Тайната на мъртвите

38.

Константинопол — май 337 г.

Мракът в Хранилището на архивите е непрогледен. Отдалечил съм се толкова, че дори не знам в коя посока се намира вратата. Не знам накъде да поема.

Но гласът продължава да вика моето име. Отварям очи. Мракът се отдръпва. Светлината се приближава, трепкайки през отворите на стелажите.

— Гай Валерий?

Архиварят е.

— Казах ти да излезеш, ако искаш да четеш — смъмря ме той. — От въздуха тук долу може да ти прилошее.

Прекалено съм изтощен, за да проявявам гордост.

— Благодаря ти, че дойде да ме спасиш.

— Да те спася? — В гласа му се долавят весели нотки. — Дойдох да те придружа. Викат те в двореца. Бог знае как са научили къде си.

Хващам се за ръката му — той изглежда изненадан, но нищо не казва — и го оставям да ме изведе през лабиринта до вратата. Стълбище води в двореца; над него виждам синьото сияние на дневната светлина.

— Там те чакат.

Толкова съм трогнат от жеста му, че чак сега изпитвам страх. Кой ме вика? Откъде са знаели къде да ме намерят? Докато изкачвам стъпалата, забавям крачка; опитвам се да различа лицето на човека, който ме чака на площадката, като присвивам очи от светлината. Още не могат да свикнат с нея.

Една ръка се протяга и ме издърпва през последното стъпало. Арестуван ли съм? Примигвам и най-сетне успявам да видя. Там стои Фелицианий, консулът, когото за последен път видях на Симаховия среднощен съд. Това не е добър знак.

Той ме гледа така, сякаш съм престъпник — може би защото приличам на такъв. Прекарах по-голямата част от деня във влажния архив на четири крака. Ръцете ми са издрани и разкървавени от одрасквания в хартията, лицето — измърляно от лампените сажди, очите — кървави и болезнени като при махмурлук. Фелицианий не казва нищо по този повод.

— Август иска да те види.

Не разбирам.

— Константин? Толкова бързо ли се върна от война?

— Той е в Никомидия.

В тези слова има тежка окончателност. Очите му срещат моите и ми казват, че Константин няма да се върне.

Вила Ахирон, близо до Никомидия — май 337 г.

До Никомидия са седемдесет мили. На млади години щях да уморя всеки пощенски кон по пътя, за да стигна там за един ден. А сега за това разстояние са ми нужни почти два дни. Причината не е само във възрастта ми. Пътят е по-оживен, отколкото някога съм го виждал. На всяка станция има дълги опашки за отпочинали коне. Вестителите си държат устите затворени, но конярите знаят клюката. От тях научавам, че последната кампания на Константин завършва още преди да е започнала. Не бил успял да стигне дори до Никея, когато започнал да се оплаква от болки в стомаха. Завил към горещите бани край Пития Терма41, надявайки се на бързо излекуване, но това само влошило симптомите. Лекарите му казали, че е прекалено слаб, за да се върне обратно в Константинопол; вместо това го настанили в императорската вила — едно от старите имения на Диоклециан близо до Никомидия: вила Ахирон.

Ахирон означава харман — мястото, където зърното се отделя от плявата. Не мисля, че Константин намира това за много утешително.

Докато яздя на юг, пейзажът ми се струва някак призрачно познат — толкова много, че чак ме дразни. Тук сме идвали като млади: набраздени хълмове с гъсти гори — в тях ловувахме; маслинени горички и лозя, спускащи се към плоското мраморно море. Толкова дълго съм живял с мъртви спомени, че сблъсъкът с действителността, жива и дишаща, ми причинява гадене.

Вила Ахирон се издига на пет мили извън Никомидия, върху тераси, изсечени в хълмовете над брега, където да я достига морският бриз. Житни ниви я заобикалят, но хармана, който някога й е дал името си, отдавна го няма. Зърното ще узрее до златисто под майското слънце, но тази година жътва няма да има. Житото е стъпкано от ботушите и палатките на две хиляди войници, които са се разположили на лагер около вилата. Трудно е да се каже дали я пазят, или я обсаждат. Обаче ме пускат да мина. Влача се нагоре по хълма по алея, обрамчена от тополи, и съобщавам името си на писаря, който е устроил административна щабквартира в преддверието. Не секретар или дворцов служител, а офицер от протекторите42.

— Как е Август? Той… — Умира ли? Не мога да го кажа, дори не мога да мисля за това.

Неумолим вторачен поглед.

— Лекарите му предписаха да почива.

— Изпратил е съобщение — повика ме тук от Константинопол.

— Името?

Въпросът ме изважда от равновесие, все едно ме е зашлевил. Може би иска да ми покаже колко е велик? Нарочно ме поставя на място. Хората никога не ме питат за името: те го знаят. Впивам поглед в тези ясни сиви очи и си мисля: Не много отдавна дори за по-малко можех да те пратя в Илирия да копаеш сол.

Мъжът потропва с тръстиковата писалка по писалището. Той е зает човек, млад амбициозен офицер, който върши неблагодарна работа. И няма представа кой съм аз.

Казвам му — дори не примигва. Аз съм просто име, което трябва да намери в списъка. И се оказва, че то не е там.

— Флавий Урс тук ли е? Началникът на кабинета? — Това ми спечелва още няколко секунди от времето му. — Кажи му, че Гай Валерий Максим е тук, за да се срещне с Август.

— Ще му кажа.

Държат ме с часове седнал в чакалня близо до сърцето на вилата. Мястото е добро, за да наблюдаваш кой идва или си отива: много свещеници, много войници. Стражи от Школата в своите бели униформи се тълпят пред всяка врата и по коридорите, полеви командири в червените си бойни униформи — също, в края на краищата, това все още е главната квартира на военната кампания. Всички изглеждат толкова млади.

Разглеждам картините по стените и пода. Не са променяни от времето на Диоклециан: наблюдават спокойно идването и заминаването на свещениците и дяконите. Скоро ще бъдат заличени от историята. Но засега крещят предизвикателството на един изчезващ свят.

Главната част на мозайката разказва живота на Херкулес. Голо бебе, легнало в ясла, което се усмихва, докато души двете змии, пуснати да го убият. Млад мъж, облечен като кравар, притиснат между две гологърди нимфи, които му предлагат да избира между щастливо безделие и смазваща слава. Същият мъж, но сега в лъвска кожа, се сражава срещу страховита поредица зверове и накрая изпълзява от ада с преметнат през рамото Цербер.

В героя има нещо хипнотично. Както полетата и горите наоколо, той е и познат, и чужд — още едно лице от отдръпващото се минало. Някога го виждах толкова често. Когато Константин стана император, по схемата, установена от Диоклециан, Херкулес беше неговият патрон. Лицето на героя беше навсякъде: върху монети, статуи, посуда.

Днес Константин ще го отрече, ще го отхвърли като младежко губене на време, подобно на необмислено пускане на брада или неподходяща любовна връзка, за която не искаш да ти се напомня. Обаче по странния начин, който боговете използват да говорят с нас, сравнението е подходящо.

Херкулес, роден от бог и смъртна жена. Херкулес, който се мъчи толкова дълго, за да докаже, че е достоен за боговете, който все пак отсече израстващите отново и отново глави на хидрата, докато звярът не рухна победен. Херкулес, който стигна по-близо от всеки друг човек до границата, която ни отделя от боговете.

В живота на героя обаче има неща, които мозайката не показва: причината да се захване с дванайсетте подвига, греха, който трябва да изкупи — обхванат от божествена лудост, Херкулес е убил жена си и хвърлил децата си в огъня.

Гледам камъчетата на мозайката, докато се превръщат в петна пред очите ми. Гледам решителната челюст на Херкулес, загорялото му лице, твърдия поглед. Дали някога е изпитвал вина за това, което е сторил? Дали то го е тласкало през тъмните нощи на дванайсетте му подвига? Въобще бог способен ли е да изпитва вина?

Часовете се точат. Свещеници, войници и служители влизат и излизат и минават през чакалнята; те тъпчат героя и дори не забелязват. А моите мисли се връщат назад в една различна вила край друго море.

Пула, адриатическият бряг — юли 326 г. — единайсет години по-рано…

Пула е малък крайбрежен град край залив близо до върха на Истрия. Крепостта се издига на нисък хълм; градските улици излизат от нея подобно на нишки от паяжина. Тя е тихо и добре поддържано селище, пълно с търговци, които са натрупали скромно богатство от търговията в областта. Представям си, че когато превъзнася мирната си империя, Константин има на ум точно това място: спретнато, благоденстващо и тъпо. Затънтено. Добро място някой да изчезне.

По залез пристигам във вилата на губернатора. Тридневното ми пътуване дотук бе отнело почти цяла седмица: спях лошо, тръгвах късно, все намирах дефекти — конете, храната, подслона. Не искам да бъда тук: молих Константин да прати някого другиго. За първи път в нашия живот той не може да ме погледне в очите.

— Трябва да бъде човек, на когото имам доверие — отговори. — Ти си единственият. — Подаде ми кожената торба със завързаната на възел връв, стъклената виала тежеше вътре. — Не искам… — Гласът му пресекна с нещо подобно на ридание.

Нещата, които не иска, са толкова ужасни, че не може да ги изкаже.

— Направи го бързо.

И така, аз съм тук. Лично губернаторът ме посреща, нервен и услужлив. Крисп не е тук, излязъл бил на разходка край едно от близките заливчета, обяснява губернаторът. Изпратил двама стражи, но не е разтревожен. Крисп се държал образцово през двете седмици, откакто е тук.

— В края на краищата — казва той обнадеждено — невинният човек няма от какво да се страхува.

Отговарям му, че не мога да преценя, защото не съм попадал в подобно положение. Не е сигурен дали да се засмее или не, затова решава да не го прави.

Намирам Крисп на мястото, описано от губернатора — на каменист плаж на носа на изток от града. Между камъните на сушата е поникнала трева, между тези в чистата вода се стрелкат рибки. Двама въоръжени стражи гледат откъм боровете, които ограждат залива, докато техният затворник седи край водата бос и гологлав, а вълните се плискат в стъпалата му. Украсата на бялата му туника улавя лъчите на залязващото слънце, обгръщайки го със златист ореол.

Избирам пътя си по скалите. Стражите ме виждат да приближавам и ми подвикват да спра, сложили ръце върху ефесите на мечовете. Неспокойни са. Дори когато ме разпознават, не се отпускат.

— Някакви заповеди? — питат двамата.

Тревожат се, че може да ги накарам те да го направят.

Отпращам ги.

— Погрижете си никой да не ни безпокои.

Толкова са благодарни, задето могат да си тръгнат, че нито веднъж не поглеждат назад.

Сега Крисп и аз сме сами на брега. Спускам се с труд по скалистия бряг и тръгвам към него. Той се обръща, усмихва се и става на крака.

— Надявах се, че ще бъдеш ти.

Неловка прегръдка — още стискам Константиновата кожена торба в ръка. Една твърде ревностна вълна се втурва нагоре по брега и залива ботушите ми. Отстъпвам крачка и се вторачвам в лицето на Крисп. Под очите му има торбички, кожата му сивее. Усмивката, която преди толкова естествено се появяваше на лицето му, сега служи за защита.

Започвам да казвам нещо, но той ме прекъсва:

— Как е татко?

— Изгубен без теб.

— Съжалявам, че съсипах тържествата по случай двайсетгодишнината. — Вдига няколко камъчета и едно по едно ги запраща в морето. — Колко странно. Преди три седмици гледах приготовленията и си представях как ще бъде на моята двайсетгодишнина. А сега…

Последното камъче пада във водата. Почти не се чува плисък.

— Баща ти… — започвам аз.

Крисп отново ме прекъсва.

— Стигнахте ли до корените на заговора?

— Какъв заговор?

— Заговорът срещу мен. — Той се обръща, сякаш знаейки, че ако ме гледа, ще изгуби нещо ценно. — Цялата история беше смешна. Знаеш, че не съм правил опит да убия братята си. Обичам ги като… — Замълчава, после се изсмива. — … като братя.

— Константин проведе подробно разследване.

Всъщност едва не събори двореца в търсене на доказателства, които да оневинят Крисп. Единственото, което постигна, беше да го закопае още повече. Появиха се писма от Крисп, в които се хвали: Когато аз съм единственият Август… В багажа му бяха открити сандъчета с монети, носещи неговия символ. Двама командири на императорската охрана се появиха и дадоха показания, че им бил заповядал да приготвят хората си, за да обезопасят двореца. И двамата бяха убити. Никой не обясни защо първата крачка в предполагаемия преврат на Крисп е била проваленият опит за убийство на неговите невръстни братя, а не атака лично срещу Константин.

— Писмото, което намери под леглото ми — никога не съм го виждал. Дори не съм знаел, че съществува.

— Няма значение.

— Няма ли? — Той се заглежда в морската шир и пламтящото слънце, което хоризонтът бавно скрива.

— Ти разби сърцето на баща си — казвам аз.

Най-сетне ме слуша. Обръща се рязко, гняв оживява лицето му.

— Нищо не съм направил. Нищо. Ако баща ми предпочита да вярва на техните лъжи, вместо на собствения си син, значи сам си разбива сърцето.

Опитвам се да парирам огорчението.

— Техните лъжи — чии лъжи?

— Не се ли сещаш? — На брега лежи раковина, отдавна изкълвана до чисто от чайките. Той я подритва с голия пръст на крака си. — Кой ме обвини? Кой има полза? Ако умра, децата на Фауста ще наследят империята, нали така?

— Вероятно.

Той стъпва върху раковината, смазвайки тънките й стени.

— Аз ли съм единственият, който вижда истината под носа си? Ти не я ли виждаш? Не те ли е грижа?

Не и днес. През последните две седмици колоните на моя свят бяха обърнати обратно. Чух толкова неща, които някога щях да сметна за невъзможни, така че мога всичко да повярвам. Или нищо. До днес Константин имаше син на име Крисп. Утре просто няма да е съществувал.

Вдигам рамене.

— В края на краищата какво е истината?

Крисп се отдалечава от мен. Приближава се до водата, трепвайки леко, когато вълните заливат краката му.

— Обичах го — обявява той, говорейки на морето. — Повече, отколкото син някога е обичал баща си. Бях готов да умра за него. — Прави пауза, дишането му се успокоява. — Предполагам, че сега ще го направя.

Развързвам връвта, която стяга отвора на кожената торба, и вадя фиалата.

— Баща ти ми каза да ти дам това.

Тогава в очите на Константин се появяват сълзи, както сега в моите. Моля, моля се наум, не го прави по-трудно за мен, отколкото вече е.

Обаче животът е негов. Той поглежда малкото шишенце, но не го докосва.

— Не ме карай да правя това.

— Нима смяташ, че можеш да избягаш? Че няма да те познаят? Твоята статуя е във всеки форум от Йорк до Александрия; половината жители на Рим носят лицето ти изсечено на монети в кесиите си. И седмица няма да издържиш.

Пристъпва, натиквам фиалата в дланта му и я обхващам с моята. Като родител, който се опитва да накара детето да си изяде зеленчуците. Крисп се опитва да отстъпи, но аз го държа здраво. Донесъл съм само едно шишенце.

— Това е почетна смърт. — Лъжата оставя вкус на боклук в устата ми.

Никой от нас не вярва на казаното. Може би да си срежеш вените, защото си защитавал републиката и си изгубил, е почетно — една последна победа над твоите врагове. Да изпиеш извлек от самакитка на някакъв пуст бряг само за удобството на своите убийци, е нещо твърде различно.

— Да се самоубия, е грях пред Господ — отбелязва Крисп.

— Това си е негов проблем.

Но той не е съгласен. Умореното му лице се обръща към мен, изопнато от отчаяние.

— Гай, ти си стар приятел. Нима искаш да ми отнемеш и последната утеха?

— Не мога.

— Не искам да умра като виновен — моли се той. — Остави ми моята невинност. Единствено нея имам. — Поклащам глава, но това не го спира. — Защо, мислиш, баща ми е изпратил теб вместо някой главорез от легионите? Знаел е, че ще направиш каквото трябва.

Защото е знаел колко трудно ще бъде, казвам си аз. Защото не е могъл да понесе мисълта да бъде сам с болката си; искал е още някой да изпита същата болка като неговата. Да облекчи бремето на вината му.

С внезапно движение Крисп освобождава ръката си от моята хватка. Не го очаквам и преди да успея да реагирам, той отскача от мен, с ръка, готова да хвърли фиалата.

— И сега какво ще правиш?

Не помръдвам.

— Ако ме накараш да извърша това, не си по-добър от баща си.

— А ако ти ме принудиш? Това какъв те прави, а?

Стоим там дълго време, помежду ни няма нищо друго, освен светлина. Повече от всякога виждам баща му какъвто беше преди двайсет години: разрошена коса, красиво лице, очи, които дори сега преливат от живот.

Той протяга ръка и ми предлага шишенцето.

— Ти избираш.

Взимам го от него и с внезапен пристъп на целеустременост го запращам на земята. То се пръсва със силен пукот в тихия вечерен въздух. Извлекът от самакитка попива между камъните.

— Благодаря ти.

Благодарността на лицето му е прекалено болезнена за мен. Бръквам под туниката си и изваждам камата, закачена на халка от вътрешната страна.

Крисп се засмива, но това е тих и самотен звук.

— Готов съм за всичко и по всяко време, Гай Валерий.

Не мога да го гледам в лицето.

— Обърни се — нареждам му аз.

Той се подчинява, взрян в западния хоризонт, очи в очи със залязващото слънце. Последният остатък от дневна светлина гори по лицето му, сякаш превеждането му в следващия свят е започнало. За миг целият бряг пламва. Всяка пора на тялото ми е отворена за света, всеки звук и мирис е усилен хилядократно. Плясъкът на рибата, която скача над водата; кукуригането на петел някъде в далечината, топлият мирис на бор. Може би това изпитва човек, когато е влюбен.

Ножът пронизва гърба му и влиза право в сърцето. Хоризонтът поглъща слънцето, светът посивява. Без звук Крисп рухва в прибоя. Идващите вълни подемат камъчета и ги запращат по топлия му труп. Пенеща се вода се стича по брега като сълзите по лицето ми.

Вила Ахирон, близо до Никомидия — май 337 г.

По лицето ми има сълзи. Споменът е заровен дълбоко в мен, минали са десет години оттогава, а ми се струва, че изобщо не съм напускал този бряг. Празните постаменти, обезобразените паметници, изтритите надписи: всеки от тях крещеше моята вина. Толкова ми се искаше да бях извадил ножа от Крисп и да го бях обърнал срещу себе си. Или да бях облизал разляната между камъните отрова, докато погълна достатъчно, за да ме убие.

Последното желание на Крисп бе удовлетворено: умря като невинен. Въпреки ужасното бреме, което трябваше да носи, на Константин не му се наложи да се изправи срещу реалността на своето решение. Той посвети последните десет години от живота си на унищожаването на всяка следа от него. Тежестта на престъплението бе оставена на мен.

Може би затова иска сега да ме види.

Изправям се. Болка пронизва старите ми стави — твърде много яздене — но докуцуквам до бронзовата врата.

— Мога ли да го видя?

Стражът не помръдва. Бялата му униформа е доста призрачна в сумрачното помещение.

— Нямам заповеди.

— Поискал е да ме види. Повика ме от Константинопол. — Отчаян съм, не зная колко време имам.

И сякаш в отговор на молитвите ми вратите внезапно се отварят. Но не за мен. Пропускат рояк свещеници, които се въртят около фигурата със златно рухо в средата. За секунда си мисля, че може да е Константин.

Оказва се Евсевий. Каквито и трагедии да се разиграват в тази вила, те не са го докоснали. Лицето му вирнато триумфално, блажена усмивка разтяга тлъстите бузи. Погледът му се плъзга надменно из помещението — и се спира на мен.

— Гай Валерий Максим.

Бих могъл да кажа много неща. Мога да повторя онова, което ми разказа Порфирий — как по време на преследванията е предал християните и е оставил Астерий да поеме вината. Бих могъл да го обвиня в убийството на Александър, за да скрие това, а след това в отравянето на Симах, за да е сигурен, че тайната му ще бъде опазена. Вероятно за секунди бих могъл да сложа край на кариерата му.

Но той има шанс да оцелее, а аз със сигурност нямам. А и в момента не ми пука за него, за Александър или за когото и да е друг, освен за:

— Август. Искам да видя Константин.

Усмивката се посмалява.

— А Август иска да види теб. Всъщност настоява. Опитах се да го разубедя.

— Разбира се.

Той ме изблъсква през вратата.

— Побързай. Нямаш много време.

Помещението е прекалено голямо. Трапезария, освободена от всички ложета, освен от едно. Не разбирам защо са го настанили тук. Самотното ложе стои в центъра на помещението, драпирано с бели завивки — остров в огромния океан от пространство. Сърцето ми блъска. Не съм ли закъснял? Обхваща ме отчаяние.

— Август — провиквам се аз. — Константине, аз съм, Гай.

До леглото на стол седи роб, който бърше лицето на Константин със сюнгер. Единствената друга мебел е златен леген, пълен с вода, на дървен плинт до леглото. По повърхността й проблясват вълнички, когато приближавам. Мъжът на стола става и аз осъзнавам, че не е роб: това е Цезар Флавий Далмаций, племенникът на Константин. Бях в двореца на тържеството по случай рождения му ден. Само преди месец, а имам усещането, че е било в друг живот.

Оттогава младото му лице се е състарило. Сякаш от седмица не е спал.

— Слава богу, че си тук. През последните три дни Август чака само теб.

Тялото под завивката се размърдва. Може би казва нещо, но прекалено тихо за мен и не го чувам. Флавий навежда глава.

— Иска да остане насаме с теб.

— Почини си — казвам му аз.

Ще има нужда от сили. Следващите няколко дни — или седмици, а може би и месеци — ще бъдат ужасно различни от всичко, което досега е преживявал.

Флавий ми кимва и излиза. Заемам мястото му на стола. Константин лежи по гръб, очите му са затворени, а устата леко отворена. Цветовете са се отекли от лицето му, оставяйки само нездрав намек за някогашната му жизненост.

Очите се отварят.

— Казах им да пратят някого да те повика. Броях часовете.

— Не искаха да ме пуснат да вляза.

Това го разтриса. Опитва се да се надигне, но ръцете му са толкова немощни, че не могат да го задържат.

— Думата ми не тежи ли вече? В моя собствен дом?

Оглеждам голото помещение. Стените са покрити с поредица фрески, на които са изобразени сеитба и жътва, щастливи селяни и зряло жито, тлъсти волове, теглещи рала. Майско слънце нахлува през прозорците и блести по извивките на позлатените сърпове.

— Защо са те оставили сам?

— За да се подготвя.

Мисля, че говори за смъртта, и понечвам да възразя. С рязко поклащане на глава ме накарва да замълча.

— Евсевий ще ме кръсти по християнския ритуал. Гай, време е. Достатъчно дълго отлагах. — Вижда изражението на лицето ми — смесица между отвращение и страдание. — Прекарах целия си живот в опит да обхвана големината на тази империя, да бъда владетел на всички народи, независимо какъв бог почитат. Никого не съм поучавал — теб също.

Той ме е разбрал погрешно. Не ми пука за някакъв тайнствен християнски ритуал, стига да го накара да се чувства добре, докато напуска този живот. Мразя мисълта, че на смъртното му легло Евсевий има права над него.

— Аз принадлежа на Христос. Но е трудно. Гай, знаеш ли какво е казал Спасителят? „Отдай кесаревото Кесарю, а божието Богу.“ Обаче какво да правиш, когато ти си кесарят? — Чува се леко съскане, което може и да е смях. — Христос нищо не е казал по въпроса.

Очите отново се затварят.

— Ще ми се синът ми да беше тук.

Изстивам. Може би съм знаел, че това предстои. Може би, докато седях в чакалнята, съм споделял сънищата, които са минавали през трескавото съзнание на Константин.

— Констанций скоро ще пристигне от Антиохия. А Клавдий и Констанс ще дойдат колкото могат по-бързо.

Твърде късно, мисля си аз. Последното, което чух, беше, че Клавдий, най-големият от Фаустините синове, е в Трир и управлява от стария дворец на Крисп. Констанс, най-малкият, е в Милано.

— Те са добри момчета. — Може би е от болестта, но няма много убеденост в тези думи. — Ще защитят империята.

Те са синове на Фауста, внуци на стария боен кон Максимиан. Унаследяват по право заговорите, убийствата и узурпирането. Давам им три години, преди да започнат война.

— Ще се погрижиш ли дъщерите ми да бъдат защитени?

— Ще направя каквото мога. — Дори във величието на мига в подсъзнанието ми звучи глас, който не се самозалъгва. Когато Константин си отиде, няма да бъда в положение да гарантирам безопасност на когото и да било — и най-малко на себе си. Аз съм отломка от миналото, което изчезва пред очите ми.

Дишането на Константин е ускорено и накъсано.

— Трябва да се подготвя за кръщението. Трябва да изповядам греховете си.

— На мене няма какво да изповядваш.

— Трябва. — Една ръка се стрелва изпод завивката. Костеливи пръсти се впиват в китката ми. Кога е успял да отслабне толкова?

— Знаеш какво направих.

— Няма нужда да го казваш. — Дръпвам чаршафа обратно до брадичката му. — Не бива да настиваш.

— Моля. Гай, вратите на небето се затварят за мен. Нещата, които съм извършил… Не само това. Всяка смъртна присъда, която съм подписал, всяко дете, което не успях да защитя, всеки невинен, когото осъждах, защото империята го изискваше…

Питам се дали си мисли за Симах.

— Евсевий казва, че трябва да призная греховете си, преди да получа кръщение. Той знае какво съм сторил — всички знаят, но никой не го казва. Отговорих му, че мога да се изповядам само на теб.

Съмнявам се, че това се е харесало на Евсевий. Не е за чудене, че ме остави да чакам.

— Знаеш ли, все още го виждам — неочаквано казва Константин. — Само преди месец на свечеряване яздех през Августеума. Толкова се зарадвах, че за малко не скочих от коня, за да го прегърна. Мислех за всички неща, които щях да му кажа, и цялата жлъч се изпари от душата ми до капка.

Малко слюнка се е проточила надолу по бузата му. Избърсвам я с ъгълчето на чаршафа.

— Естествено, когато стигнах до мястото, беше изчезнал. — Той се обръща — яростно, рязко движение като на човек, претърколен от вълна. — Толкова пъти се молих да не си се подчинил. Че всичко е лъжа и си го оставил да избяга. Помниш ли шегата, която си подмятахме, когато бяхме затворени в двора на Галерий? Че ще избягаме в планините, ще загърбим славата и неприятностите и ще заживеем като овчари в Далмация. Това се надявах да се е случило с него.

— Хубаво би било да мислиш така.

Това изповед ли е? Съмнявам се, че би задоволила Евсевий. Не мога да обвинявам Константин, че заобикаля въпроса, но няма много време. Зад бронзовите врати в далечния край на помещението продължава да се чува шум, пъшкане и тропот, сякаш зад тях е затворено някакво животно. Евсевий не ще ни остави много време. Това е неговият миг на слава: няма да иска смъртта да грабне неговия прославен новопокръстен и да го остави на сухо.

Константин заговаря отново, но гласът му е толкова тих, че едва го долавям. Смъквам се от стола и коленича на мраморния под. Очите ми са на сантиметри от неговите. Виждам паяжината от червени жилки, които заобикалят зениците; подпухналата посиняла кожа около тях. Очи, които някога измерваха света.

— Защо мислиш, че те повиках? — шепне той. — Реших, че ако някой прояви милост, това ще си ти. В края на краищата, ти знаеш най-добре.

Думите му са като удари с назъбен нож и разкъсват сърцето ми. Наистина ли го вярва? Грешката моя ли беше? Или отново пренаписва историята, за да успокои съвестта си? Втренчвам се в тези очи и едва успявам да си поема дъх.

Какво е истина, в края на краищата? Философите казват, че боговете знаят, и може би са прави. За нас останалите тя е просто трупане на избледнели спомени и лъжи.

— Направих онова, за което ме изпрати.

Очите му сякаш изгубват фокус.

— Помниш ли Аврелий Симах? — прошепва той.

Дали това е друга част от неговата изповед?

— Той беше невинен — казвам аз.

Константин не слуша.

— В деня, преди да напусна Константинопол, той ми писа в двореца. Искаше да ме види. Пишеше, че знае истината за моя син. Как мислиш, трябваше ли да се срещна с него?

— Истината за твоя син? — Сигурно има предвид Александър, Евсевий и гоненията.

— Не исках да знам. Изпратих го при сестра си.

Главата ми почва да се мае.

— Изпратил си Симах да се срещне със сестра ти?

Обаче този разговор не е за Симах.

— Сметнах, че може би истината… — Гласът му заглъхва. — Знаеш ли, че го видях? Сред статуите в Августеума; трябваше да е там, за да заеме мястото си в редицата, стигаща назад до Цезар и Октавиан. До моя дядо Клавдий Готик.

Сега вече съм уверен, че съзнанието го напуска. Клавдий Готик е управлявал преди шейсет години и няма никакви роднински връзки с Константин. Фамилната връзка беше лъжа, съчинена преди години за пропаганда, когато Константин имаше нужда да подсили своята легитимност срещу Максентий. Той сам се чувстваше неловко заради това.

— Скоро ще се съберете отново — казвам аз.

— Дали? — Внезапно очите му се отварят широко, гласът му е твърд. — Животът, който живях, смяташ ли, че го заслужавах? Евсевий казва, че може да измие и най-черното петно. — Поклаща глава. — Вярваш ли?

— Ти живя добър живот. Донесе мир на света.

— Не мир донесох, а меч43 — казва загадъчно той. — През последните десет години всяко лято воювах. Ще си умра тук с повече войници, отколкото свещеници около мен. Нима си мислиш, че титлите, които съм натрупал, ще означават нещо, когато Христос ме посрещне на небесните двери? Непобедимият Константин, четири пъти победител на германците, два пъти на сарматите, два пъти на готите, два пъти на даките… Така ли ще ме нарече?

В далечния край на залата бронзовата врата изскърцва и се отваря. Показва се тревожното лице на Флавий Далмаций.

— Евсевий…

— Кажи му да почака — изкрещявам аз.

Но Константин губи търпение, а и времето му изтича. Впива кокалестите си пръсти в предницата на туниката ми и успява да се надигне. Усещам треската, в която гори лицето му.

— Прощаваш ли ми?

Прощавам ли му? Единайсет години го чаках да попита. Това беше празнината помежду ни, смъртта на нашето приятелство и собственото ни опустошаване. А сега, когато ме пита, отговорът засяда в гърлото ми. Не зная какво да отговоря.

Спомням си нещо, което Порфирий каза за Александър: Всичко ми прости, нямаше укори, нито мъмрене.

Навеждам се, за да прегърна Константин. Слагам глава на рамото му, чувствам подпухналата кожа на бузата си и обгръщам главата му с ръце.

— Сбогом — прошепвам в ухото му.

Тялото му се напряга; от устата му се понася писък от задушен гняв или отчаяние, докато не се задавя. Нужна е цялата ми сила да се освободя от пръстите му, вкопчени в туниката ми, и да го сложа обратно на леглото. Дори тогава той продължава да се бори и маха с ръце, отхвърляйки завивките.

Тръгвам слепешката към вратата. Вече е отворено: нахлуват стражи с рояк свещеници, а зад тях се блъскат войници. Боря се срещу течението и се озовавам лице в лице с Евсевий.

— Можеш да си вземеш наградата — казвам му аз.

Не мисля, че ме е чул. Тълпата го влачи към смъртния одър на Константин, докато аз се измъквам в чакалнята.

В мига, когато оставам сам, ме обхваща разкаяние. Каквото и да се е случило помежду ни, кой съм аз, че да откажа последната утеха на стар приятел? Обръщам се, за да се върна и му кажа, че му прощавам, че го обичам.

Но тълпата придворни, която ми препречва пътя, е толкова гъста, че не успявам да се промъкна. Правят кръг около леглото, където до купа с вода се е изправил Евсевий. Откъслеци от онова, което казва, долитат до мен.

— Умри и възкръсни за нов живот, за да живееш вечно.

Вратите се затварят под носа ми и Константин вече го няма.