Тайната на мъртвите

27.

Косово — днес

Пръстът й се плъзна от езичето на запалката. Пламъкът угасна и в гробницата се възцари мрак. Тя врътна колелцето и от усилие и бързане протри кожата на пръста си, преди да успее отново да я запали.

Майкъл още беше там.

Какво се казва на умрял човек? През изминалите две седмици непрекъснато беше разговаряла с него — разпитваше, умоляваше, проклинаше. И сега той беше тук, а тя не можеше да измисли какво да каже.

— Пред пещерата видях сметката на един от лошите, но може да има още. — Той погледна през рамо. — Разбира се, все още има време.

Тя не отговори, а продължи да го гледа ококорена.

— Как…?

— Как те намерих? Или как така не съм умрял?

— Как ще се измъкнем оттук?

Той се засмя.

— Както винаги практична. Точно това обичам в теб. — Хвана я за ръката и клекна пред нея. — Боже, колко ми липсваше. Толкова съжалявам за… всичко.

Ръката му беше студена, но дъхът му върху бузата й бе топъл. Въпреки мръсотията и пушека, които го обгръщаха, тя подуши отсянка от истинската му миризма — силна и сладка като уиски в зимна нощ. Това повече от всичко друго я убеди, че е действителен.

— В съседната долина има една колиба. Драгович не знае за нея. Там живях през последните няколко дни.

Тя го гледаше безизразно.

Той обхвана с длани бузите й.

— Аби, чаках те!

Излязоха от пещерата и поеха колкото може по-бързо през гората. Майкъл водеше, а Аби се стараеше с все сили да не изостава. Боботенето на хеликоптера продължаваше да разтърсва въздуха, макар че дърветата го правеха невидим.

— Това са американците — уверено обяви Майкъл. — Вероятно стрелят по сенки. Ако някой отвръщаше на огъня, щяха да се чуват други звуци.

Все още в гората, прехвърлиха хребета и започнаха да се спускат по склона от другата страна. Стрелбата вече не се чуваше, макар че хеликоптерът още не беше отлетял. Всъщност боботенето и плясъкът сякаш се усилваха. Прелетя точно над главите им, откъсвайки капки от мокрите дървета, които забарабаниха по тях като дъжд.

— Най-сетне сами — обяви Майкъл, наподобявайки френски акцент.

Това бяха думи, които често използваше в Прищина, когато техни приятели най-после си тръгнат след дълга алкохолна вечер. Още едно малко доказателство, че беше истински.

Без да спират, продължиха надолу към долината. Слънцето залезе зад облаците; въздухът стана студен. Точно в момента, когато Аби си помисли, че повече не може да направи и крачка, излязоха на полянка — в действителност това бе празното пространство между две големи дървета, където се издигаше малка каменна колиба. Не беше представителна, но се виждаха комин и здрав покрив, а това беше напълно достатъчно на Аби.

Майкъл не посмя да запали огън, а и дървата в гората така или иначе бяха мокри. Аби се сви под изгризано от мишките одеяло на дървен нар, докато той топлеше консерва зрял боб на газовата печка.

— Хайде, разкажи ми пак защо не си мъртъв?

— Заблудих те, нали? — Видя как у нея се надига гняв и бързо се извини. — Съжалявам, зная, че не е смешно.

— Това не е игра.

— Не, не е. — Извади тапата на винена бутилка и изля малко от съдържанието й в метално канче. Течността беше прозрачна като отрова и толкова силна, че Аби я подуши чак от другата страна на помещението.

— Сливовица. Местна домашна ракия. Ще те сгрее.

Отпи и й се прииска да имаше цигара, за да премахне вкуса от устата си.

— Защо отидохме във вилата? Знаел си, че е на Драгович.

Майкъл се поколеба. Единствената светлина в стаята идваше от синия газов пламък на малката печка, която го очертаваше на фона на тъмния ъгъл.

— Кажи ми истината — предупреди го тя.

Сливовицата пареше гърлото й, но не можа да достигне до замръзналата й сърцевина.

Той се обърна към нея.

— Да, знаех, че вилата е негова. Имах уговорка да отидем там, за да му предам някои неща, които искаше.

— От гробницата?

— Да. — Майкъл се замисли за миг. — Не зная колко си научила или си се досетила, но ето фактите. Патрул на американци от КФОР намира пещерата и отбеляза това в доклада си. Докладът стигна до Прищина и попадна на бюрото ми. Едно от щастливите стечения на обстоятелства в живота.

— Ти ли се свърза с Драгович?

— Знаех, че е луд на тема Рим. От дълго време се опитвах да стигна до организацията му.

— Да стигнеш?

— Ужилване. Да проникна в неговата орбита и да го проваля. — Той замръзна неподвижен.

Тя си помисли, че се е вторачил в нея, но в мрака не можеше да види очите му.

— Значи не работиш за него?

— Това ли ти казаха? — Майкъл се протегна и сложи ръце на раменете й. — Аби, за бога! За такъв ли ме помисли?

— Помислих те за умрял.

На печката тиганът започна да бълбука и да съска. Майкъл го дръпна от пламъка.

— Предполагам, че вече знаеш всичко за Драгович. Той е най-злият човек на Балканите и това вече говори само по себе си.

Той завъртя копчето на печката, за да регулира пламъка.

— Помниш ли Ирина?

Аби кимна. За нея Ирина беше черно-бяла снимка на библиотечната лавица в апартамента на Майкъл — лъскава коса, бледа кожа, черни очи. Напомняше й за плакатите с изчезнали хора по парапетите в сградата на правителството в Прищина. Веднъж попита Майкъл за снимката, защото беше решила, че е на някого от семейството му.

— Умря във войната — отговори той и смени темата.

— Ирина беше една от жертвите на Драгович през 99-а година. Няма да ти разказвам какво й е сторил, но четох докладите. Може да използваш въображението си.

Аби потрепери. Беше чувала тези истории. Колкото долни и жестоки мъчения бяха измислени по света, всички бяха прилагани по време на войната в Косово. Носеха се слухове и за пленници, прекарвани в Албания, където ги убиваха и вадеха органите им, за да ги продават на богати клиенти на Запад.

— Драгович е причината да се върна отново на Балканите. Когато изскочи тази находка от римски артефакти, помислих, че мога да я използвам, за да го докопам. Аз заложих въдицата, а той я налапа.

— От Външно те смятат за корумпиран.

— Трябваше да стана доброволец. Знаеш как стоят нещата в ННС.

ННС означаваше „Наблюдение, наставничество и съвет“ — официалната мисия на ЕУЛЕКС в следосвобожденско Косово.

— Половината правителство на Косово работи за Драгович. ННС означава, че той вижда всичко. И последният лист хартия, цялата електронна поща в главната квартира се озовава на бюрото на Драгович, преди да стигне до последния етаж.

Той въздъхна.

— Аби, не мога да изразя с думи колко съжалявам, че те взех със себе си.

— Защо ме взе?

— Сгреших. Знаех, че от ЕУЛЕКС са по петите ми, защото мислят, че съм в комбина с Драгович. Добре, изпълняват си задълженията. Хората на Драгович душеха наоколо, за да видят дали не ги будалкам, така че вътрешното разследване придаде автентичен вид на нещата. Но не беше лесно. Не исках някой от ЕУЛЕКС да нахлуе на срещата ми във вилата точно когато най-сетне бях стигнал до някъде. Знаеш, че няма нещо, което чиновниците на ЕС да мразят повече от работата през почивните дни. Реших, че ако дойдеш с мен, ще решат, че няма нищо специално, и ще ни оставят на мира.

С лъжица изсипа боба в една чиния и й я подаде.

— Имам само една. Съжалявам, не съм подготвен за гости.

Тя отблъсна чинията — не беше гладна, но той настоя.

— Кога за последен път си яла? — Не изчака да чуе отговора. — Трябва да ядеш. Нямаме много време.

Аби пое чинията. В мига, когато първата лъжица боб се озова в устата й, осъзна, че е изгладняла.

— Нещата се объркаха. — Майкъл се отпусна на един дънер и се залюля напред-назад. — Изобщо не трябваше да бъде опасно. Драгович щеше да изпрати своя човек — казваше се Слобо — за да вземе артефактите, и толкоз. Двамата с теб щяхме да изкараме хубав уикенд и аз щях да съм на крачка по-близо до сърбина.

— Да, но не се получи.

— Още от началото Слобо беше твърде нервен. Може би беше дошъл със заповед да ме убие. Не знам. Когато ти се появи на площадката пред басейна, той взе решението.

— Хвърли те в пропастта — припомни му Аби.

— Дори басейнът на Золтан Драгович трябва да се почиства. На метър и нещо под ръба на скалата има малка площадка със скеле — приземих се на нея.

— Късметлия.

— Когато се изкатерих обратно, Слобо вече те беше докопал. Аз… — Той се вторачи в мрака. — Убих го. Ужасно нещо. В момента… След това…

Настъпи дълго мълчание. Когато заговори отново, тембърът на гласа му си беше върнал звучността.

— Обадих се за линейка. После изхвърлих трупа от скалата и се погрижих да не падне на площадката. Тогава вече видях линейката да идва по автомобилния път. Затова избягах. Аби, най-трудното нещо, което някога съм правил… оставих те. Беше по-тежко, отколкото да убия Слобо.

— А трупът? Сестра ти Джени… Между другото, тя сестра ли ти е? Каза, че си бил ти. Тя знаеше ли?

— Не ми е минавало и през ум, че ще сметнат Слобо за мен. Ти беше в кома, заобиколена от полицаи: обадих се на Джени, защото беше единственият човек, на когото можех да се доверя. Каза, че местната полиция иска тя да разпознае трупа. Помолих я да го направи. Когато всички те мислят за умрял, е много по-лесно да избягваш неудобните въпроси.

— По-лесно? — Болката и шокът, които дремеха у нея, внезапно се превърнаха в гневно изригване. — Копеле! По-лесно ти е било да ме оставиш да си мисля, че си умрял? По-лесно ти е било да ме оставиш да се лутам из Европа, чудейки се защо някакви хора искат да ме убият? На това ли му викаш „по-лесно“?

Майкъл захлупи лицето си с ръце.

— Толкова съжалявам.

— Не съм те молила за нищо.

— Знам.

— Защо се върна за мен?

— Защото най-малкото ти дължа извинение и обяснение. — Той вдигна глава, търсейки прошка. — Драгович те преследва. Той знае, че нещо не е наред. Като за начало — фактът, че тялото на Слобо липсва. Може да е чул слухове, че са ме виждали. В тази част на света се случват много малко неща, за които той не научава. Тогава е предположил, че съм скрил нещо от него.

Той зачака Аби да каже нещо. Тя знаеше, че не бива — още не беше напълно готова да се откаже от гнева си, но въпреки това се чу да пита:

— Ръкописът?

— Не можех да понеса мисълта нещо такова да бъде изгубено завинаги, защото съм го дал на Драгович. Заслужаваше си да го задържа за втори поглед. В интернет намерих доктор Грубер и му го занесох. Дори някой ден да се наложеше да дам ръкописа на Драгович, исках да бъда сигурен, че информацията в него ще оцелее. Каквото и да имаше в онази гробница, то е важно за Драгович. Той си мисли, че зад него се крие нещо повече.

Тя му подаде празната чиния и отпи още една глътка от бистрата ракия. Алкохолът опари езика й, но поне беше нещо истинско.

— Е, и какво смяташ да правиш сега?

— В Белград има един човек, който знае повече за тези неща. Направих снимки на гробницата. Искам да разбера дали той няма някакви идеи по въпроса.

— Идеи за какво?

— За това какво търси Драгович. Не зная какво е то, но той обърна половината Европа с хастара навън, за да го намери. Вече не мисли рационално.

Значи сте двама, помисли си Аби.

— Нарушава собствените си правила да не се набърква лично: стана уязвим. Ако можем да стигнем до това нещо, каквото и да е то, преди него…

— Той ще те унищожи.

— Не и ако сме внимателни.

Майкъл обра чинията с лъжицата, за да дояде и последните остатъци. Стърженето на метал в метала звучеше така, сякаш точеше нож.

— Ти си видяла досието му и знаеш какво представлява. Мисля, че можем да го изпързаляме.

След това завъртя ключа на печката и пламъкът угасна.