Тайната на мъртвите

28.

Константинопол — май 337 г.

Макар да е вече май, преди да изгрее слънцето, е още студено. В този час Константинопол е призрачен град: крачките ехтят под празните колонади, а статуите сякаш се пробуждат за живот. От вратите на фурните в пекарните греят малки огньове. Миризмата събужда у мен вълчи апетит.

Прекосявам форума. От върха на своята колона на трийсет метра от земята Константин ме следи с поглед. Висок е трийсет метра и всеки сантиметър от него е божествен: гол, с лъчиста корона, чиито дълги заострени краища се протягат, за да стигнат зората. В едната ръка държи копие, а в другата стиска глобуса на света. Инженерите му го монтираха на колоната за една нощ и когато слънцето изгря, Константин се появи над града сякаш от небесата. Чух, че християните били бесни.

Трудно е да свържеш огорчения човек, когото видях в мавзолея, смален от вечността, с бога над мен. Опитвам се да не мисля за това и продължавам да бързам. Завивам наляво надолу по хълма, между сградите зървам сивото море и отново ускорявам ход. Не искам да закъснявам.

Човек има чувството, че градът е опустял. Константин потегли на война преди три дни. Хиляда войници се събраха на августеума, величествения площад пред двореца. Константин в златна броня ги изведе от града в позлатена колесница, теглена от бели коне. Слънцето, някогашният му покровител, отново го благослови. Христограмът, прикрепен към шлема му, грееше; стражите от Школата в своите бели униформи блестяха като острие от светлина зад него.

А пред всички тях вървеше лабарумът — щандартът, който бе изковал пред Милвийската битка. Минали са почти двайсет и пет години, откакто за пръв път го показа, застанал върху една гробница край Виа Фламиния. Оттогава рядко е имало година да не предвожда армията в битка. Готи, сармати, франки, императори съперници — всички те срещаха непобедимия щандарт и бяха разбивани. Въпреки това по него няма и драскотина. Златният венец, който обгражда христограма, е толкова ярък, колкото в деня, когато е бил изработен; слънчевите лъчи блестят през инкрустираните скъпоценни камъни като звезди.

Цялото население излезе да гледа, изпълваше улиците в продължение на мили без край. Вероятно повечето са се питали дали някога ще го видят отново — и кой ще води армията, когато поеме по пътя назад.

А сега дойде време за едно друго заминаване. Днес Симах потегля с кораб за Пирея на еднопосочно пътуване до някаква безименна скала в Бяло море. Дошъл съм да го изпратя. Мисля, че поне това му дължа.

Спускам се по стръмните стъпала между два склада и излизам на кея. Макар да е много рано сутринта, пристанището вече кипи от живот. Рибари разтоварват нощния улов; камъните звънтят, докато роби търкалят амфори с вино към празните ръчни колички. В другия край, където стълбище води към кораба, стоят четирима войници от дворцовата охрана и си разказват мръсни истории. Симах не е с тях.

Приближавам ги.

— Тук ли е Аврелий Симах?

Никой от тях не ме разпознава и не отдава чест. Били са още деца, когато за последен път съм предвождал легион. За всеки случай сержантът ме оглежда предпазливо.

— Кой иска да знае?

— Приятел на Август. — Показвам им диптиха от слонова кост и те застават мирно.

— Още не е дошъл — отговаря сержантът. След това оглежда небето. — Дано дойде по-скоро, защото при изгрев смяната ми свършва.

— И този там — добавя един от войниците, когато посочва една фигура, която се крие в преддверието на склада за зърно със спусната върху лицето качулка на наметалото — пита за затворника.

Тръгвам надолу по кея. Хрумва ми нещо, което Симеон беше казал — ако има справедливост, днес сутринта ще го кача на този кораб — но въпреки това тръпки полазват по гърба ми. Сега, когато Константин е заминал, градът е по-опасно място.

Фигурата излиза от преддверието и тръгва към мен. Качулката се свлича назад: Порфирий. През изминалата седмица е остарял. Театралната енергия, която помня от Симаховата градина, е приглушена; блясъкът в очите — избледнял. За моя изненада той ме прегръща като стар приятел.

— Ние, възрастните хора, трябва да се държим един за друг — заявява, — преди младите напълно да са ни изхвърлили.

Отстъпва и ме оглежда изпитателно.

— Чух, че не си одобрил онова, което сториха на Симах.

— Август лично произнесе присъдата по случая.

— Човек би си помислил, че щом е решил да го извърши толкова явно, Симах просто би си признал.

Дали не се опитва да ме накара да кажа нещо инкриминиращо? Оглеждам оживеното пристанище: пристанищния хамалин, който похапва навита зеленчукова питка, седнал на амфора, пристанищния писар, почукващ със стилото си върху плочка за писане. Където и да отидеш в този град, винаги има публика. По-добре да си мълча.

— Чух, че показанията на роба се оказали решаващи — настоява Порфирий. — Сам ли го разпита?

Де да бях! Който и да беше скроил шапката на Симах — робът беше ключът към него.

— Измъчвали са го в двореца. На следващата заран вече беше на път за сребърните мини в Дардания. — Разтворих ръце. — Понякога римското правосъдие е прекалено бързо за стар човек като мен.

Той кимва — повече няма да измъкне от мен.

— Въпреки това си дошъл да изпратиш Симах. Много мило от твоя страна.

— Август иска да бъде сигурен, че наистина е заминал. — Казвам го на шега, но прозвучава жестоко.

Порфирий леко отстъпва.

— В това не може да има съмнение. Симах е стоик — ако не друго, поне ще замине с достойнство.

Обаче все още няма и следа от него. Слънцето изгрява, войниците започват да мърморят. Кошове риба се товарят на количките и поемат по улицата към пазара. Порфирий и аз чакаме в мълчание. Виждам как той започва да се вълнува: бе защитил приятеля си пред мен и ако Симах не дойде, честта му е изложена на опасност. Започва да се разхожда по кея, като нетърпеливо хвърля погледи нагоре по хълма.

Сержантът се приближава. Аз имам пълномощия от императора и изведнъж съм се превърнал в авторитет.

— Още преди час трябваше да е тук. Дали да не отидем у тях?

Уморих се да чакам.

— Аз ще отида.

Без да пита, Порфирий тръгва с мен. За възрастни мъже изкачването е трудно. Когато стигаме пред къщата на Симах, и двамата пухтим като товарни коне.

Вратата на къщата е заключена. Дърпаме въженцето на звънеца, който виси отвън, но никой не отваря. Цялата му собственост е била конфискувана: робите са задържани и продадени, но все е останал някой освободен, за да подготви заминаването му.

— Може да е поел по друг път надолу към пристанището? — предполага Порфирий. — Сигурно сме се разминали по пътя.

— Ако е така, вече е заминал. — Не ми харесва мисълта отново да слизам надолу до пристанището. Какъвто и импулс на милосърдие или вина да ме е накарала да искам да изпратя Симах, с издигането на слънцето над хоризонта е избледнял. Историята, в която Константин ме въвлече, свърши и се чувствам стар. Време е и аз да тръгвам.

— Тук има странична врата. — Порфирий е завил зад ъгъла на къщата.

Едва не го оставям да продължи сам, но любопитството ми изведнъж надделява и ме кара да го последвам. От тази страна на сградата няма прозорци — между нея и къщата на съседа се простира тесен пасаж. На половината път по нея в тухлената стена се вижда кафява дървена врата.

Порфирий натиска дръжката и вратата се отваря. Прекрачваме през прага и се озоваваме в малък склад, който мирише на дървени стърготини. Трески и парчета кора са осеяли пода: дори дървата му за огрев са отнесени. В съседните стаи прахта вече е започнала да се сляга. Те ми припомнят едно изоставено укрепление на източната граница, което видях преди много време — плавей, изхвърлен на брега, до който някога е стигала границата на свиващата се империя. Единственото, което намираме вътре, е прах.

Още една врата — друго празно помещение, и изведнъж се озоваваме в ярката светлина на двора с колонадата, която гледа към градината. В нейния център до басейна лежи Аврелий Симах с увиснала надолу глава.

Един-единствен поглед е достатъчен, за да ми стане ясно, че никъде няма да заминава.