Тайната на мъртвите

31.

Белград, Сърбия — днес

Хотелът се намираше на последния етаж на жилищен блок в стария град, на юг от главния булевард „Княз Михаил“. Улиците бяха преплетени и характерни, явно сградата им е била наложена от Титовите архитекти — квадратна и от бетон. Найлонови платнища покриваха входното фоайе, макар лющещата се боя да не предоставяше доказателства, че бояджии са докосвали стените.

Тракащ асансьор ги качи до кафяв коридор на шестия етаж. Рецепцията беше настанена в малка стенна ниша по средата. Зад стоманената решетка седеше мустакат мъж и гледаше телевизия. Той им подаде ключ и посочи надолу по коридора.

— Последната стая.

Най-доброто, което можеше да се каже за нея, беше, че предлага гледка — през реката и дъжда, където небостъргачите на Нови Белград се издигаха като колони от шарени светлини. Те сякаш идваха от някакъв друг свят.

Майкъл заключи вратата и постави стол под бравата, но той едва ли щеше да попречи на топката да се завърти. Аби се хвърли на леглото. Насред симфония от кафяво и сиво, покривката на леглото беше от златиста вискоза. Тя зарови глава във възглавницата.

Майкъл се отпусна на крайчеца на леглото и я погали по рамото.

— Съжалявам — измърмори той.

— Какво ще правим?

— Какво можем да направим?

— Нямам доверие на Джакомо.

— Аз също му нямам доверие. Обаче той е най-доброто, с което разполагаме. — Изтърколи се по гръб и запали цигара. — В света, в който сме попаднали, трябва да се оправяме с хора като него. Вече не си в Хага.

— Да не мислиш, че не знам? — Тя се опря на лакът, за да може той да види гнева й. — Имала съм работа с най-ужасните убийци на този свят — мъже, пред които Джакомо и дори Драгович изглеждат като невинни дечица.

— Знам…

— Не, не знаеш. — Целият гняв и ужас от последните дни заизвира като порой от нея. — Знаеш ли защо това беше възможно? Защо едно нищо като мен можеше да застане лице в лице с тези чудовища — без оръжия или охрана — и да си тръгне живо?

— Защото си имала кураж.

— Защото имаме институции и закони, за да се оправяме с подобни хора. Сега не сме по-добри от тях.

Майкъл махна с ръка към прозореца.

— Виж къде сме — това място също беше една от черните точки на земята. Нима смяташ, че правила, институции и закони имаха някакво значение тук, когато Милошевич водеше война срещу всички?

— Милошевич свърши в затворническа килия в Хага.

— След като изби 140 000 човека. И след като НАТО най-сетне събра смелост и го бомбардира, за да отиде по дяволите. Това добре ли е?

— Ако не е, тогава не сме нищо повече от диваци и варвари.

Майкъл протегна ръка, за да я докосне по рамото, но Аби рязко се дръпна. Чувстваше, че сълзите й напират, но не искаше да му достави това удоволствие.

Той се завъртя и стана от леглото. Застанал прав, се вторачи в него, сякаш търсеше някого.

— И така, какво ще правим? — попита тя отново. Гласът й прозвуча глухо.

— Познанието е у теб — промърмори Майкъл. — Единствената следа, с която разполагаме, е стихотворението. Драгович мисли същото — иначе не би откраднал копието от Музея на форума.

Аби се замисли върху думите му. Този проблем беше като лейкопласт върху отворените й рани.

— Стихът върху надгробната плоча в Рим е само от две изречения. Онзи, който Грубер разчете от ръкописа, е от четири.

Майкъл извади листа от джоба си и го заоглежда.

— Пак няма на какво толкова да се опрем.

Зад овехтелите пердета дъждът блъскаше по прозорците. Аби се сети за един друг дъждовен ден в друг град в покрайнините на Римската империя. Анализирах първите няколко реда.

— Ами ако редовете са повече? — попита тя. — Грубер каза, че не е свършил с анализа на ръкописа — едва бил започнал. Може да има още куплети.

Очите на Майкъл заблестяха. Той се завъртя рязко.

— Чакай тук.

Облече якето и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се обадя по телефона. — Наведе се и я целуна по челото. — Не отваряй на непознати.

Остана сама в продължение на дванайсет минути и всяка от тях й се стори като година. Стаята се отопляваше от чугунен радиатор, който пукаше и шумеше като обладан от духове. Всеки шум, който издаваше, я стряскаше като пистолетен изстрел. Хвана се, че се взира във вратата с блъскащо сърце и затаен дъх. Непрекъснато очакваше, че някой ще почука и ще опита да отвори. Когато Майкъл се върна, за малко не припадна от облекчение.

На лицето му беше изписано ликуване.

— Утре рано сутринта доктор Грубер ще вземе самолета за Белград. Ще ни донесе своето копие на ръкописа и думите, които досега е успял да разчете.

— Не каза ли нещо повече? За стихотворението?

— Намекна.

— Не можа ли просто да ти го прочете по телефона?

Майкъл пусна хищническа усмивка. Въпреки всичко преживяно и онова, което им предстоеше, в изражението му имаше нещо толкова уверено, че Аби неволно му се усмихна в отговор. Той легна отново на леглото и я целуна, подръпвайки ръкава на жилетката й.

— Би могъл. Но тогава нямаше да бъде сигурен, че ще си получи стоте хиляди евро, които му обещах.

Това беше най-дългата нощ в живота на Аби. Лежеше под завивките прекалено уплашена, за да се съблече. Целият град беше сглобен от някакви неспирно блъскащи се чаркове: тръбите за парното и радиатора; асансьорът, автомобилите и трамваите на улиците под прозореца. По едно време чу в далечината нещо, което приличаше на изстрели, макар че може и да беше кола с разцентровано запалване. Тя уби половин час в очакване да го чуе отново — в работата си се беше научила доста добре да различава звуците при стрелба — но шумът не се повтори.

Майкъл, изглежда, не се безпокоеше. Спеше и тихо похъркваше. Накрая Аби откачи радиобудилника от нощното шкафче и отиде в банята, където се опита да удави нощта в софт рок. Червените цифри й показваха времето, присмивайки се на усилията й да дочака съня. Най-накрая, свита във ваната, с възглавница под главата и одеяло върху тялото, успя да заспи.

Събуди се със схванат врат и главоболие. Майкъл стоеше на прага на банята по боксерки.

— Реших, че си избягала. — Може би все пак не беше спал толкова здраво, колкото си беше помислила. Очите му бяха кървясали, бузите и брадичката прекалено обрасли за тези ден-два, откакто не се беше бръснал. Бръчиците около очите му не издаваха мъдрост, а просто умора.

— Не можах да заспя.

— Признак на гузна съвест. — Насили се да пусне усмивка, за да й покаже, че се шегува. — Умирам от глад.

Цената на стаята, която им бе уредил Джакомо, не включваше закуска. Влязоха в едно кафене от другата страна на улицата и си поръчаха омлет и кафе.

— Всъщност имаш ли сто хиляди евро?

Майкъл разряза омлета си на две.

— Ще прескочим тази пропаст.

Аби не се впусна да спори. Чувстваше се точно като изследовател на джунглата, който се опитва да прекоси бездна по оръфан въжен мост. Да стигне до другата страна не беше главният проблем — така или иначе щеше да се озове там, след като мостът се скъса.

— Кога ще пристигне?

— По обяд. Казах, че ще се срещнем в замъка.

— Колко кафкиански.

Аби задъвка храната в мълчание. Майкъл махна на келнера за още кафе.

— Може да има и нещо друго — опита тя най-накрая. — Когато Джакомо каза, че отговорът може да е у нас, той не знаеше, че има още стихове. Сигурно има някаква следа в тези стихове, с които разполагаме.

Майкъл изглади салфетката на масата и се вторачи в нея, произнасяйки думите полугласно.

— Звучи ми като санскритски — каза той най-накрая.

— Това е латински — подсети го тя. — Нали каза, че можеш да го четеш?

— Пропуснах образователния минимум.

— Тогава хайде да намерим някого, който може.

Студентски Тръг — площад „Студентски“, лежеше в края на главния хълм близо до катедралата — трева и дървета на площ с размерите на футболно игрище, заобиколени от обичайната смесица от неокласически и палеосоциалистически сгради на Белградския университет. Посветените някога на комунистическите герои статуи в парка бяха съборени и заменени с фигури от по-малко спорна част на миналото. В някакъв момент са планирали паркът да стане част от цяла зелена артерия, която да минава през сърцето на града. А сега служеше главно за автогара.

Откриха Факултета по класическа филология и философия в красива розово-сива сграда в южния край на площада. Пет минути, прекарани в интернет кафе, им бяха дали едно име. А обаянието на Майкъл и познанията по сръбски на Аби спечелиха симпатиите на портиера, който ги насочи нагоре по стълбите към малък кабинет. Пълни с листове папки, натрупани по лавиците, буквално преливаха от стелажите; на срещуположната стена висеше карта с границите на Римската империя в нейния апогей. Зелен бюст на кръглолик мъж с изпъкнала брадичка и плоски бузи от теракота надничаше измежду саксиите върху прозоречния перваз. Очите му сякаш се бяха втренчили в точка точно над главите им. Лицето му беше напрегнато — отговорностите на властта сякаш стягаха всеки негов мускул.

Обитателят на кабинета — доктор Адриан Николич — беше, общо взето, по-омекотена разновидност на бюста: среден на ръст, с тъмна брада, къдрава кестенява коса и кафяви очи, които изглеждаха склонни да се усмихват. Носеше пуловер върху карирана риза, кафяви кадифени панталони и високи обувки с връзки.

— Благодаря ви, че ни отделихте време — започна Аби на сръбски.

Той кимна, зарадван, че тя говори родния му език. В малка страна, ползваща се с лошо име, това има значение.

— Не знаех, че имам такава международна известност. Може би трябва да си поискам увеличение на заплатата. — Той завъртя бавно стола си, като ги покани с жест да седнат на износения диван срещу него. — След петнайсет минути имам лекция. С какво мога да ви помогна дотогава?

Аби му подаде измачканата салфетка със стихотворението и превода, който беше добавила тази сутрин.

— Намерихме го… ъъъ… най-неочаквано.

— Намерили сте го?

— Сложно е за обясняване.

Той кимна.

— Тук сме на Балканите. Неща се намират и се губят. С хората е същото. Научихме се да не задаваме въпроси.

От чекмеджето на писалището извади очила с рамки от коруба на костенурка и прочете стихотворението.

— Очевидно сте го превели. Какво смятате, че мога да добавя?

— Каквото се сетите.

Сухо изсмиване.

— Всичко ли?

— Съпътстващите обстоятелства, при които беше намерено, подсказват, че е от времето на Константин Велики.

— Затова сте се сетили за мен. — Той кимна към бюста на перваза. — Знаете ли, че е бил роден в Ниш? Моят роден град.

Аби пое дълбоко дъх.

— Може би звучи налудничаво, но ние смятаме, че стихотворението сочи към изгубено съкровище или артефакт. Вероятно свързан с царуването на Константин.

Николич я погледна безизразно в очите. Изражението му беше непроницаемо.

— Напълно сте права.

— Така ли?

— Права сте, че звучи налудничаво. Смятате ли, че подобни неща се случват в действителния живот? Някой да влезе в кабинета ти с лист хартия или карта, която води до отдавна изгубено съкровище? — Той стана. — Не мога да ви помогна.

Аби и Майкъл не помръднаха от дивана.

— Стихотворението е истинско, ако това ви притеснява — подхвърли Майкъл.

— Имате ли оригинала? — Майкъл кимна. — Може би ако ми го покажете, ще мога сам да реша. Не? Така си и помислих. Между другото, от коя институция сте?

— Работим за Европейския съюз. — Майкъл извади от портфейла си личната карта от ЕУЛЕКС. — Аз работя в митническата дирекция. Разследваме банда трафиканти на произведения на изкуството и това е антика, която успяхме да заловим.

— Смятаме, че може би има и други съкровища — добави Аби. — Единственото, което искаме да знаем, е дали стихотворението дава някакво указание за какво може да става дума?

Все още прав, Николич взе отново листа и започна да проучва текста.

— Тази дума — signum. Знаете ли какво значи?

— Знак — отговори Майкъл. — Знакът на спасението, който осветява пътя напред.

— Така. Това е важна дума в живота на Константин. Преди голямата битка при Милвийския мост видял кръст от светлина на небето и чул словата: In hoc signo vinces — с този знак ще победиш. Знаете ли какъв е бил този знак?

— Христограм — послушно отговори Аби.

— Хи Ро — поправи я Николич. — Това са първите две букви от името на Христос на гръцки. Ако мислите в графични символи, X е с формата на кръст, а поставеното над него P е човекът.

Аби си спомни огърлицата, сега заключена в каса или чекмедже в Уайтхол.

— Фактически обаче това не е истинският христограм. Този се нарича ставрограм — от гръцката дума ставрос, която значи кръст.

— Добре.

— Оригиналното описание на битката при Милвийския мост е написано на гръцки. Знаете ли кой е гръцкият еквивалент на „сигнум“? — Двамата запитани поклатиха глави отрицателно. — „Тропайон“. Тази дума също има много значения. Може да бъде трофей, военен паметник или щандартът, който армията носи в битка.

Отново ги погледна изпитателно.

— Знаете ли за бойния щандарт на Константин?

— Лабарумът — кимна Аби. Спомни си нещо, което доктор Грубер беше казал в Регионалния музей в Трир. „Символът Хи Ро, който видял в съня си, се превърнал в златен щандарт, инкрустиран със скъпоценни камъни.“

Аби спря и зачака Николич да продължи, но той си стоеше там със скръстени ръце, вторачен в нея, сякаш очакваше нещо.

— Питахте за нещо от времето на Константин, което да е изключително ценно? Съкровище от първокласно историческо значение, изгубено от векове?

На Аби й просветна.

— Мислите, че стихотворението може да се отнася за действителния лабарум? Онзи, който е носила войската на Константин?

Той вдигна рамене.

— Защо не?

— Какво се е случило с него? — полюбопитства Майкъл. — Подобно съкровище не може просто така да изчезне — искам да кажа, че Византийската империя е съществувала допреди малко повече от петстотин години. Не е ли някъде в някой музей?

— Смятате, че защото нещо е важно, хората се грижат за него? Дори гробницата на Константин в Истанбул не е оцеляла. Когато турците превземат Константинопол, разрушават неговия мавзолей, който бил в черквата „Светите апостоли“, и издигат на нейно място джамия.

Обърна се към картата на стената и прокара с пръст линия през Балканите от Адриатическо до Черно море.

— Този област е била гранична в продължение на повече от две хиляди години. Александър Велики? На изток и юг империята му се простирала чак до Индия и Египет. Но на север и на запад минавала през Косово. Римската епархия Мизия — днес модерна Сърбия — се подхвърля напред-назад между източните и западните императори, когато през 476 г. Западната империя рухва, този град — Сингидунум — днешен Белград — е бил крепост, която е гледала отвисоко на варварите отвъд Дунава. След това идват османците, после Съветският съюз и Югославия. Знаете ли коя е една от причините, заради които се сражавахме с Хърватия през деветдесетте години? Те са западни католици, а ние — източноправославни, това е наследство от разделянето на Византийската империя през единайсети век. Границата означава войни. Така че да — нещата се губят.

Николич свали книга от една лавица и я запрелиства.

— Това е византийско житие за живота на Константин, написано през девети век. След като описва лабарума и използването му при Милвийския мост, авторът казва: „Той съществува до днес и се съхранява като най-голямо съкровище в императорския дворец, защото, ако враг или зло заплашат града, неговата сила ще ги унищожи“.

— Това е било — Майкъл пресметна наум — преди хиляда и сто години. И оттогава нищо повече?

— През 1204 г. Константинопол е ограбен от участниците в Четвъртия кръстоносен поход. Много от неговите съкровища са скрити или изгубени; някои са отнесени във Венеция от кръстоносците. Четирите коня, теглещи златна колесница, които стоят пред фасадата на църквата „Свети Марко“, някога са се извисявали над портите на императорския хиподрум. Византийците превземат отново града, но през 1453 година той пада завинаги в ръцете на турците. Вероятно те са задигнали онова, което е било останало.

— Значи може да е във Венеция… или Истанбул… или скрит на съвсем друго място, нали?

— Венеция беше ограбена от Наполеон, Париж от нацистите, Берлин от Съветите, а Москва от всеки с пари. — Николич се усмихна тъжно. — Sic transit gloria mundi. Или, ако ми позволите да го преведа на езика на професионалните историци: непрекъснато се случват гадости.

Няколко камбанки звъннаха от високоговорителите на компютъра.

— Време е да влизам в час. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

Двамата тръгнаха по обратния път и се озоваха на улицата. Край бордюра бяха спрели тролеи, а шофьорите им пушеха пред вратите.

— Може би Грубер ще ни каже повече.