето съм влязъл в тяхното светилище. Трупът на Александър лежи на носилка от слонова кост при входа на черквата. Свещи горят в четирите ъгъла; от мангала в краката му се носи пушекът на тамян. Облечен в проста бяла роба, краката му сочат към вратата, бяло платно покрива лицето. Спомням си обяснението на погребалния агент: лицето му — направо невъзможно, и се поколебавам. Никога не съм бил толкова гнуслив.

Дръпвам платното и простенвам.

Разбирам защо погребалният агент беше недоволен. Опитал се е да направи най-доброто, но само е влошил нещата. Успял беше с гребен да изчисти по-голямата част от засъхналата в брадата кръв, но лекетата оставаха и я изпъстряха като мрамор. Очите са затворени, сбръчканата кожа е посипана сякаш с брашно, където агентът е използвал грим. Най-зле е челото. Хлътнало е навътре — един-едничък съкрушителен удар е строшил черепа и е отворил кървава дупка в кожата. Виждат се малки дупки, където погребалният агент се е опитвал да я зашие, преди да се откаже.

Дръпвам парчето платно над слепоочията, покривайки раната. По останалата част от лицето няма повреди, но нещо в мен изпитва нужда да го види такъв, какъвто е бил жив. Протягам два пръста и дръпвам назад клепачите. Процежда се прозрачна течност, подобна на сълзи — мехлем, който погребалните агенти използват, за да държат клепачите затворени. В мен се вторачват чифт тъмнокафяви очи с нещо, което прилича на изненада.

Внезапно обаче изненаданият се оказвам аз. Познавал съм го през повече от половината си живот. Като свещеник в двора на Диоклециан, обсъждащ възгледите, които скоро щяха да го пратят на дибата29 на палача. Учителят, който по време на сватбата подгони момчето, качило се на брачното ложе; и отново — в палатката по време на италианската кампания, наведен над масата, преподава на момчето гръцки, докато Константин размишлява върху намеренията на своя бог. Виждал съм го десетки пъти из домакинството на Константин, но никога не съм му обръщал ни най-малко внимание. Дали съм знаел името му? Сигурно.

Изглежда е учил един от синовете ми.

Странно, че съм го забравил. Все едно да обърнеш къщата наопаки заради загубена монета и накрая да я намериш на мястото, където си я оставил.

Миризмите на тамян и балсамираща течност са се просмукали в стомаха ми. Черни петна замъгляват зрението ми; имам нужда от въздух. Втурвам се към вратата, оставяйки лицето на Александър открито. В края на улицата има площад с чинар. Ако успея просто да поседя на сянка, след минута-две ще се оправя. Ще…

— Гай Валерий?

Не мога да се направя, че не го виждам — почти се блъснах в него. Отстъпвам назад и виждам мъж в официални одежди, блестящи очи и твърде широка усмивка за ужасите в мен. Срещнах го в градината на Симах.

— Порфирий?

— Дойдох да се поклоня на епископ Александър. Той махва с ръка към сградата от другата страна на улицата. — Човек като него заслужаваше нещо по-добро от тази черква. Робите ми капнаха, докато ме донесат до тук. Човек би помислил, че императорът… — Вижда пепелявото ми лице и млъква по средата на изречението. Усмивката преминава в загриженост. — Добре ли…

— Трябва да седна.

Той ме отвежда при лектиката си. Не лягам — щях да се почувствам така, сякаш съм проснат за собственото си погребение. Сядам неудобно на ръба на платформата под сянката на балдахина, докато един от робите отива да донесе вода.

— Отишъл си да се срещнеш с епископ Александър в библиотеката. — Гласът ми потреперва. Все още се боря със спомените си. Все едно съм се прибрал вкъщи и откривам, че нова фигура е нарисувана сред познатите сцени на стената. — Добре ли го познаваше?

— Той ми помогна да науча истината за християнската религия. — Забелязва изненадата ми. — Покръстих се преди няколко години.

— Смятах… като приятел на Симах…

— Аврелий Симах е стоик. — Уморена усмивка. — Външните неща не могат да докоснат душата му.

— Преди трийсет години не беше толкова сговорчив.

— Всички бяхме такива. — За миг очите му стават безизразни, но после отново се фокусират. — Валерий, искаш ли да научиш истината? Преди трийсет години бях не по-малко жесток към християните от Симах. Може би дори повече. По време на преследванията бях в Палестина, след това в Никомидия и вършех ужасяващи неща. Тогава за пръв път срещнах Александър — и тази среща не беше приятна.

Мрежата, която бях изплел около мъртвия епископ, се сдобива с още една нишка.

— Кое те накара да си промениш мнението?

— Видях знака на Божията истина.

Не е възможно да разбереш кога говори сериозно и кога — не. Никога не престава да се усмихва; всяка дума, която произнася, има субективна отсянка, сякаш само я пробва как звучи. Опитвам се да си представя това усмихнато лице, застанало над мангал, да заравя дамгата30 в жаравата.

— Ти участва в походите на Константин. Неговите победи не ти ли се сториха свръхестествени — доказателство, че Бог го е избрал? Щом Максимиан, Максентий, Галерий и Лициний не можаха да устоят срещу него, кой съм аз да споря? Видях как се обърнаха нещата. Бях бивш проконсул, който се беше подхлъзнал от правия път, бях и амбициозен.

— Покръстил си се, за да улесниш кариерата си?

По някакъв начин знаех, че няма да се обиди.

— Трябва да си глупак, за да си избереш бог, който не може да ти помогне. Никога ли не си се чувствал изкушен?

Робът се връща с пълна манерка. Отпивам бавно водата.

— Да, имаше време, когато съм мислил по въпроса.

— Разбира се, твоята кариера едва ли се е нуждаела от това. Префект на преторианците, другар на императора, началник-щаб, консул.

— Това беше много отдавна.

— Аз не извадих толкова късмет. — Стрелна ме с поглед, за да види дали разбирам. — Един скандал — може би си чул? Carmen et error31 — стихотворение и грешка, както казва Овидий. Следващото, което осъзнах, беше, че седя в малка къща на края на света, под сянката на Траяновия вал край Дунава, и размишлявам за своите грешки. Прекарах там цели десет години. — Въздишка и повдигане на рамене. — Както и да е. Поне написах доста стихотворения. И срещнах Александър.

— Той защо беше там?

— Заради религиозен диспут. Нали помниш, че през последните дни на управлението си Лициний се обърна срещу християните, защото смяташе, че помагат на Константин. Затова изпрати Александър в изгнание.

Подритва един камък на улицата.

— Можеш да си представиш колко ужасно беше — прокурорът и неговата жертва, събрани на едно място след толкова години. Може би Лициний е знаел и е смятал, че ще го довърша, макара да се съмнявам, че имаше толкова акъл. Вместо това станахме приятели. Знам, че звучи неправдоподобно, но Александър беше необикновен човек. Аз се опитах да го направя мъченик, а сега стана светец. Никога не спомена случилото се. Чаках, чаках — това ме побъркваше. Тълкувах всеки жест, всяка дума, която казваше, убеден, че е част от някакъв капан. Един ден, когато повече не можех да понасям неизвестността, го попитах направо дали ме помни от Никомидия.

Снишава глас.

— Всичко ми прости. Това не беше неохотната прошка на приятел, комуто си сторил неправда, а той презрително стоварва щедрия си дух върху теб. Никакви укори, никакви проповеди. Каза „прощавам ти“ и това беше всичко. Никога повече не спомена за Никомидия.

Да, голяма полза е имал, нали — отвръща жестокият глас в мен. В главата ми проблясва споменът за завития в бяло платно труп на масата. Подушвам миризмата на течността за балсамиране по пръстите ми. Изпитвам срам и това ми е неприятно.

— Прекарвахме дълги следобеди седнали на брега на Черно море и разговаряхме. Бях омаян от това как този човек ми прости, което бях сторил. Накрая изглеждаше очевидно. Когато Константин победи Лициний в Халкедон и Александър беше повикан обратно, бе невъзможно да отхвърля Христовата милост — или могъщество.

Той млъква.

— Знаеш ли какво написа Александър в една от книгите си? За да управляваме света, трябва да притежаваме съвършените достойнства на един, вместо слабостите на мнозина.

— За Константин ли говори?

— За Бог. Обаче онова, което е вярно за Бог, се отнася и за Неговото творение. Твърде дълго имахме прекалено много богове и императори и страдахме заради това. С Константин ние имаме един Бог, един владетел, една обединена империя. Без разделение, без омраза, без войни. Кой не би повярвал в това?

Това ме кара да повдигна вежди.

— Без войни? Знаеш ли, че докато разговаряме, Константин събира армията си за поход срещу Персия?

Ставам от лектиката, тласкан от гняв, който смятах, че съм овладял.

— Искаш ли да знаеш защо не се покръстих, докато всички — от императора до баняджията, го направиха?

Порфирий учтиво чака.

— Заради лицемерието. Проповядваш мир, прошка, вечен живот — и свършваш като Александър, проснат на маса със залепени клепачи.

Порфирий се засмива и не може да спре.

— Нима вярваш, че ти няма да свършиш по същия начин?