Тайната на мъртвите

9.

Трир — днес

Паспортът я караше да се чувства като друг човек. Посолството го беше издало, за да могат да я приберат от Черна гора: старият й беше изчезнал някъде между вилата и болницата. Причината не беше в снимката, макар да беше доста ужасяваща — а в празнотата. Старият й паспорт беше на осем години и съдържаше визи от половината страни в света — почти нямаше празни страници. Животът ти в бюрокрацията, закачаше я Майкъл. А сега го нямаше.

Но новият й паспорт беше валиден, а това беше единственото нещо, което интересуваше отегчения служител на гара „Сейнт Панкрас“, който само й махна да мине през контролния пост. Шест часа и три влака по-късно вече се намираше в Трир, питайки се дали не е луда да прекоси половин Европа само заради някакво хрумване. Настани се в хотел „Римски императори“ от другата страна на Порта Нигра — Черната порта от картичката на Майкъл. Аби не можеше да откъсне очи от нея.

Видя ли я, попита тя Майкъл, продължавайки разговора, който водеше през целия път от Лондон. В този хотел ли беше отседнал? Кога беше тук?

Ако не друго, поне можеше да предположи кога. Писмото от музея носеше дата от края на юли — преди месец. Беше проверила датата в своя дневник. Беше се наложило Майкъл да замине неочаквано през почивните дни на конференция на пограничните служби на страните от ЕС в Саарбрюкен. Аби си спомни разговора им на тази тема: внезапна промяна в плановете, колега, който в последния момент отпаднал, и Майкъл трябвало да го замести. Беше й донесъл като подарък салам и бутилка ризлинг — единствения добър резултат от коя да е конференция, бе подхвърлил.

Не беше споменал за ходене в Трир.

Според Аби повечето градове се издигаха върху основите на миналото. В Трир миналото и настоящето стояха рамо до рамо. Сякаш всичко през последните хиляда години беше само изтъркан килим, хвърлен върху римския град, чиито останки стърчаха на всяка крачка. Високата четири етажа Черна порта. Модерният мост над Мозел, издигнат на колони, забити в дъното от римски инженери. Високите тухлени стени на римската базилика, до които розовата като коледен сладкиш господарска къща в съседство приличаше на кукленска. А отвъд нея, през зелената морава и езерото — музеят.

Тя имаше уговорена среща, но в приемната й казаха, че доктор Грубер има среща, която още продължава. Аби си купи билет и се залута из музея, докато чакаше. В дълга полукръгла галерия попадна на големи останки от скулптури, подредени в редици. Когато прочете надписите, се оказа, че всички са надгробни паметници.

— За да стигнеш до живите, първо трябва да се промъкнеш между мъртвите.

Тя се обърна. Слаб мъж в син костюм се беше изправил зад нея. Косата му се беше отдръпнала, разкривайки голо изпъкнало чело. Лицето му беше костеливо, с щръкнал мустак, който сигурно бе излязъл от мода още преди седемдесет години.

— Госпожа Кормак?

Това я извади от равновесие. Дори когато беше омъжена, не се чувстваше като госпожа. Аби му стисна ръката.

— Доктор Грубер?

— Римляните са вярвали, че мъртвите замърсяват живите. Погребвали ги извън градските стени. Преди да мине край гробовете, човек не можел да влезе в римски град. Понякога те се простирали на много километри. Точно това се опитваме да пресъздадем тук.

Аби потрепери. Като се има предвид, че той знаеше за случилото се с Майкъл, дали това не беше проява на пресметната жестокост? Или просто типичната германска прямота?

Поведе я през помещение, изпълнено с мозайки, след това през незабележима врата и нагоре по стълбище до кабинета си. Бежова машина стоеше на масата, опряна в стената. Зад писалището големи прозорци гледаха към парка и високата тухлена сграда от другата страна на езерото.

— Знаете ли какво е това? — попита Грубер.

— Базиликата на Константин. — Беше го прочела в една от хотелските диплянки.

— Не е базилика — поправи я той. — Базиликата има три кораба, а тази черква — само един. Това е тронната зала на Константиновия дворец, когато е управлявал империята от Трир. Кайзер Константин. — Пръстите му започнаха да си играят с химикалката на бюрото. — Разбира се, повечето хора днес биха ви казали, че Бекенбауер е Кайзера13.

Аби се усмихна, сякаш е разбрала какво иска да каже.

— А сградата до нея?

— Провинциалното правителство.

— Не е същото като римския император.

— Но по функции е същото, нали? — Грубер почеса мустака си. — Има определени места, където пребивава властта. Преди хиляда и седемстотин години Константин е изградил там двореца си. Оттогава е бил използван от франкски графове, средновековни епископи, ренесансови курфюрсти, пруски крале и сега нашето провинциално правителство. Всяко поколение във властта идва на това място. Защо? Може би смятат, че историята ги легитимира? Или подобни места събуждат подсъзнателно в нас някаква животинска реакция? Те привличат.

Аби беше чувала и преди мъжете да говорят за животински реакции. Обикновено имаха само едно определено нещо на ум. Тя придърпа жилетката си по-плътно около гърдите и се насили да го погледне в очите.

— Казахте, че Майкъл е идвал при вас.

Моливът под пръстите му спря да се движи. Германецът придоби разочарован вид.

— Точно така.

— Казахте, че може да ми кажете какво е искал.

— Казах, че не мога да ви кажа по телефона.

— Донесъл ви е нещо — парче папирус, което е помолил да проучите. Прочетох писмото, което сте му дали.

Това беше повече или по-малко така. Беше понаучила малко немски по време на мисията в Косово; това и помощта на интернет преводач и речник й помогнаха да разгадае по-голямата част от смисъла. Не искаше никой друг да го вижда.

С това потвърждавам получаването на папирус от късната античност, с непознат произход, за микротомографско сканиране. Всички резултати ще бъдат пазени в строга тайна и ще бъдат съобщени само на собственика.

— Щом сте прочели писмото, знаете, че това е поверително. Резултатите от теста мога да дам само на господин Ласкарис лично…

— Майкъл е мъртъв.

— А вие сте изпълнителят на завещанието му? Негова наследница? Имате документи, които го доказват?

— Бях негова приятелка.

— Съжалявам, но не ви е споменавал.

Аби се наклони към него.

— Доктор Грубер, Майкъл беше убит при много екстремални обстоятелства. Аз бях там. Не зная колко ви е разказал за себе си…?

Грубер извади цигара от пакета в чекмеджето на бюрото и я запали.

— Беше доста пестелив по отношение на собствената си биография.

— Майкъл работеше за Европейския съюз и неговото убийство е от международно значение. Полицията още разследва. Сигурна съм, че много ще иска да разкрие къде е бил преди смъртта си — и ще намери онова, което е било негово притежание.

— Ха, говорите така, сякаш сме някаква криминална организация. — Той се смръщи, за да покаже, че е обиден и е очаквал нещо повече. — Ние сме институция, финансирана от правителството, и се ползваме с неопетнено научно име. Ние сме най-напредналите в нашата област. Ние, естествено, ще окажем сътрудничество, ако полицията се появи тук с въпроси.

Обаче Аби си бе имала работа с много по-трудни типове от Грубер и се беше научила да ги манипулира. Цигарата му беше изгоряла твърде бързо — думите й явно го бяха разтърсили.

Неизвестен произход, пишеше в писмото. С други думи: ако никой не предяви права, той ще може да задържи папируса. Определено иска да го задържи.

— Искам само да го видя. А парипусът определено не е единственият артефакт. Има още нещо, което Майкъл ми остави — бих искала да ме посъветвате за него, след като видя ръкописа.

Ще ти покажа моето, ако ми покажеш твоето.

Цигарата беше изгоряла до филтъра. Грубер я изгаси в медния пепелник, след това се изправи. Извади връзка с ключове от джоба си и отключи дълбоко чекмедже в кантонерката зад писалището. В него лежеше метален куфар с цифрова ключалка. Пръстът на Грубер започна да върти шайбите.

— Ще ви бъда благодарен, ако запазите това в тайна. Анализът още не е готов. Ще бъде неуместно, ако някои погрешно разбрани факти предизвикат объркване и спекулации, преди да успеем да осъществим публикации в подходящите издания.

— Разбира се.

Той щракна езичетата на ключалките и капакът се отвори. Вътрешността представляваше меко легло от лигнин и суров памук; в центъра лежеше тъмнокафява буца с формата на рог, който напомни на Аби вкаменените късове дърво, които беше виждала в музеите. Грубер извади чифт бели памучни ръкавици и го вдигна внимателно в бялата форма, която приличаше на пластмасова отливка.

— Запозната ли сте с работата ни тук в института?

— Попрочетох нещичко на вашата интернет страница.

— Микротомографско сканиране. Паралелно сканиране с рентгенови лъчи, което изгражда пълен триизмерен модел на обекта до резолюция от двайсет и пет микрона. — В този момент видя изражението й. — Това значи, че е много точно.

— Аха.

Той пъхна отливката в прозрачна пластмасова кутия и я понесе към машината, която Аби забеляза още когато влезе. Приличаше на кръстоска между микровълнова печка и компютър от началото на осемдесетте години — малко отделение със стъклена врата между два метални блока от бежов метал. Малък жълт етикет в единия ъгъл предупреждаваше за опасността от радиоактивно излъчване.

— Това ли е?

— Майкъл Ласкарис постъпи много необичайно, като донесе ръкописа при нас — повечето трябва да бъдат сканирани на място в библиотеките, които ги притежават. Направихме машината достатъчно преносима, за да можем да пътуваме.

Той сложи папируса изправен в камерата и затвори стъклената врата. След това натисна бутона. Светна бяла светлина, заливайки пластмасовата кутия, която започна бавно да се върти на място.

— Простете, но какъв е смисълът на всичко това? Опитвате се да разчетете свитъка с рентгенови лъчи?

— Най-накрая. Но за да го направим, първо трябва да го развием. Папирусът е свитък, който е стоял навит в продължение на векове. С течение на времето хартията е станала трошлива или влажна, може да е била и обгорена в огън. Във всички тези случаи физическото развиване на свитъка би означавало неговото унищожение. Онова, което правим, е с помощта на рентгеновите лъчи да изградим 3D модел на целия свитък на микроскопско равнище. След това компютърът с помощта на мощни алгоритми може буквално да развие виртуално свитъка в един-единствен лист — така, както го е видял човекът, който го е написал.

— И след това можете да го прочетете?

— Може би. Преди повече от 300 г. пр.Хр. мастилото се правело на основата на въглищата. Използвали са сажди, за да го направят черно. По-късно използват сулфатни мастила. Разчитат на химическата реакция между киселината от дървесните шикалки и железни сулфити, за да забъркат мастило, което трае много по-дълго. Тъй като в мастилото има малки частици желязо, те абсорбират различно светлината и заради това могат да бъдат регистрирани от скенера.

На широкия екран, закачен на стената на скенера, се появи черно-бяло изображение на свитъка, който се въртеше във виртуалното пространство. В черно-бяло изглеждаше като буца въглища. Когато Грубер го докосна, изображението сякаш полетя към тях, докато не изпълни екрана. Завъртя се с края напред, разкривайки малки концентрични кръгове, подобни на дървесните пръстени.

— Това са навивките на свитъка — обясни Грубер.

— Можете ли да го прочетете?

Грубер докосна ъгъла на екрана и той угасна.

— Сканирането е лесно. Развиването… — Германецът въздъхна. — Представете си да режете лук на възможно най-малките парчета. А след това си представете, че трябва да сглобите от тези късчета главата лук, каквато е била. Изисква се огромна аналитична мощ. А това не е официален проект. Ако пусна анализа, трябва да го направя, когато компютърният клъстър14 не се използва.

Надеждата в нея увехна. Какво е правил Майкъл с древен свитък папирус?

— Спомена ли къде го е намерил?

Грубер седна и запали друга цигара, като този път след кратък размисъл предложи на Аби. Тя прие с благодарност.

— Господин Ласкарис беше… мисля, че точната дума е необщителен, нали така? Не ми каза къде е намерил свитъка. Не ми обясни как се е оказал негово притежание. Дори не ми каза какво работи, макар да беше очевидно, че не е учен. Надявах се, щом вие дойдете тук, да ми кажете нещо повече. — Германецът изтръска малко пепел в пепелника. — Е, сега поне знам, че е бил дипломат.

Аби дръпна от цигарата. Никотинът й се стори като подарък.

— Ще ми се да можех да ви помогна.

Мъжът присви очи.

— Казахте, че имате нещо, което ще ми покажете в замяна?

— Да. — Аби извади златната огърлица от чантата си и му я подаде през масата.

Все още с белите ръкавици, той я хвана между палеца и показалеца си и се вторачи в нея през лупата, която лежеше на писалищния плот. Окото му стана голямо като топка за тенис.

— Заедно с ръкописа ли е намерена?

Аби издуха дълга струя дим. От години не беше пушила — вече се усещаше замаяна.

— Аз дори не знаех за ръкописа, докато вие не ми казахте.

— Знаете ли какво представлява?

— Стар християнски символ.

— Това е разновидност на христограмата — монограмът на император Константин. Чували ли сте историята? В нощта преди битката получил видение — явил му се ангел, който му показал знака. Прилича на гръцките букви X и Р, които са първите две букви от името на Христос на гръцки. Накарал да направят осеян със скъпоценни камъни модел от него — лабарума, и го понесъл в битката като свой щандарт. Спечелил битката и оттогава в Европа сме християни.

— Може ли да е свързана с ръкописа?

— Христограмата се използва без прекъсване от Константин насам. Днес можеш да влезеш във всяка черква в Трир и най-вероятно ще я намериш. Най-многото, което мога да кажа, е, че огърлицата прилича на изработка от късната античност.

— А мастилото? Казахте, че ако съдържа желязо, ще е от времето след 300 година след Христа.

— Предварителните анализи показаха, че мастилото е от разновидността с железен сулфат и шикалки. Но остава езикът. Повечето ръкописи са изписани на гръцки. Този обаче е на латински, което подсказва, че е от четвърти век след Христос. През този период Римската империя се променя. — Той махна към прозореца по посока на високата базилика. — За съжаление Трир не успява да задържи привързаността на император Константин. Той си построява нова столица — Константинопол, сега Истанбул — един нов Рим за новата Християнска империя.

Обаче Аби не се интересуваше от историческата лекция на Грубер. Чувстваше как сърцето й блъска под превръзките.

— Откъде знаете, че е на латински?

— Моля?

— Казахте, че ръкописът е на латински. Обаче също така ми споменахте, че още не сте успели да анализирате сканираното. Така че откъде знаете на какъв език е?

Грубер стана.

— Благодаря ви за интереса, госпожо Кормак, но мисля, че трябва да си вървите. Аз съм зает човек, а вече ви отделих прекалено много време.

Той заобиколи бюрото, за да отвори вратата на кабинета, но Аби му препречи пътя, спирайки го до машината, след което сложи ръка на стъклената врата.

— Ако сега ме изхвърлите, ще взема това с мен.

Мустаците на Грубер се размърдаха.

— Но това е кражба!

— Обадете се на полицията.

— Но вие не можете да разчетете ръкописа! Ако се опитате, ще го разрушите.

— Има и други подобни машини по света. Ще опитам при тях.

Наричаха това лост в одобрените от Външното министерство практически курсове. На терен му викаха „погали и стисни“. Погали ги, докато не започнат да мъркат. След това ги стисни, за да разберат, че можеш да им причиниш болка.

Грубер се отпусна на ръба на бюрото.

— Мислите, че някой друг ще ви помогне? Непозната жена с ръкопис, който вероятно е бил откраднат. Може да се опитате да го занесете в някой американски университет. Американците направо ще го конфискуват. Ще го заключат в някой склад без контролирана температура и влажност на въздуха и след двайсетина години, ако някой изобщо се сети да погледне, ще намерят само прах.

Аби взе кутията с цигари на Грубер и му предложи една. Той я взе с мрачна въздишка и я остави да му поднесе огънче.

— Благодаря.

Тя дръпна от своята цигара и се запита дали две цигари ще я направят отново зависима.

— Защо не започнем с истината.

— Аз казах истината. — Тогава видя надигащия се у нея гняв и замаха с ръце. — Нужната компютърна мощност е огромна — може би цели седмици машинно време. Дори да получим изображението, това не ти е като да четеш книга. Всяка буква трябва да бъде разчетена, проверена, поправена.

Той погледна надолу и издуха дима към обувките си.

— Да, но трябва да призная, че изпитвах любопитство към този документ без минало и собственик и анализирах няколко реда.

Той се наведе над бюрото си и отвори чекмеджето. Отвътре извади лист нотна хартия, покрита с нещо, което приличаше на детски драскулки. Едва когато Аби доближи глава, видя, че това са букви — фрагменти от написан и зачертан текст, написан отново и отново задраскан, докато мястото за думите свършваше и те избягваха надолу по страницата само за да бъдат отново заловени и унищожени. Приличаше на драсканиците на някой луд.

— На гърба.

Тук беше по-ясно. Три изречения от по пет реда всяко. Едното на латински, другото на немски, третото на английски.

Хлад пропълзя в нея, докато го четеше. Стори й се, че може да почувства кръвта, която притиска бинтовете. Спомни си какво каза Джени: Прекалено лично е, нали? Като писмо от гроба.

— Знаете ли какво е това?

— Езикът отговаря на времето около четвърти век. Образите са неоплатонически и тази дума „непобедимият“ — invictus — е стандартният епитет за римските императори от онова време.

— Знаете ли кой го написал?

Грубер прокара пръст между врата и ризата, където яката го беше претрила.

— Първите три реда отговарят на надпис върху надгробен камък, който някога е бил в Музея на имперските форуми в Рим. Другите два не се срещат никъде из корпуса с класически съчинения. Доколкото можах да установя, това е съвсем ново откритие.

Не е за чудене, че искаше да го задържиш за себе си. Тя положи усилия да отговори, но нищо не можа да измисли.

— Сам ли направихте превода?

— Господин Ласкарис искаше да получи срещу парите си възможно най-доброто качество от мен. — Когато видя объркването на лицето й, се засмя. — Може би трябваше да кажа: за тази работа обеща да ми плати сто хиляди евро. — На лицето му се изписа надежда. — Може би вие ще изпълните обещаното от него?