Тайната на мъртвите

11.

Влакът „Талис“, близо до Реймс — днес

Какво е правил Майкъл с хиляда и седемстотин годишен ръкопис?

Защо е бил готов да плати сто хиляди евро, за да го прочете, макар че не е имал представа какво пише вътре?

Откъде има толкова пари?

Въпросите се стрелкаха из главата й, докато седеше вторачена през покритото с пръски стъкло на прозореца. Червен дисплей над вратата показваше скоростта, с която се движеха: 287 км/ч. Носеха се напред — къде отиваха?

Майкъл винаги имаше пари. Ако трябваше да бъде честна — това беше част от неговата привлекателност. Не самите пари, а отношението му към тях, лекотата, с която ги прахосваше. Израснала като дъщеря на двама методистки пастори, за Аби угаждането беше не само практически невъзможно: то бе морално възмутително. Да бъде с човек, който харчи без колебание и съжаление, беше полъх на свобода. Смешната му кола, която дори бандитите в Прищина не биха докоснали; шампанското и избраните вина, които потичаха всеки път, щом влезеше в ресторант; хотелските апартаменти, щом заминеха някъде. Всеки път, щом Аби сметнеше, че вече е свикнала с това и не може да я шокира, той намираше някакъв нов начин за харчене на пари, който отново я ужасяваше и я караше да тръпне. А ако кажеше нещо, той вдигаше рамене и я целуваше по челото.

Не можеш да ги отнесеш в гроба.

Звъня телефон. Тя не разпозна звука, докато останалите пътници не започнаха да я зяпат — тогава осъзна, че трябва да е нейният.

— Аби? Марк се обажда. — Трябваше й малко време, за да се сети кой е. — От Външното министерство. В чужбина ли си?

Аби се поколеба. Откъде знае? Телефонният сигнал трябва да е прозвучал другояче.

— Нямаше какво да правя в Лондон — отговори тя. — Реших, че малка промяна може да е от полза.

— Правилно. Боже, не те спирам. Ще се върнеш ли?

— В момента го правя.

— Прекрасно. Звънни, когато се прибереш, и ще уредя да дойдеш в службата.

— Намерихте ли ми работа?

— Ще поприказваме.

Лондон

Марк я посрещна и я качи в отдела. За пореден път огромните празни коридори я съкрушиха. Оцелели статуи на викториански държавници, облечени като римски генерали, надничаха от сенките — от една империя в друга; класически грации надничаха от фреските на тавана. Доверие, твърдост, справедливост… Всичко, в което някога вярваше.

Марк я заведе отново в залата за срещи на третия етаж. Тя гледаше към голям мраморен вътрешен двор, където преди сто години една императрица беше приемала почестите, оказвани й от нейните поданици от цял свят. Сега атриумът се използваше главно за семинари и коктейли.

— Как мина пътуването? На хубаво място ли беше?

— Ходих в Париж.

— Ммм, прекрасно. През това време на годината е чудесно. Стигна ли до изложбата на Матис? Колко време беше там? Добър ли беше хотелът? Захар?

Това бяха любезности, докато се разтакаваше с кафето, но макар наведен над кафеварката, тя имаше чувството, че внимателно следи отговорите й.

— И кога мога да се върна отново на работа?

— Нетърпелива, а? — Поведението му беше зашеметяващо. Сигурно беше с години по-млад от нея, обаче притежаваше самоуверената сигурност на човек с двойно повече години на гърба.

Аз залягах под куршумите по бойните полета, докато ти си се крил с мръсни списания зад навеса за велосипеди, каза му Аби наум.

— От „Човешки ресурси“ се тревожат за „здравето“ ти. — Той направи знак за кавички с пръстите. — Настояват за пълен преглед — медицински, психиатричен, с една дума — всичко, преди да те върнат на работа.

Тя си сложи най-нормалната физиономия.

— Психиатричен преглед?

— Преживяла си тежка физическа травма, шок и смъртта на приятел. В досието ти пише и за известна загуба на памет.

— Кратковременна. Не са ли чували за връщане на терена?

— Просто се грижим за теб. — Марк си свали очилата и я зяпна с поглед тип „нищо не бива да ни разделя“.

Дощя й се да му стовари един.

— Така, защо поиска да ме видиш?

— Не съм искал. — Извинителна усмивка. — Всъщност аз съм просто куриер. Кафеджия.

Той изви глава към вратата. На прага беше застанал мъж. Влезе и заключи зад гърба си. Коса — стоманеносива, късо подстригана, и то лошо, кораво лице и много икономични движения, докато се приближаваше, което напомни на Аби за войници, които беше познавала.

— Госпожо Кормак, казвам се Джесъп.

— От Воксхол — добави Марк.

Иска да каже МИ 6, помисли си Аби. Често споменавана и като Тайна разузнавателна служба — поне така пишеше в нелепите им обяви за работа.

Джесъп седна на масата срещу нея и дръпна ципа на чантата си. Отвътре извади парче пластмаса с формата на молив.

— Да не пръска отрова или нещо подобно? — Беше нервна и това я правеше лекомислена.

— Диктофон. — Джесъп натисна бутона в единия край на уреда. На повърхността му светна червена лампичка. — Това интервю се провежда при условията на Закона за държавната тайна. Моля, кажете името си и потвърдете, че знаете, че този разговор се записва.

Интервю?

— Какво общо има това със Закона за държавната тайна?

— Просто бюрокрация — успокои я Марк. — Повече за твоя защита, отколкото за нещо друго.

Хубаво е човек да знае, че е защитен, каза си Аби. Но го преглътна.

— Какво искате?

— Не смятаме, че смъртта на Майкъл Ласкарис е нещастен случай.

Аби едва не плисна кафето си в лицето му.

— Разбира се, че не беше нещастен случай. Нахлуха с взлом и го убиха.

— Хората могат да бъдат убити и случайно — подхвърли Марк в опит да успокои страстите. — На погрешното място в неподходящия момент, както се казва. Онова, което господин Джесъп казва, е, че не смята случилото се за нещо подобно.

— Смятаме, че Майкъл Ласкарис е бил взет на прицел — потвърди Джесъп.

Аби се опита да контролира дишането си.

— Е, и?

— В едно по-раншно изявление казвате, че според вас вилата в Черна гора била собственост на италиански съдия.

— Майкъл ми го каза.

— Всъщност е регистрирана на фирма за наемане на яхти във Венеция, която е притежание на корабна компания със седалище в Загреб. Смята се, че крайният собственик е Золтан Драгович.

— Трябва ли да го познавам?

— Работила си на Балканите и никога не си чувала за Золтан Драгович?

Марк вдигна глава от бележника си.

— Преживяла е известна загуба на паметта — подхвърли той. Винаги готов да помогне.

Обаче спомените й се връщаха. Аби сложи ръце на масата и погледна Джесъп.

— Той е бандит.

Мъжът се изсмя сухо.

— И така може да се каже.

— Нали разбираш, нещата не изглеждат добре — вметна Марк. — Висш митнически служител на ЕС отсяда в къща, притежание на един от най-издирваните мъже в Европа.

— Майкъл не е знаел — настоя Аби.

— Чувала ли си го да споменава Драгович?

— Никога.

— Контактувала ли си с някого от свързаните с Майкъл?

— Свързаните? — Тя се вторачи невярващо в него. — Казвате го така, сякаш е някакъв престъпник?

— Колеги? Приятели? Семейството?

— Посетих сестра му в Йорк. Исках да поднеса съболезнованията си.

— Как се сдоби с адреса й?

— Някой ми го изпрати. — Тя погледна отчаяно към Марк, но той пишеше нещо и не вдигна глава. — Не беше ли ти?

— Нямам представа за какво говориш.

Хайде де, каза си тя наум. Преживявала си и по-кофти работи. Седяла си в колиби в забравени от бога места, в които само ти си била без оръжие. Ужасната миризма на пот, кръв и Оръжейна смазка. Мъже — някои от тях още момчета, насочили цеви срещу нея, а ноздрите им пърхат от кокаина на собствената им смелост. В подобни мигове единствената й защита беше парче хартия, издадено от съд на шест хиляди километра от мястото.

Обаче това беше там — в света на външния мрак, както още го наричат някои от старите кримки във Външното министерство. А тук беше у дома. През всички тези години, във всички онези дупки адови, онова, което я крепеше жива, бяха нейните парчета хартия или дипломатическата й акредитация. Това беше вяра — непоколебимата увереност, че каквито и грешки да прави нейното правителство, то си остава сила на доброто в света. А сега същото това правителство я беше заключило в едно помещение, изкривявайки думите й с неизречени обвинения и лъжи.

— Какво те накара да идеш в Париж? — попита Джесъп.

— Исках да си почина. — Нищо не им казвай.

— Преди по-малко от месец си пострадала при ужасяващо нападение. В страната си едва от две седмици и вече бързаш за континентални приключения.

— Според Марк действам хаотично. Той смята, че съм се огънала.

Джесъп повдигна вежди и я изгледа невярващо. Тя предположи, че това е един вид комплимент. Марк вдигна някаква папка и започна да я прелиства.

— Според нашия човек в Подгорица са намерили златна огърлица на местопрестъплението. Казала си, че е твоя.

— Точно така.

— Подарък от Майкъл?

Тя кимна.

— Мога ли да я видя? — Когато разбра, че тя се готви да каже нещо, я прекъсна. — Искам да си спестя неудобството. Охранителите, които претърсиха чантата ти на влизане, казаха, че са я видели. Всъщност не биха могли да я пропуснат. — Той протегна ръка. — Моля?

Аби искаше да изтрие тази покровителствена искреност от лицето му, но не знаеше как. Щеше й се да побегне, но червената лампа до вратата не премигваше. Идеше й да изпищи, но нямаше да им достави това удоволствие.

Порови в чантата си и извади огърлицата. Марк я дари с такава усмивка, че й се прииска да му избие зъбите.

— Мисля, че ще задържим това за малко.

Ама разбира се, помисли си тя тъпо. Видя, че чакат някаква реакция от нея, но отказа да им направи удоволствието. Това беше единственото, което можеше да контролира.

Взе чантата си и се изправи.

— Искам да си вървя.

Марк все още оглеждаше златната огърлица. Джесъп отиде до вратата и прекара през жлеба чип-картата си.

— Бъди внимателна — предупреди я той.

— В случай, че правителството ме заключи в стая и ме ограби отново?

— Някой е взел Майкъл на прицел. Напълно възможно е да се върнат за теб.

Плъзна картата и лампата светна зелено. Аби мина безмълвно край него. Никой не се опита да я спре. Когато автоматът затвори вратата, Марк се обърна към Джесъп.

— Смяташ ли, че е замесена? Стори ми се доста потайна.

Джесъп прибра диктофона в черната чанта.

— Прочетох досието й. Изправяла се е срещу по-страшни неща от диктофони и се е справяла добре.

— Обаче се е огънала. Не е могла да го понесе.

Джесъп го изгледа мръснишки, но Марк не видя, защото гледаше към вътрешния двор.

— Накрая всички се огъват.

Не знаеше къде да отиде. Имаше чувството, че се люшка на края на въже, закачено високо в небето, за да могат всички да я гледат и да й се надсмиват. Всяко лице, което поглеждаше към нея, всяка стъпка зад гърба й, всяка ръка, която се отъркваше о нея в тълпата около Трафалгар Скуеър, сякаш я обвиняваше в нещо ужасно, неизразимо. Точно това трябваше да спрем, каза си тя. Вина без доказателства, обвинение без съд. Както и да излезеш отнякъде без нещата, които си внесла.

Това най-много болеше. Огърлицата беше осезаем спомен от Майкъл, талисман в нейното дирене какво се е случило с него. Това, че я беше отстъпила, й се струваше като най-долно предателство.

Защо ти трябва да знаеш, попита уморен глас в нея. А друг, твърд и настойчив, отговори както винаги: за да въздам справедливост.

Аби се луташе, първоначално безцелно, но постепенно все по-целеустремено, докато в главата й се оформяше една идея. Крачките й се удължиха и тя установи с удоволствие, че раната вече не я боли толкова. Тръгна нагоре по Саутхемптън Роу, мина покрай Ръсел Скуеър и Британския музей, след това пое на североизток, докато не стигна Ийстън Роуд. Срещу нея се издигаше Британската библиотека — огромен червен тухлен площад срещу гара „Сейнт Панкрас“. В двора един бронзов гигант седеше приведен над чифт компаси и пишеше световните закони. Чифт голи железни дървета охраняваха вратата, където пазач с гумени ръкавици прерови чантата й.

Прииска й се да извика: няма нищо в нея.

Беше излязла от Външното министерство без огърлицата, но не и с празни ръце. Бяха й дали име. След десет години блъскане по заключени врати се беше научила, че имената са онова, което може да те преведе през лабиринта.

Влезе в читалнята, седна пред един от компютрите за читателите и започна търсенето. И почти веднага отговорите се появиха.

Золтан Драгович. Военнопрестъпник, търговец на плът, наркотрафикант, шпионин — пълната балканска програма. Определено милионер и може би дори милиардер. Месторождение неизвестно, година на раждане — около 1963. Говори се, че баща му бил албанец, а майката — сръбкиня, но не са намерени хора, готови да признаят, че са неговите родители. Смята се, че в средата на 80-те години на XX век е действал в подземния свят на Рим. Първо като служител, след това — като конкурент на прословутата Малианска банда16. Подхваща италианците на тяхна територия и според всички сведения удържа кървава победа. Връща се в Югославия през 1991 година, точно когато страната се разпада и от това може да се спечели.

Аби продължи да чете. През 1991–1995 г. Драгович действа като държава в държавата. Чрез бомбардировките НАТО малко късно се опитва да върне страната в Средните векове, но Драгович вече е стигнал там. Установява се като главатар на варварите, който управлява военизирано царство, основаващо се на плячкосване, изнасилвания и непрекъсната война. Наричат го Изнасилвача. По размер полувоенните му формирования отстъпват само на Югославската народна армия, а по жестокост и резултатност нямат равни. Докато другите убиват заради политиката или религията, Драгович се съсредоточава върху парите. Когато санкциите впиват дълбоко зъби в сръбския народ, цените хвръкват до небесата, а с това и неговите приходи. Горива, злато, цигари, обувки — ако за стоката има пазар, Драгович я доставя. Разпродава на частни колекционери из Европа дори ограбените от сараевските музеи произведения на изкуството.

След като Дейтънското споразумение прекратява войната, Драгович минава в нелегалност. Докато неговите другари — командири на банди, харчат спечеленото през войната за алкохолни оргии, наркотици и убийства в Белград, той изчезва. Съществуват предположения, че се е страхувал от репресии от страна на държавния апарат, който иска да мълчи. „Изнасилвачът се страхува от убийство?“ гласи заглавие от онова време в сръбското списание „Време“ — обаче по-късни сведения говорят, че използвал това време да пътува из европейските градове. Лондон, Париж, Амстердам, Франкфурт, Рим, Истанбул — всички места, където процъфтява търговията с хероин. Един от слуховете настоява, че дори е посетил Международния наказателен съд в Хага като турист. Минал край охраната и седял петнайсет минути на балкона за посетители. Никой не му обърнал внимание.

През 1999 г. неговият покровител Слободан Милошевич прави опит да се върне в играта, повтаряйки големите си хитове: краткотрайния, но кървав опит да стори на Косово онова, което причини на Босна. Този път от НАТО бяха по-нетърпеливи и му дадоха срок от три месеца, след което изпратиха бомбардировачите. Всички смятаха, че Драгович ще се присъедини към останалите командири на полувоенни формирования за едно последно оскубване на златната гъска, но той не го прави. Някои твърдят, че дори е доставял оръжия на Армията за освобождение на Косово, купени от ИРА17, която разпродава арсенала си след излизането си от играта. Може би това е бил донкихотовски жест заради албанската му кръв; може би е разбрал, че Милошевич е обречен, и е гледал да си осигури индулгенция срещу своите врагове. Говори се, че година по-късно помага на албанските националистически терористи в съседна Македония, опитващи се да разпалят гражданска война, която едва не избухва.

За пръв път Драгович се проваля. НАТО влиза в Косово и Македония и показва на бандитите какво означава истинска военна мощ. Драгович прекратява опитите си да сваля правителства и според всички информации се съсредоточава върху правенето на пари. Докато правосъдието бавно настига неговите връстници — или взискателното, отнемащо векове правосъдие на Хага, или съкратената процедура, раздавана по улиците на Белград — Драгович остава в сенките. Последният, който още не е прибрал оръжията си. Международният наказателен съд в Хага издава заповеди за ареста му заради военни престъпления, а Интерпол — за контрабанда на наркотици и хора, но с годините настойчивостта им отслабва. Когато турските власти го арестуват в Истанбул през 2008 година, едва не изваждат късмет, но той успява да избяга, преди да започне процедурата по екстрадицията. За бягството му са обвинени руските тайни служби, които му помагат заради услугите, които им е правил. Руснаците яростно отричат.

Аби се облегна, защото се почувства малко зле. Не беше само от престъпленията: причината бе в гадното усещане от ровенето из собствените й спомени, а не само в миналото на Драгович. Никога не го беше срещала, но беше събирала документи в Хагския съд за неговия случай; веднъж беше отишла с взвод натовски миротворци, които претърсиха изоставена селска къща в един забутан ъгъл на Босна, където може би го бяха видели. Единственото, което откриха, бяха купчина боклуци на мястото, където местните се бяха черпили, и една умряла сврака.

Погледна снимката, която се беше вторачила в нея от екрана. В досието на Драгович нямаше много негови снимки: тази беше малка и не много на фокус, сякаш беше копирана от задния фон на друга фотография. Всичко, което се виждаше, беше тясно лице, ъгловата брадичка и две лъскави черни очи, втренчени в апарата, сякаш беше забелязал фотографа.

Каква работа е имал Майкъл с теб, запита се тя. Драгович ръководеше един от най-големите контрабандни канали в Европа, а Косово беше неговият кръстопът. Майкъл сигурно беше попаднал на него в процеса на работата си.

Тогава защо ме заведе да отседнем в къщата му?

Тя натисна бутона на мишката толкова силно, че й се стори, че го счупи. Прозорецът пред нея се затвори и лицето изчезна.

В читалнята беше задушно. Имаше нужда от свеж въздух. Мина през вратите, покрай лавици с древни книги, затворени зад стъкло като в саркофази, които съставляваха сърцевината на сградата, и надолу по стълбите към площада. Копнееше за хапче, но реши да се задоволи с цигара.

Докато ровеше из дамската си чанта, видя, че телефонът й свети някъде на дъното. Беше го изключила в читалнята, но изглежда някой й беше пратил съобщение. Сърцето й се сви. Единственият човек, който й беше звънял на този номер, беше Марк.

Сега какво искат от мен?

Потрепервайки от студения вечерен въздух, тя извади телефона и отвори текстовите съобщения. Странно, но номерът на изпращача не се виждаше.