Тайната на мъртвите

45.

Рим — днес

На четири и половина километра от центъра на Рим Виа Касилина се превръщаше в грозна пътна артерия: четири ленти, пълни с превозни средства, разделени от тънка стоманена мантинела. Зад метростанция „Свети Марчелино“ се издига черква с розова мазилка, посветена на ранните християнски мъченици свети Петър и свети Марцелин. До нея имаше тухлено училище, което приличаше на склад, а помежду им минаваше бетонна стена с две врати — едната голяма, а другата малка. Голямата се отваряше към просторен паркинг, който служеше и за игрище на училището; малката, която не беше достатъчно висока за възрастен човек, водеше към тесен пасаж между двете стени. Метална врата затваряше пътя.

Марк го проучваше с бинокъл. Бяха спрели във вътрешния паркинг на бензиностанцията от другата страна на улицата — Марк и Аби, Бари и Кони. На Аби вече й прилошаваше от компанията им.

— Не изглежда кой знае какво — обади се Бари.

На петдесет метра от пътя поломената извивка на тухлена ротонда стърчеше над стената. Нямаше покрив и повече от половината й стена липсваше. Приличаше на беден братовчед в сравнение с величието на джамията „Фатих“ и дори с мавзолея на Диоклециан в Сплит.

— Собственост е на Ватикана — каза Кони от задната седалка. — Предполагам, че не могат да се грижат за всичко.

Марк имаше нещастен вид.

— Първо джамията, сега пък папата. Не можем ли да идем на място, което не е свързано с някоя обидчива религия, прочута с обявяването на свещени войни?

— Защо не включим полицията? — попита Аби.

— И да ядосаме някоя държава? — Марк поклати глава. — Нашият посланик в Анкара сега удря чело пред турското разузнаване и обяснява защо мобилизирахме петстотин полицаи, едва не нахлухме в една от най-светите им джамии и се измъкнахме от града, без дори да благодарим. От сега нататък ще действаме само на основата на заслужаваща доверие разузнавателна информация.

— Сигурна съм, че това ще е приятно разнообразие за теб.

Бял „Фиат“ зави в бензиностанцията и спря до тях. Марк свали прозореца и махна на шофьора да направи същото. Бари държеше черен автоматичен пистолет в скута си.

— Доктор Лузети? — попита Марк.

Шофьорът на фиата кимна. Всички слязоха и се здрависаха, подобно на търговски пътници, които ще отидат на конференция с една кола за икономия. Доктор Марио Лузети от папската комисия по свещена археология беше мъж на средна възраст, подстриган по войнишки, с очила без рамки. Носеше джинси, бяла риза и черен блейзер. Нямаше вид на човек, който често се усмихва; точно в момента изглеждаше особено нещастен.

— Искате да видите катакомбите?

— Смятаме, че един от най-издирваните в Европа мъже — опасен престъпник — ще се опита да проникне с взлом и да открадне безценен артефакт — каза Марк. Говореше високо, както много англичани правят в чужбина; затова казаното прозвуча смешно мелодраматично.

Лузети присви устни и издиша през уста.

— Катакомбите заемат площ от трийсет хиляди квадратни метра. Имат четири и половина километра пасажи и галерии, издигащи се на три равнища. В тях са извършени между двайсет и двайсет и пет хиляди погребения. Може би още има места, които никой не е разкопавал. От шестнайсети век насам катакомбите са откривани ден след ден: всеки обирач на гробове и крадец в Рим е слизал там. Ако вашите престъпници търсят нещо, вероятно са закъснели с четиристотин години. А ако не са, със сигурност ще им отнеме още петстотин, за да го намерят.

— Не ми пука какво ще намерят — отговори Марк, — стига ние да открием тях.

Кони остана в колата, а Лузети поведе другите през улицата и отключи малката врата, която ги пропусна надолу по тесен пасаж. В края му втора врата ги пропусна през стоманена ограда с бодлива тел отгоре в кръглото пространство, което заобикаляше старата ротонда. Сега отблизо Аби видя колко огромна трябва да е била: толкова голяма, че в извивката на руината се беше сгушила двуетажна къща. Имаше малко следи от реставрационни работи — няколко бетонни подпори, няколко стени със срутени краища, които бяха оправени — но никакви признаци на скорошна дейност.

— Знаете ли историята на тази ротонда? — попита Лузети. — Била е гробница на света Елена. Император Константин решил, че не иска да бъде погребан в Рим, затова я отстъпил на майка си. Преди тук се намирало гробището на императорската конна гвардия, но тя се била срещу Константин в битката при Милвийския мост. Той разпуснал легионерите и се изпикал на кокалите им.

Лузети отключи къщата и ги въведе в подобна на пещера зала с мраморен под.

— Целият район в течение на векове бил имперско имение, наречено „Дуас Лаурос“. След като императрица Елена била погребана тук, Константин го дал на папството. Все още ни принадлежи.

Двама собственици за две хиляди години. В този момент Аби разбра времевите рамки, в които мислят папи и императори.

Къщата изглеждаше изоставена. Аби усети праха и влагата във въздуха; затворените с капаци прозорци я потапяха в скръбен сумрак. Лузети започна да сваля от дървените закачалки каски, челници и светещи жилетки и да ги раздава. Бари се вторачи в отразителните ленти на жилетките и се смръщи.

— Искаме ли да бъдем лесно различими, когато гоним опасен престъпник?

— В катакомбите е много тъмно. Ако ви изгубим, може повече никога да не ви видим.

Те облякоха защитните дрехи. Лузети отвори една странична врата и натисна ключа за осветлението. Гола крушка освети каменна стълба, която се спускаше в земята.

— Това ли е? — попита Марк.

Не изглеждаше кой знае колко впечатляващо — във всяка викторианска къща имаше подобна стълба, която водеше в мазето.

— Това е пътят надолу.

— Има ли друг вход?

— Официално не.

— А неофициално?

— Това е древен град — вдигна рамене Лузети. — Ако някой копае в мазето си, може да намери пещера, старо обиталище, изгубен тунел. Не много отдавна откриха напълно неизвестна катакомба под Виа Латина.

С Лузети начело, те потънаха в мрака.

Константинопол — юни 337 г.

— Нека ти разкажа нещо за тъмните места на този свят.

В помещението под Константиновия мавзолей мракът е пълен. Моите похитители ме избутаха да седна на каменна пейка до стената — не толкова силно, за да ме наранят, но не и внимателно. Пуснаха ръцете ми, но ги усещам да се движат извън моя обсег, готови да скочат върху ми, ако се опитам да избягам.

Къде бих могъл да отида? Какво бих могъл да кажа?

Единственото сетиво, което ми е останало в този мрак, е слухът. Слушам историята на Порфирий.

— Преди трийсет години по време на гоненията Симах ме изпрати на мисия до Цезарея в Палестина. За човек като мен това беше задача, която подпомага кариерата: в сърцето на християнската религия.

Знаех какво да правя. Реквизирах мазе, което не беше по-различно от това, и го превърнах в тъмница. Разследвах детайлно всеки слух за магистрат, който отказва да прави жертвоприношения, или за жена, която не излиза от дома си в неделя.

Един ден през зимата моите агенти чули за християнин, който се криел в дома на търговец. Претърсили къщата, но нищо не намерили; тогава забелязали, че не е запалил огън. Стъкнали огъня и зачакали. Скоро чули шумове от хипокауста47 под пода. И през ум не им минало, че християнинът изобщо няма намерение да излиза. Когато отворили капака, го заварили как се опитва да изгори ръкопис на огъня, който били запалили. Естествено, били любопитни. Арестували човека с ръкописа и го доведоха при мен.

Мъжът нищо не ми каза. Какво ли не опитвах, за да го накарам, но така само му помагах. Единственото, което искаше той, беше мъченичеството. Но ръкописът… — Порфирий въздъхна, все едно голяма тежест беше паднала от раменете му. — Ръкописът разказваше една необикновена история. Знаеш ли, че християнският бог Христос е разпънат на кръст по времето на Тиберий Август?

Знам това. Една от първите реформи на Константин беше отмяната на разпъването на кръст като форма на наказание, защото било обида за него.

— Когато Христос бил свален от кръста, неговите последователи запазили дървото, не могли да го зарежат там. След възкръсването му от смъртта осъзнали, че то притежава голяма сила — в крайна сметка било оръжие, с което е бил убит един бог. Съхранявали го на тайно място, известно само на малцина, в продължение на единайсет поколения. Ръкописът ги изброяваше. След внимателен прочит беше лесно да предположиш къде се намира.

— Ти си го намерил?

— Не тогава. Усилията ми не останаха незабелязани и Симах ме върна отново в Никомидия. С изгонването на християните от всяка имперска служба имаше много възможности за повишение. Но аз не забравих. Години по-късно в заточение си казах — ако е вярно, може да го използвам за пазарлък да се върна в Рим. Изпратих куп стихотворения на Константин, като се надявах да го впечатля, но той ме отряза. Тогава чух какво се е случило с Крисп.

В мрака нещо се размърдва, подобно на чудовище от древния свят, завързано с верига в пещерата си.

— В ръкописа се разказваше легендата, която ранните християни приписваха на кръста — в деня, когато Христос бил разпнат, пролятата от него кръв попила в дървото и го преобразила. Оттогава, твърдели те, то имало силата да възкресява мъртвите.

Беше толкова нелепо да се твърди подобно нещо, че аз избухнах в смях. Каменно мълчание ме смъмри от мрака. Порфирий беше напълно сериозен.

— Предположих, че Августа Елена е приела зле смъртта на своя внук. Писах й, намеквайки за това, което зная. Тя бе вярваща жена, разбита от скръб: беше напълно готова да повярва. Повика ме обратно, изслуша това, което имах да казвам, и веднага пое за Палестина.

Тази част я знам. Улиците на Рим още не бяха почистени от тържествата по случай двайсетгодишнината, когато Елена потегли към Ерусалим. По това време всички смятахме, че предприема някакво ритуално пречистване заради случилото се с Крисп или че иска да се отдалечи колкото може повече от Константин. Върна се година по-късно и скоро след това умря.

— Намери го — рязко казва Порфирий. — Тръгнала по дирите, които аз й дадох, и намерила стария кръст. Донесе го в Рим. По това време под нейното покровителство вече бях квестор на града — скоро щях да стана префект. Управлявах имението „Дуас Лаурос“. — Отсянка на стария му неприятен хумор се долавя в гласа му. — Мисля, че си идвал там веднъж.

Веднъж. През юни на тази обречена година на юбилея. Помня Рим, как Константин минаваше през различните етапи на ритуалите по случай годишнината като статуя, докато сто хиляди души с безизразни лица гледаха и надаваха приветствени викове, преструвайки се, че никога не са чували за Крисп. Помня как веднъж, късно през нощта, когато Константин беше пиян, яздих навън от Рим по Виа Касилина до старото гробище, където беше построил своя мавзолей. Двама доверени стражи от Школата караха един дълъг ковчег, който носехме чак от Пула. Помня сянката на голямата ротонда върху старите надгробни камъни; скърцането на ключалката и тропането на краката ни, докато слизахме по стълбите. Помня лампите като очи в стените, дълбоките сенки, които хвърляха върху безкрайните тунели. Помня трясъка на капака, когато затворихме саркофага в най-дълбокия и далечен край на катакомбата; шума, който отекна в малкото помещение така, че откърти камъчета от тавана, помня и пристъпа на ужас, че ще бъда жив погребан с човека, когото бях убил. Помня сълзите, които мокреха бузите ми, когато целунах ковчега и измърморих последното сбогом.

— Защо ми разправяш всичко това? — Спомените ме задушават. Гласът ми едва излиза и наподобява по-скоро грачене.

— За да разбереш.

В мрака лумва светлинка. Един от мъжете до мен държи лампата. За момент очите ми не виждат нищо — само болка. Когато се приспособяват, виждам тухлени сводове да се извиват над главата ми; кръг от мъже около мен. И наблизо, отзад, сякаш се срамува от нещо, лицето, което е обсебило кошмарите ми през последните десет години.

Зяпвам. Сърцето ми се раздира от невъзможността на видяното.

Гледам мъртъв човек.

Рим — днес

Тя никога не беше страдала от клаустрофобия, но това беше съвсем различно. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че е заобиколена от мъртъвци. Проходът беше толкова тесен, че раменете й почти опираха в стените — подобна на восък сива скала, по която още личаха следите от длетата, които го бяха изкопали. Аби се опита да си представи гробарите, изровили катакомбите със собствените си ръце, затворени под земята без светлина и въздух.

Доктор Лузети сложи ръка на скалата.

— Познавате ли този камък? Нарича се туфа. В естественото си състояние е много мек и лесен за обработка, но щом го изложиш на въздух, става твърд като бетон. Затова катакомбите са изкопани лесно и са се запазили толкова добре.

Стените не бяха дебели. В тях от пода до тавана с малко разстояние помежду им бяха изсечени ниши. Някои бяха отворени, други закрити с парчета керемиди или мрамор. Въздействието беше такова, че стената приличаше на каталожен шкаф с безброй чекмеджета.

— Кубикула — обяви Лузети. — Камерите, в които са погребвали хората.

Той насочи лъча на челника си към една от мраморните плочи. В покритата с жилки повърхност беше изсечен груб христограм: ХР.

— Украсявали са гробниците, за да знаят къде да намерят предците си.

Това накара Аби да се замисли.

— Познавате ли символ, наречен ставрограм?

— Разбира се.

— Има ли го тук?

Лузети се смръщи.

— Катакомбата е затворена от дълги години — минало е много време, откакто съм слизал тук. А и повечето предмети с надписи са задигнати от крадците.

През първите няколкостотин метра пътя им осветяваха редица електрически лампи. После свършиха и сега лампите на каските им бяха единственият светлик, четири тесни лъча, които кимаха и подскачаха, докато навлизаха все по-дълбоко в тунела.

— Как са се ориентирали хората тук долу? — попита Марк.

Аби си помисли, че го казва само за да чуе човешки глас.

Лъчът светлина от челника на Лузети се насочи към малка ниша на равнището на хълбоците им.

— Това е ниша за маслена лампа. Намирахме ги навсякъде, където сме разкопавали. По времето на Рим е имало стотици и хиляди лампи, които са осветявали пътя.

Те продължиха пътя си покрай безброй редици погребални камери.

За да стигнеш до живите, трябва да се промъкнеш между мъртвите, помисли си Аби. Сега със сигурност се промъквам между мъртвите. Давя се в подземното море на мъртвите.

След още двайсетина метра тунелът се раздели на три. Те спряха.

— Накъде? — попита Бари.

— Няма и следа от хората на Драгович. — Лъчът от челника на Марк описа арка, докато оглеждаше пътя, по който бяха дошли. — Ако ще идва, значи още не е пристигнал. Да се върнем на земята и да организираме наблюдение.

Той мрази това повече и от мен, помисли си Аби. Запита се дали катакомбата бе отпушила някакъв мрачен спомен — или беше просто смущението на младостта, сблъскала се с оголените кости на смъртността. Насили се да диша бавно. Това не е злокобно място, каза си тя. Лъчът на челника й се спря на малко парче мрамор, напъхано в отвора на една камера. Надписът гласеше: IN PACE — В МИР, и дори Аби знаеше какво означава той. До него имаше христограм, а отгоре грубо изсечен гълъб с маслинено клонче в човката.

Мир и надежда. За миг Аби зърна човечност тук, където бяха погребани хора, редица след редица, в търпеливо очакване. Гробниците вече не изглеждаха толкова зловещи.

Лъчът на фенерчето продължи нататък и докато се плъзгаше, улови нещо. Сянка в камъка, очертания, които попаднаха в светлината като молец. Аби завъртя бавно глава, за да ги фокусира.

Ето там. Очертанията бяха тънки и плитки, леко извити, и осветени отдолу, не хвърляха почти никаква сянка. Тя ги беше забелязала само защото челникът беше закрепен на главата й. Дори тогава трябваше да държи лъча леко косо: ако го насочеше направо, следите от длетото се стопяваха в скалата. Формата, която бе ръководила живота й, откакто преди два месеца в Прищина Майкъл й беше дал кутията за бижута — ставрограма. Беше изсечен над входа на тунела отляво и я канеше.

Промъкна се край Лузети и зашляпа надолу по прохода. Чу зад себе си едно жално „ей“ от Марк, но не му обърна внимание. Десет метра по-нататък проходът свърши с Т-образно кръстовище. Тя отново погледна наляво и надясно и го видя отново: същия символ, изсечен над входа от лявата страна.

Спасителният знак осветява пътя напред.

Лузети вървеше начело, а Бари и Марк след него. Аби завършваше групата. Понякога си въобразяваше, че чува тихи стъпки зад гърба си, но всеки път, когато насочваше лъча светлина назад в тунела, виждаше единствено гробниците.

Все едно крачеха през мъгла — извън времето и пространството. От време на време редиците гробници се прекъсваха от входове, които водеха в малки зали, където са били погребани по-богати или важни фамилии; тъмните тунели, които се разделяха и пресичаха, изплитаха мрежа дълбоко под земята. Ако ставрограмът ги водеше в кръг, можеха да го следват завинаги — обиколка след обиколка.

Спуснаха се по стълба, след това по друга. Въздухът стана по-студен. Земята под краката им беше влажна и лепкава като мокър пясък. Таванът се спусна по-ниско, сякаш тежестта на света отгоре го притискаше надолу. Аби изгуби чет на завоите, които направиха. Беше почти сигурна, че без ставрограмите трудно ще намерят пътя навън.

Спряха толкова рязко, че тя се блъсна в Марк. Тунелът беше стигнал отново до Т-образно разклонение. Лузети, който водеше, бе насочил челника си наляво, надясно и след това отново надясно.

— Тук няма знак.

— Трябва да има — възрази Марк, а в гласа му се долови напрежение. — Не може да са ни довели чак дотук и сега да ни изоставят.

— Те? — попита Лузети. — Мислиш, че те те водят там, където искаш да отидеш?

Четири лъча от челници кръстосваха зърнестата скала. Напред се виждаше мръсна тухлена стена, която запълваше ниша в скалата от пода до тавана.

— Това скорошно ли е? — попита Марк.

Лузети поклати глава.

— Не, римска зидария е.

— Може би трябва да продължим направо — обади се Аби. Тя се промъкна покрай Марк и Бари и почука зидарията. Макар и след толкова столетия, беше здрава.

— Може би…

Куршумът улучи Марк право в гърдите и го завъртя. Трясъкът на изстрела заехтя надолу из катакомбата. Бари се отпусна на едно коляно, обърна се и стреля три пъти. Аби се хвърли на пода в прохода и запълзя.

Зад гърба й отекнаха още изстрели, проблясваше огън от дулата. В тясното пространство стрелбата звучеше като от артилерийско сражение. Тя се изправи и хукна надолу по тунела, търсейки страничен проход, който да й помогне да се изгуби в лабиринта.

Тунелът свърши в грубо изсечена стена. Нямаше тухли, нито пресечки — само скала, където търпението или волята на копачите се бяха изчерпали и те бяха сложили инструментите си на рамо и се бяха обърнали, за да се върнат на повърхността.

Шумът от престрелката улягаше в тунела като прахоляк. Тишината беше дори по-дразнеща, но не продължи дълго. Откъм гърба си, но много далече, Аби чу бавни стъпки, които се приближаваха.

Метал щракна върху метал, когато затворната шейна на пистолета се плъзна назад.