Тайната на мъртвите

42.

Константинопол — юни 337 г.

Няма нищо, което да забави човек толкова, колкото заплахата от смърт. Последният месец е най-бавният, който някога съм преживявал. Откакто се върнах от Никомидия, всеки ден следвам една и съща безукоризнена рутина. Ставам късно и си лягам рано. Напредвам с имената от списъка на Урс, като използвам лъжата, че Константин ме е помолил да потърся тяхната подкрепа за синовете му. Ходя в обществените бани, но избягвам разговорите; не стъпвам на форума. Отпратих всички роби, с изключение на моя иконом, и дори той не е претоварен от скромните ми изисквания.

Понякога се питам дали Крисп е прекарал по този начин последната седмица от заточението си в Пула. И се питам кой ли ще дойде за мен.

Последното име в моя списък е Порфирий. Запазих го за края — той представлява неща, за които не искам да мисля. Когато живееш с условна смъртна присъда, трябва да стискаш здраво въображението си.

Денят, в който отивам да се срещна с него, е горещ и задушен: голото слънце бие по града, разярено от загубата на най-любимия си син. Стоя дълго време на прага и вече почти съм готов да си тръгна, когато най-накрая вратата се отваря.

— Тези дни не приемам много посетители — извинява се Порфирий. — Така е по-сигурно.

През една отворена врата успявам да видя поставена в атриума маса, отрупана с чаши и чинии. Нищо не казвам.

— Нали нямаш нищо против да говорим в кабинета? Точно пребоядисвам атриума.

Поглеждам назад към атриума — не бях видял никакви следи от бояджии. Единственото, което виждам, е вратата — безшумно затворена от невидима ръка.

Води ме към кабинета. Писалището е отрупано с листове, планове и чертежи на нещо, което прилича на храм. Един роб ни донася вино. Взимам чашата, но не отпивам.

— Константин ме помоли да дойда. — Изречението вече е толкова добре репетирано, че почти съм забравил, че е лъжа. Порфирий не е толкова наивен.

— Чух, че Август се… — изтънчена пауза — … е разболял.

— Последния път, когато го видях, беше жив. — Това е чиста истина. — Но той е стар човек и е загрижен за бъдещето на империята.

— Да няма списък с размирници, заради които се тревожи? — Той вдига ръка, за да не отговарям, и изстрелва имената на половин дузина от мъжете, които съм посетил през последните две седмици.

— Щом знаеш с кого съм се срещал, вероятно знаеш и какво съм казал.

— Вероятно.

— Сега не е време за разногласия. Когото Константин посочи за наследник — или наследници — ще има нужда от мирна единна империя. Хората, които го подкрепят, няма от какво да се страхуват.

Хитър поглед.

— Предложение ли ми правиш?

— Предавам съобщение. — Разтварям ръце в знак на невинност — или на безсилие. Без гаранции.

— Смятай го за предадено. — Той взима писалка от бюрото и започва да я върти из пръстите си. — Забравяш нещо — аз прекарах десет години в изгнание, защото написах стихотворение, което обиди Константин. Нямам желание да се връщам там.

Оставя писалката. Ръката му трепери и се блъска в месинговата лампа, която затиска единия край на ръкопис. Лампата пада на пода, свитъкът се навива и се дръпва като завеса, за да открие рисунките отдолу. Взирам се в тях.

Възвишение на фронтона на храм или мавзолей — триъгълна фасада с венец по средата. А във венеца — монограм: наклонен кръст, чийто връх завършва с примка.

— Плановете за моята гробница — обяснява Порфирий. — Наел съм архитект да работи по тях.

— Скоро ли очакваш да ти дотрябва?

— Добре е да бъдеш подготвен. Нашето поколение — ти, аз, самият Август — времето ни изтича. Трябва да се замислиш за своята.

— Моята вече е построена. — Изкопана е в склоновете на долината зад вилата ми в Мизия, заобиколена от кипариси и лаврови дървета. Самотно място. Чудя се дали ще я видя.

Правя се, че разглеждам плановете.

— Интересен избор на украса.

Лицето му, обикновено толкова живо, сега е необичайно неподвижно.

— Днес всеки си окача Константиновия монограм на гробницата. Исках нещо различно, но все пак да посочва вярата ми. Спомних си го от огърлицата, която ми показа. А е и начин да почета моя стар приятел Александър.

Той навива плановете и ги пъхва в ракла до стената.

— Както и да е, благодаря ти, че се отби.

Готвя се да си тръгна, когато виковете нахлуват от улицата през високия прозорец на задната стена. Шумът е като от бунт. Миг по-късно един роб влетява толкова объркан, че чак ломоти:

— Казват, че Август бил мъртъв.

Порфирий приема новината спокойно. Никой от нас не изглежда изненадан.

— Нещата ще започнат да се променят.

— Внимавай — напомням му аз. — Неприятно ще е гробницата да ти дотрябва, преди да е готова.

На следващия ден трупът на Константин е изложен в голямата зала на двореца. Опашката от опечалени се простира на миля надолу по главния булевард под просналата се през средата на форума сянка на Константиновата колона. Сенатори се редят до кръчмари, актриси до свещеници, всяко лице — късче от мозайката на всеобщата скръб. Трогателно е, мисля си, те наистина са обичали своя Август. Той им построи град. Държеше житниците пълни, пазарите пращящи от стока и варварите отвъд границата. Позволи им да се молят в храмове и черкви — според желанието си и бога, който им говори. А сега светът се разтриса.

Опашката минава недалеко от моята къща: чувам я през прозорците, седнал в градината или легнал на леглото си през горещите нощи. Два дена стоя заключен у дома и чакам тълпите да намалеят. На третия не мога да устоя. Обличам тогата, сресвам косата си и се присъединявам към опечалените. Отнема ми часове да се изкача стъпка по стъпка нагоре по булеварда и през Августеума, където статуите на обожествените императори чакат, за да поздравят новия си другар. Дълго преди да стигна там, краката започват да ме болят и усещам гърба си сякаш някой е насипал разпалени въглени вътре. Тялото ми е мокро от пот. На два-три пъти съм на косъм да се измъкна и да хукна обратно за дома. Дори когато стигам дворцовата порта, трябва да чакам още два часа.

Най-сетне съм там. В залата трябва да има поне две хиляди души, но почти не вдигат шум. Опашката бавно влачи крака, описвайки голяма примка. От едната страна на залата има място, където хората са оставили своите жертвоприношения: амулети и скъпоценности, монети и медальони, късове керемиди и камък, с надраскани по тях молитви. На много от тях се вижда монограмът ХР. Това погребални приношения ли са, или жертвоприношения на бог?

Последните няколко метра са най-дългите от всички досега. Жегата в залата и всички тези тела в горещата лятна вечер направо ме вцепеняват: трябва да се преборя с това. Сега е последният път, когато ще го видя. Искам да запомня мига.

Редицата напредва сантиметър по сантиметър. Неочаквано ето го и него, положен на златна носилка на върха на плинт от три части. Клони от кипариси покриват пода наоколо. На мангали горят благовония, пламъци на свещи трепкат по златните свещници. Бялата дреха, която носеше за кръщението си, я няма, сменена с емблемите на императорската власт. Пурпурната роба, обсипана с диаманти и злато, които тракаха като броня, когато крачеше; златната диадема, инкрустирана с перли; червените ботуши с бомбета, излъскани до меко на местата, където хората са коленичили, за да ги целунат. Покровът под него е украсен с неговия монограм, но навсякъде около него са изтъкани легендарни сцени. А най-отгоре златният лабарум на своята дръжка — всепобеждаващият щандарт.

Втренчвам се в лицето му. Балсамираната кожа е сива и изкуствена; изглежда балсаматорите едва доловимо са изменили лицето му, така че да не прилича напълно на човека, който е бил. Човекът, когото обичах до разрушение; човекът, чието последно желание не можах да изпълня.

Една муха избръмчава покрай мен и каца на Константиновия нос. Робът, който седи на стол до носилката, махва с щраусово перо, за да я пропъди. Той привлича погледа ми, променя фокуса ми. Внезапно виждам трупа такъв, какъвто наистина е.

Восъчна кукла.

Сълзите, които напираха в очите ми, са изчезнали. Чувствам се като глупак. Разбира се, че няма да изложат истинския труп. Той умря преди месец: дори на най-добрия балсаматор ще му е трудно да го запази свеж. А в тази горещина… Сега, когато го виждам, се чувствам неловко, че съм се оставил да бъда излъган. Забелязвам къде слънцето е размекнало една от бузите, карайки я да се измести, сякаш е получил удар. Перуката, която са използвали, е леко изкривена.

Сега е такъв. Човекът, който живя и диша — човекът, когото познавах — го няма. Всичко, което хората ще запомнят днес, е една статуя.

Тълпата зад мен нараства и ме подбутва напред. Прошепвам молитва за Константин — моя приятел, а не това безкръвно чучело — и позволявам на други да заемат мястото ми. Отчаяно искам да изляза. Бързам към вратата, към дългата аркада, която води навън в града. Наоколо се въртят опечалени и разговарят тихо; дворцови служители раздават топла храна на онези, които са чакали.

Но сред тълпата има и друго. Проблясък, интуиция, тежестта на поглед. Някой ме наблюдава.

Очите ни се срещат; той се обръща, преструвайки се, че не ме е видял. Но аз няма да го оставя да избяга. Провирам се през тълпата. Тя става по-гъста, когато наближавам портата — едва не го изгубвам от поглед — обаче тогава успявам да премина и навън има място за движение. Без бастун той накуцва, прегърбена фигура със синьо наметало и вдигната качулка въпреки жегата. Нужни са ми двайсет крачки, за да го настигна. Знае, че не може да ме надбяга. Чува ме, че приближавам, спира и се обръща.

Качулката се плъзга назад. Изпод нея се показва Астерий Софиста.

— Какво правиш? — питам го аз.

— Отдавам почит на Август. — Започва да се стъмва; вдлъбнатините по лицето му са черни като мастило, сякаш гравирало всяка горчива бръчка. — Той беше най-великият християнин след Христос.

— Сигурно ти е трудно сега, когато всичко свърши.

— Може да е свършило за теб. За нас това е само началото.

Обзема ме усещането за неотложност.

— Разкажи ми за Симах. Разкажи ми за Александър.

— Какво има да се разказва? И двамата са мъртви.

— Тогава ми разкажи за Евсевий. Какво се случи в онази тъмница по време на гоненията? Боли ли, че си поел вината за неговото предателство? Да го гледаш как се издига в йерархията на вашата религия, как става любимец на императора, докато на теб ти е забранено да прекрачваш прага на черква?

Отбелязвам точка. Болка изкривява лицето му.

— Александър е знаел — продължавам аз. — Симах е знаел. Но не са били единствените. Знае и друг, който е готов да свидетелства. — Пристъпвам, заставам точно пред него и стискам чуканчето на ръката му. — Още ли мислиш, че за теб е начало?

— Нямаш представа какви ги говориш.

— Нямам ли?

Той се колебае, после взима решение.

— Върви с мен.

Процесията на опечалените е дълга както винаги. Ние си пробиваме път покрай тях надолу по улицата и се вмъкваме в градините до Хиподрума. Над нас последната слънчева светлина проблясва върху колесницата с четири коня, която увенчава северния край.

Астерий ме поглежда лукаво.

— Никога не съм се притеснявал за гоненията. Евсевий — да, но той е предразположен към панически пристъпи. Преди всичко заради това успяха да го пипнат.

— Пипнали са го?

— В затвора.

Искреността му ме смайва.

— Значи е истина?

— Че Евсевий предаде семейство християни, което беше екзекутирано, и аз поех вината, за да го защитя? — Той вдига рамене, без да го е грижа за въздействието на думите му. — Александър никога нямаше да успее да го докаже. Един бърборещ епископ, който се осланя на доказателствата на прословут гонител? Само щеше да пожертва малкото доверие, с което се ползваше. Можеш ли да си представиш, ако се беше появил на епископското събрание със Симах за опашка? Евсевий щеше да спечели без гласуване. Което сега бездруго ще стане.

През последния месец живях в истински ковчег. Честността на Астерий е подобна на буря, която отнася капака на грижливо ограниченото ми съществуване. Обзема ме опасно въодушевление.

— Обаче Евсевий все пак е убил Александър. А след това и Симах, който можел да потвърди историята.

Астерий ми отправя гневен поглед.

— Искаш ли да знаеш защо убихме Симах? Мога да ти кажа. През седмицата, преди да умре, той ходи два пъти в двореца. Искал да говори с Август, а когато му отказали, се разстроил. Казал някои неща, които щеше да е по-безопасно да запази за себе си.

— За Евсевий? — Обаче знам, че това не е истина. — Че е знаел истината за смъртта на Крисп?

— Бих се пазил да произнасям това име на глас. — Астерий оглежда градината. Семейства се разхождат между дърветата и разговарят с приглушени гласове. — Сега Константин може да е восъчна фигура, но неговите синове не по-малко от него не искат да им бъде припомняно. Може би дори повече.

— И затова ли убихте Симах?

Астерий се спира в основата на една от статуите — великия олимпийски колесничар Скорпий, застанал разкрачен и с камшик, провесен през рамото. Той се обръща. Очите му горят със злобно наслаждение.

— В Александровата кутия с тайни Симах откри нещо, което беше крито в продължение на десет години. Нещо, което дори самият Август не е знаел.

Той ми подхвърля стръв. А аз дори нямам сили да захапя.

— Какво?

— Знаеш ли какво се е случило с Крисп? — Той ме прегръща през рамо с престорено съчувствие. От докосването му потрепервам. — Разбира се, че знаеш. А след това горката Фауста в нейната баня. Обаче задавал ли си си някога въпроса, докато надзираваше децимацията на императорското семейство, защо го е направила?

Усещам някаква тежест в гърдите си, сякаш около тях е стегнато въже.

— Искала е синовете й да наследят трона — отговарям аз.

— Разбира се, че е искала. Но кой е напъхал тази идея в главата на Фауста? Кой й е помогнал да подправи документите? Кой откри християни сред стражите, които бяха готови да излъжат, че били включени в уж заговора на Крисп, и после да умрат мъченически заради това?

— Кой? — Не мога да дишам, затова го прошепвам.

Може би е заради късогледство, но Астерий има навика да стои по-близо до теб, отколкото е приятно. Почти мога да усетя как гневът кипи у него. Главата му е наклонена назад като на птица, докато ме чака да осъзная…

— Ти?

Отвратителна усмивка се плъзга по лицето му.

— Крисп не можеше да понася Евсевий. Три месеца след Никея той уреди Евсевий да бъде заточен в Трир. Знаехме, че докато Крисп е жив, на Евсевий никога няма да бъде разрешено да се върне и че ако Константин го провъзгласи за Август, може да се окаже завинаги.

— Ние?

— Евсевий и аз. Добре де, повече аз. Евсевий беше на хиляди мили далеч. Обаче аз имах съюзник в двореца.

Фауста? Не мисля така — заради онова, което каза. Трябва да има някой друг. Въпросът ме измъчва; не искам да позволя на Астерий да диктува условията на нашия разговор. И ми просветва. Спомням си носилката, която видях, излизайки от църковната служба на Евсевий, гордия паун, избродиран на моравите завеси. Той е изключителен човек и го чака блестящо бъдеще. Спомням си браздите от пудра върху сбръчканото й лице, късно през нощта сребърни косми върху златна четка. Знаеше ли, че Август някога обмисляше да ме омъжи за теб?

— Сестрата на Константин. Константиана. — Усмивката му става по-широка. Той се държи покровителствено с мен. — Тя винаги е била по-добра християнка от брат си. Положи толкова усилия, за да прости на Константин. Щеше да му прости за екзекуцията на съпруга си Лициний, но убийството на малкото й момче беше прекалено. Тя имаше нужда от отмъщение: съпруг за съпруг, дете за дете.

— И ти я окуражи?

— Евсевий беше неин капелан. Неин духовен ръководител. Когато Крисп го заточи, Константиана се обърна към мен. Разбрах как можем да постигнем нашите цели.

— Това ли е проповядвал вашият бог? Смятах, че е проповядвал мир и милосърдие.

— Понякога трябва да вършим ужасни неща, за да осъществим волята Божия.

Може да звучи като повърхностно или напразно оправдание. Но болката зад тези слова е огромна, дълбока рана, която е оставила белег до костта. Ръцете му треперят в празните ръкави. За много кратък миг разбирам — дори не е мисъл, а по-скоро усещане — защо заслужава съчувствие за онова, което е изстрадал.

Но не и за онова, което е сторил.

— Убил си Крисп, за да върнеш Евсевий?

— Ти уби Крисп — отвръща той. — Ти и Константин. Аз само… — Той вдига ръце, оголвайки покритите с белези чуканчета. — … използвах някои връзки.

— Защо ми го казваш?

— Защото исках да научиш. Това е собствената ти история, а не си я знаел. Ти изигра ролята си като куче на каишка.

Разбирам защо ме доведе на това публично място. Ако бяхме сами, вече да съм го убил.

— А ако те разоблича?

— Няма да има значение. Синовете на Фауста току-що наследиха империята, което нямаше да се случи, ако Крисп беше поел властта. Ако отидеш при тях, смяташ ли, че ще накажат жената, която ги е качила на трона? — Той изправя глава, сякаш току-що му е хрумнало нещо. — Ако толкова искат справедливост, винаги могат да екзекутират човека, който уби Крисп.

Не реагирам, виждам какво ме чака. Онова, което трябва да направя, е да избягам от миналото.

— И всичко това заради случилото се в Никея? Защото Крисп ви накара да предпочетете една форма на думите вместо друга?

— Една форма на думите? — повтаря той като ехо. — Ние описвахме Бог. Смяташ ли, че можехме да си позволим да сбъркаме? — Той тръгва отново покрай черните порти на Хиподрума. — Вината е на Константин. Преди десет или двайсет години Арий щеше да е глас сред многото. Можеше да напише каквото си иска, а всичко, което враговете му биха могли да направят, бе да пишат срещу него. Можехме да решим въпроса чрез спорове. Но Константин искаше нещо окончателно, нещо също толкова абсолютно като неговата власт. Той ни принуди да изберем.

Прави пауза и ме поглежда. Поне веднъж на лицето му няма лукавство. Иска да го разбера.

— Какво друго можехме да направим?

Отчаяно искам да съм далеч, да се промъкна в пещерата си и да ближа раните, които Астерий нанесе по цялото ми същество. Но трябва да стигна докрай.

— Каза, че Симах е умрял, защото е научил истината за Крисп. Кой го уби?

— Константиана изпрати един от своите хора. Каза му да го направи да прилича на самоубийство.

Никакво усукване, нито дори следа от вина. Това е проблемът на хората, които прекарват твърде много време в мисли за бог. Накрая забравят какво струва смъртният живот. Може би това се е случило и с Константин.

— А Александър? Сигурно е било два пъти по-сладко. Отмъщение срещу врага ти от Никея и прикриване на доказателствата за убийството, извършено от теб.

Той наистина се засмива.

— Знаеш ли кое е най-странното? — Навежда се толкова близо до мен, че туниката му се трие в моята. — Нямам представа кой е убил Александър.

Наслаждава се на изненадата ми.

— Евсевий не го е направил, макар че би го извършил, стига да му се удадеше възможност. Аз също не съм. Първо си помислих, че може Константин да го е заповядал, за да погребе онова, което Александър беше научил, но не го смятам за вероятно. — Вдига рамене. — Трябва да е бил Аврелий Симах — в края на краищата кутията с документи беше у него. Каква ирония, нали? Поне човек може да се утешава с мисълта, че справедливостта възтържествува.

Последното е толкова тихо, че едва успявам да го чуя.

— Закъсняла с трийсет години.

Гледам го с мъртви очи — съсухреното му тяло, препълнено с горчивина и омраза. Как може да проповядва религия на любовта и мира?

— Защо го направи? — питам го аз. — При гоненията да поемеш вината на Евсевий за предаването на християни?

Той опира двете чуканчета и те се галят едно друго.

— Симах ми стори това. Щеше да ме убие. Евсевий ги предаде, за да спаси живота ми. — В гласа му се появява отчаяна острота. — Той се жертва, за да ме спаси.

— А ти пожертва мен.